Живот, в който има Бах, е благословен

В лагера затворничките изрязали с кухненски нож за нея клавиши за пиано върху наровете. И нощем тя свирела на този безмълвен инструмент Бах, Бетовен, Шопен. Жените от бараката после твърдели, че чували тази беззвучна музика, просто следейки лицето и изкривените й от работата на сечището пръсти.  

Дъщеря на французин и испанка — преподавател в Сорбоната, Вера Лотар (родена в Торино през 1901 г., починала в Новосибирск, 1982 г.) учила в Париж при Алфред Корто, после във Виенската музикална академия. На 12 години дебютирала с оркестър под диригентството на великия Артуро Тосканини.

Като прочута вече пианистка, със солови концерти по цял свят, музикантката се омъжила за съветския инженер-акустик Владимир Шевченко и през 1938 г. пристигнала със съпруга си в СССР. Скоро след това Владимир Шевченко бил арестуван. Вера отишла в НКВД и се заела със защитата му сама, на висок глас, смесвайки руските думи с френски, че нейният мъж е „забележителен, честен човек, патриот, а ако те не разбират това, значи са глупаци, идиоти, фашисти“ и „тогава приберете и мен“… И я прибрали. Следващите 13 години Вера Лотар-Шевченко работила на сечище. Научила, че мъжът й е починал в лагера, а двете им деца – в блокадата на Ленинград.

Освободили я в Нижни Тагил. И директно от гарата, с прокъсаната лагерна ватенка, с последни сили дотичала вече по тъмно до музикалното училище, блъскала като луда по вратата, умолявайки „да я пуснат до пианото“, за да… изсвири концерт.

Разрешили й. Пред затворената врата, без да смеят да влязат, плачели педагозите. На всички било ясно откъде е дотичала в окъсаната ватенка. Свирила почти цяла нощ. И заспала на пианото. По-късно със смях разказвала:

„А на сутринта, когато се събудих, вече бях преподавателка в това училище“.

Последните 16 години от живота си Вера Лотар-Шевченко прекарала в академичното градче до Новосибирск. След лагера тя не просто се възстановила като музикант, но и започнала да гастролира активно. На нейните концерти билетите за първия ред не се продавали. Местата там били предназначени за тези, с които споделила страшните лагерни години. Когато някой седнел на този ред — значи е останал жив.

До края на живота пръстите на Вера останали червени, възлести, извити, осакатени от артрит. И неправилно зараснали, след като били счупени по време на разпит („бавно, наслаждавайки се на всеки удар с дръжката на пистолета“) от старши следовател капитан Алтухов. Цял живот тя не забравила това име.

Вера Лотар-Шевченко умира през 1982 г. На надгробния й камък са издълбани нейните думи:

„Живот, в който има Бах, е благословен“.

След лагера Вера Лотар-Шевченко не просто се възстановила като музикант, но и започнала да гастролира активно.

Този текст е публикуван в сайта на проекта „Бессмертный барак“ (Безсмъртната барака), който се опитва да пази жива паметта за милионите жертви на сталинизма във време, когато  в Русия отново се издигат паметници на Сталин. 

Съдбата на Вера Лотар-Шевченко е в основата на сюжета на филма на Валери Ахадов по сценарий на Евгений Козловски „Руфь“ (1989), в който главната роля изпълнява Ани Жирардо. През 1991 г. за нейния живот е създаден и 80-минутен документален филм – „Мы ещё будем жить настоящей жизнью“ (Ние още ще живеем истински живот). От 2005 г. в Новосибирск се провежда Международен конкурс за пианисти „Лотар-Шевченко“.