Богомил Райнов – демоничен лицемер от людмилието или надценен злодей?

На този ден, 8 юни, през 2007 г. умира Богомил Райнов – една от най-противоречивите фигури на тоталитарната епоха, определян за „сив кардинал“ в българската култура, син на знаменития Николай Райнов и брат на емигриралия във Франция през 1946 г. скулптор Боян Райнов.

Ролята му в създаването, укрепването и налагането на определена културна политика, маркирала посоката, в която ще се развива българското изкуство след 60-те години, вероятно никога няма да бъде изяснена докрай. Райнов е от хората, действащи зад кулисите, дърпащи конците и пишещи сценариите, изиграни от други. Неговата мрачна и мракобесна фигура остава като вечна сянка в българската култура.

В книгатата си „Животът и смъртта на Людмила Живкова“ (изд. „Сенс”, 2018) Иво Милев пише:

„Богомил Райнов е роден през 1919 г. в София. Неговият баща е Николай Райнов – писател, художник, масон и окултист, мистик и спиритист, професор по история на изкуството в Художествената академия. Богомил Райнов завършва философия в Софийския университет. Отрано симпатизира на левите литературни и политически течения. От 1944 г. е член на комунистическата партия, а от 1976 г., не без помощта на Людмила, става член на ЦК на БКП.  

През 1948 г. след V конгрес на БКП , когато „преустройството“ на обществото, както е наричано тогава налагането на съветския модел на социализъм, навлиза в своята решителна фаза, започват атаки срещу Николай Райнов. Не помага много и това, че от 1945 г. той е вече член на БКП и академик. Повод за разпра става и кандидатурата на сина му Богомил за вакантното място по стилознание в Академията. Дълго тлялото напрежение срещу бащата се прехвърля и върху сина. Макар Николай Райнов да оцелява в тази схватка, а Богомил Райнов да е избран за редовен доцент по стилознание, атаките се подновяват с нова сила през 1950 г. след решението на ЦК на БКП „За състоянието и най-близките задачи на Държавната художествена академия“.

Една от историите, с които Богомил Райнов завинаги ще опетни името си, и от които става ясно що за човек е бил, е историята за „отцеубийството”, за която споменава и Георги Мишев в мемоарите си „Мир на кумирите ни“ (изд. „Хермес”, 2020).

„– За Жендов… Кой е Жендов? Когато спомена Богомил, нарече го моралния убиец на Жендов.

– Богомил е и отцеубиец, както го нарича баща ми…

От тренировките по бокс (навярно) мозъкът на Сашо клапчи в черепната му кутия и ми действа главозамайващо.

Но и моето провинциално невежество си го бива: за пръв път чувах за антипартийната дейност на художника Жендов. Културното аташе в Париж, Богомил, бил повикан да изнесе доклад. Николай Райнов, баща му, станал да го защити и докладчикът изсипал огън и жупел върху главата на баща си…”

Вижте още: КАК БОГОМИЛ РАЙНОВ СТАВА ПЕРСОНА НОН ГРАТА ВЪВ ФРАНЦИЯ

Ето как разказва Иво Милев епизода с отричането на сина от бащата:

„През 1951 г., Богомил Райнов е избран за шеф на катедра „Теоретични дисциплини“, но по неговото собствено признание положението му в Академията остава нестабилно. По това време му е възложено да изнесе пред катедрата доклад „За значението на теоретичните дисциплини“ и да даде конкретна оценка за нивото на преподаването им в Академията. Като шеф на катедра именно на него се пада задачата да разкритикува остатъчните буржоазни влияния в Академията и конкретно своя баща. Това се случва на факултетно заседание през същата 1951 г. Бащата стои на първия ред в залата, навел глава не от срам или гняв, а за да не смущава сина, който от трибуната е подел своите обвинения в „идеализъм“, „формален анализ“ или „еклектизъм“. Докато ги произнася, докладчикът усеща как под ризата по гърба му лази струйка пот. Стария, както го нарича сина му, става да отговори с няколко думи, за да изложи сегашните си възгледи и да увери аудиторията, че приема критиката. После облича вехтия си балтон, който носи на гърба си вече четвърт век и напуска залата. Малко по-късно подава молба за пенсиониране, а синът му става професор по естетика.

Богомил Райнов никога няма да успее да изтрие петното от предателството към баща си.”

Сред мрачните истории за този защитник на тоталитарната власт и идеолог на социалистическата праволинейност се нарежда и тази за участието му в моралното и творческо съсипване на художника Александър Жендов, описана и от Мишев.

Жендов също е праволинеен комунист, член на БКП. След остър спор с Вълко Червенков през новогодишната нощ на 1949-а срещу 1950 г. в дома на писателя Христо Радевски, на 9 март той пише дълго писмо-изложение до генералния секретар на партията. В него се казва:

„Сред художниците се създадоха и засилват опасни настроения: разочарование от партийното ръководство, обезверяване във възможностите за творческа проява, та дори и паника, в която се смята, че партията едва ли не си е поставила за цел да обезличи творческото дело на художника, като го окове в казармена дисциплина, като го подчини на безапелативна произволна цензура, като вулгаризира до площаден вкус изкуството и т. н., и т. н. (…). Художественото майсторство е под нивото на всички общи изложби от две десетилетия насам. (…) Под лозунга „борба срещу формализма” се води истинска хайка, чиято изходна позиция е груб сектантски кариеризъм, а средствата — клевети, интриги или просто джандарски заплашвания. (…)”.

Александър Жендов и Богомил Райнов са били приятели. Дори стихосбирката на Райнов „Любовен календар” (1942) е с корица, нарисувана от Жендов. Но когато писмото предизвиква страховитата реакция на Вълко Червенков, Райнов не се поколебава да помогне за унищожението на своя другар Жендов.

Въпреки предателствата към близките си хора, Богомил Райнов все пак се осмелява да пише книги за тях, в които на повърхността изплува демонично лицемерие.

След смъртта му на пазара излиза последният му ръкопис „Мир на праха ни” (изд. „Захарий Стоянов”), в който Райнов пише:

„Жендов става жертва на същите антихуманни порядки, порядките на насилието, в които бе възпитан и в които възпитаваше другите. Жендов бе ликвидиран от същата партия – закрилница и убийца, която го бе отгледала. Ликвидиран бе просто така – между другото, мимоходом – просто защото бе изникнал като пречка по пътя на онзи човек с масивната фигура и тежката мечешка стъпка, „хазяина“, от когото всички трепереха“.

Богомил Райнов приживе издава и книга за баща си, когото е предал публично. Биографичният том „В името на отца“ е повече възхвала на самия него обаче.

Ето какво разказва Иво Милев в „Животът и смъртта на Людмила Живкова”:

„В биографичната книга за баща си „В името на отца“ Богомил Райнов твърди, че дотогава в българския печат, освен няколко публикации на Александър Жендов, липсва категорично разобличаване на „формализма“ и „буржоазните теории“ в изобразителните изкуства от позициите на метода на социалистическия реализъм. Всъщност през 1950 г. самият Богомил Райнов публикува сборника си статии „Проблеми на изобразителните изкуства“, където наред с другото проследява художествения живот у нас от 1947 г. и където категорично застава на позициите на внесения от СССР социалистически реализъм като единствен прогресивен и правилен метод на изобразяване. Той категорично осъжда западноевропейските „модернизми“ както и техните последователи в Бълария като Иван Ненов, Кирил Цонев и Кирил Петров и др. В студията „Образът на Сталин в съветската живопис“, поместена в сборника, Сталин е изтъкнат като „синтез на всички най-значителни качества на прогресивното човечество“, съчетал „дълбока човечност“ и „безкрайна любов към народа“ с  енергичност и с „мъдро търпение“. Той е наречен от Богомил Райнов „най-великия син на нашата епоха“, „вожд и учител на цялото прогресивно човечество“, а да изобразиш Сталин за Богомил Райнов, „значи да се реши проблемът за положителния герой в неговата най-висша форма“. Сборникът е само подготовка за „капиталния“ му труд „Естетика“, публикуван през следващата 1951 г.”

От 1953-а до 1960 г. Богомил Райнов е аташе по културата в българското посолство в Париж. Запалва се по колекционерство на африкански артефакти и произведения на западноевропейското изкуство. Първоначално възможностите му стигат да купува само графика, но скоро ще се разширят. С годините колекционерската му страст се разпалва и получава причудливи разклонения  – събира произведения на изкуството, ордени, медали, монети, марки и кибритени кутийки, за да се превърне колекцията му, по израза на Левчев, в „колекция от колекции“.

За този период споменава и Георги Мишев в „Мир на кумирите ни”, като намеква за ролята на Райнов в шпионските акции на българското посолство:

„На Сена един от мостовете е Пон Ньоф. По традиция там разменят шпионите. Завеждат Богомил с куфарчето, отсреща друг с куфарче… Французите го дават патетично. Обичат бутафорията”.

През 1961 г. Богомил Райнов се завръща в България, където политическата обстановка е променена от времето на неговото напускане. Тогава започва кариерата му на белетрист, а неговият приятел и покровител Костадин Кюлюмов, полковник и служител в VI отдел на Комитета за държавна сигурност и също писател, го вербува за автор на криминални, разузнавателни и шпионски романи по поръчка на Министерство на вътрешните работи. Райнов ще продължи да пише очерци, студии и монографии за изобразителното изкуство, за наши и чужди творци и ще се превърне в основен съдник на художествения ни живот за няколко десетилетия, макар вътрешно да се отнася с огромно презрение към неговите представители. Ще даде публична положителна оценка само за малцина от тях. Ще стане един от приближените на Живков и, макар и спорадичен, все пак участник в неговата ловна дружина, стоящ настрани от множеството, загърнат с шал и балтон, потънал в своята хипохондрия и мизантропия.

През 1971 г. започва неговото сближаване с Людмила Живкова.

Иво Милев разказва за тази среща, позовавайки се на книгата на Богомил Райнов „Людмила”, написана дълго след промените:

„През септември 1971 г., когато Тодор Живков празнува своята 60-годишнина, той (Райнов – бел. ред.) наистина има от какво да е доволен. Тържеството е в ресторанта на гранд-хотел „София“, а за Богомил Райнов вечерта става „паметна”. По негови думи именно тогава, „по случайност”, той се запознава с Людмила Живкова. „За късмет” двамата се оказват на една маса. „Случайните случки случайно се случват“, обобщава той това щастливо стечение на обстоятелствата, в което едва ли някой остава убеден.

Всъщност, невъзможно е да се каже на какво се дължи този изненадващ късмет, ако въобще описаното от Райнов се е случило: дали на усилията на Богомил Райнов, отдавна преследващ и търсещ възможност за контакт с Людмила, или на любопитството на самата Людмила към мрачната фигура на този затворен и начумерен мъж, син на един от най-изявените интелектуалци на България – Николай Райнов.

Приближавайки се до мястото, отредено му за тържеството, Богомил Райнов забелязва „млада дама”, настанила се в съседство. Струва му се, че я е виждал някъде. „Вие да не сте…?”, информира се простодушно той. „Има ли значение”, отговаря Людмила. Описанието на цялата сцена в онази „паметна септемврийска вечер” е преднамерено и неправдоподобно, чисто белетристично. Сам Райнов твърди, че присъства на защитата на нейната дисертация в Института по балканистика, която се състои няколко месеца преди това и така се опровергава, че тази е първата среща между двамата. Причината Райнов да надмогне клаустрофобията си и в онзи горещ юлски ден да се затвори в душната аудитория, оказала се „миниатюрна за многобройната публика”, където чете Людмила,  едва ли е внезапно пробудилият се у него интерес към проблемите на англо-турските отношения.

На масата в ресторанта на хотел „София” сред шума на празненството двамата повеждат разговор – „не помня за какво точно”, отбелязва Райнов и дава подробен отчет на темите: той се интересува от заниманията ѝ, тя му споделя, че е завършила история и сега подготвя дисертацията си (всъщност, когато се провежда въпросният разговор през септември, тя вече е защитила дисертацията си, а на защитата, по негово признание, е присъствал и Райнов). На свой ред той споделя, че пише нещо за масовата култура, но изглежда нито тя се интересува от неговата монография, нито той от нейната дисертация. По някое време става дума за „хиромантия, нумерология и други подобни”.

– Чувала бях, че покрай баща си добре познавате окултизма? – директно влиза в темата Людмила.

– Окултизмът е доста широко понятие – забелязва предпазливо Райнов.

– Щом е толкова широко, в него трябва да има място и за предсказанията – възразява тя и му разказва как някаква жена наскоро ѝ направила точни предсказания. – Вие, както разбирам, се придържате към научно доказаното…

– Мисля, че научно доказуемото е само част от истината за битието – забелязва Райнов, а в спомените си отбелязва: „по-добре да си бях мълчал“.

– А другата част къде да я търсим?

– Въпрос на избор. Окултни учения за космоса и човека има колкото щете.

– А Вашето учение какво е?

– Марксизма-ленинизма – отговаря Райнов.

„Бях я засегнал. Било с недоверието си, било с маниакалната поза на мъдрец, който пази големите истина за себе си”, коментира Райнов реакцията на Людмила.

Така или иначе му се налага да каже нещо и за „своето“ учение. Установява, че познанията ѝ по „теориите на езотеризма“ са съвсем смътни, да не кажем никакви, и ѝ предлага, ако проблемите наистина я интересуват, да ѝ достави няколко книги, останали от баща му.

Едва ли преди тази среща, ако тя въобще се е състояла по начина, по който я описва и без любопитството на Людмила Богомил Райнов би се заинтересувал някога от теософски и окултни учения, въпреки пристрастията на  баща си. Макар в книгата си „Тайното учение”, започната по поръчка на Людмила Живкова, но публикувана едва през 1991 г., той да се представя за адепт и последовател на агни-йога, нищо в неговия начин на живот, нито в писанията му преди или след публикуваното на книгата, не подсказва дори минимална връзка с Учението. Ако в началото на 70-те Людмила го е потърсила първа, то е било заради славата на баща му, а не заради неговите собствени езотерични познания. Ако той я е потърсил пръв, то е било с ясното съзнание какво може да ѝ предложи и какво да очаква – по това време интересът на Людмила към окултното и към източните учения е ясно изразен и известен за средите, с които общува“.

Това са малка част от детайлите, в които се съдържа животът на диаболичния, непредсказуем, егоцентричен и лицемерен политически и културен деец Богомил Райнов. Паметта за него винаги ще бъде покрита със сянката на видимите му дела и най-вече с предателството.