Доцент Борис Минков, член на журито за наградата „Роман на годината“ на Фонд „13 века България“, отговори на обвиненията, че е бил в конфликт на интереси в писмо, изпратено до „Площад Славейков“.
Борис Минков бе поставен във фокуса на спор дали фактът, че е редактор на спечелилия роман „Вулкан“, не го поставя в ситуация на обвързаност. Появиха се съмнения, че неговото присъствие в журито е повлияло върху избора на „Роман на годината“. След разразилия се дебат, спечелилата писателка Елена Алексиева обяви, че ще се откаже от наградата си.
Вижте още: „ВУЛКАН“ НА ГОДИНАТА
Предлагаме ви пълния текст на позицията на Борис Минков:
Във връзка със скандала за конфликт на интереси около името ми, подхванат в събота, 11.05. в социалната мрежа „Фейсбук“ и преминал по-късно в различни издания, се чувствам длъжен да заявя следното: да, в качеството си на редактор съм свързан с Елена Алексиева – автор на спечелилата конкурса за Роман на годината книга (романа „Вулкан“), и несъмнено нося вина за това, че не съм си дал отвод от участие в журито нито когато съм получил книгите на кандидатите, нито по-късно при обсъждането и гласуването. Впрочем редактор съм на още една книга измежду двадесет и осемте, които участваха в конкурса.
Подобна несъмненост на вината не предполага да търся патерицата на узуса и да обяснявам, че в крайна сметка нормите и допустимостите се определят от практиката (в средата на 90-те превеждах националсоциалистическата – силно съкратена до 800 страници – версия на „Римска история“ на Теодор Момзен – Нобелов лауреат за литература за 1902 г., така че знам какво казвам). Затова няма да отворя и дума за това каква е практиката, нито пък ще питам защо точно сега и точно за мен се повдига този въпрос. Покрай другото отбелязвам, че никога не съм питал по този начин. Затова само ще набележа колкото е възможно по-кратко мрежата на моите обвързаности, след което ще побързам да се оттегля в редичката на доказано неморалните лица, които трябва да се срамуват.
От началото на настоящия век досега съм участвал в 12 (дванадесет) журита на национални литературни награди. В същия отрязък на време името ми фигурира като редактор в издателските карета на около 30 (тридесет) книги. Доколкото в последното денонощие опитах да подредя следите си, в приблизително още поне (20) двадесет случая съм играл роля на ghost-редактор, без да бъда изписван по една или друга причина като свързано лице с автора. Спомням си в кратка скоба как преди години в последните августовски дни и нощи редактирах един твърде суров (всъщност откровено слаб) ръкопис, за който се знаеше, че ще изтрепе рибата в Созопол в първите дни на септември на фестивала „Аполония“. Както, разбира се, стана: изби я рибата, от което така и не стана по-добър. Но – все едно, и с това съм обвързан, и за това включително живея с чувство на вина и срам.
Освен това пиша всяка година средно по 10 (десет) вътрешни рецензии за ръкописи – това е сравнително нова практика в родните издателства, аз лично пиша вътрешни рецензии от петнадесет години, следователно съм написал 150 (сто и петдесет) такива. Около 75% от тях са отрицателни, а с останалите 25% съм дал зелен път на още близо 35 (тридесет и пет) заглавия. И това напълно официално, с изрядни договорни отношения, което автоматично ме прави свързано лице с авторите. Усещането за вина ме възпира да отбележа насмешливо колко по-силно обвързан съм обаче (недокументално) с чувствата и молитвите на останалите 115 (сто и петнадесет) кандидати за литературна слава, които съм си позволил да отхвърля за тези години. Както казва един персонаж от родната литература, след като съм разплакал толкова майки, все някога трябваше да дойде и моят ред. Разбира се, това далеч не е първата денонсация, през която съм минавал. На тази отговарям единствено заради отговорността ми пред всички тези съвсем реални лица, с които съм свързан.
И понеже представата за свързани лица е изцяло продукционно-финансово фундирана (за сравнение параграф 1, т. 3 от ДР на ДОПК), тук прибавям с особена тежест своите обвързаности като председател на УС на Сдружение „Литературна къща“: вече девет години съставям, принтирам и разпращам договори на български писатели, публикували в списание „Страница“, превеждам хонорари по банков път, след което се уговарям с авторите как да получа обратно подписаните документи. Така годишно изпълнявам средно по 75 (седемдесет и пет) договора с автори. Това при всички случаи означава пряка финансова обвързаност с поне триста-четиристотин писатели. Редовно влизам в тези най-стандартни отношения на свързаност (буква „б“ от горния параграф) при публикуване в списанието на откъси от романи или разкази, които на следващата година оценявам като жури.
Няма да прибавям към това още например приятелските съвети и препоръките, които съм писал за кандидатстване пред институции, както представянията на премиери – обвързаности, за които невинаги има безспорни следи.
Разбирам принципния смисъл в упреците срещу мен, но изобщо не смятам, че е трябвало да бъда отстраняван от участие в журита през всичките тези години. Да, литературното поле е място на властови налагания и не виждам защо тъкмо силното ми присъствие в него трябва да ме декласира. Друг е въпросът, че в 12-те конкурса, които съм журирал, само в един случай спечели „моя“ книга – именно в последния. Бях започнал да свиквам, че е в реда на нещата не само собствената ми работа (критически и белетристични книги) да бъде маргинално обречена, но и простата свързаност с определени писатели да маргинализира. Обратът след гласуването ми на този конкурс показа ясно къде ми е мястото, за което съм дълбоко благодарен на всички участници в скандала.
Въпреки незавидното място смятам, че с набелязаните накратко обвързаности мога спокойно да се откажа от участие във всякакви журита оттук нататък и пак ще имам основна тежест в това литературно поле. Висящо, проблематично, нагарчащо или нагниващо, избутващо определени участници в покрайнините или изплюващо ги извън литературата, това поле все едно е моето място и скандалите няма да ме помръднат от него. Ще бъда в него независимо от това дали някога ще реша отново да се занимавам с българска литература.
В същото време ми е трудно да си представя въз основа на какъв опит един идеално чист от обвързване член на жури може да свърши – честно, обективно, безпристрастно, както се иска – своята работа. Може би е най-добре занапред членовете на журито да попълват декларации, че никога (до този момент) не са чели книги (книгите обвързват – откажете се сега!).
Изключително съжалявам за това, че скандалът с литературната награда трябваше да се случи около името на Елена Алексиева. Наясно съм, разбира се, че атаката иззад паравана на определени принципи изобщо не е случайна. С всеки свой написан ред, с решенията си и с цялото си присъствие Елена показва не просто смелост и проницателност, но и излъчва свобода. Спомням си как една глава от „Вулкан“ (впрочем гротесков образ на литературна критика) ми се беше сторила твърде бутафорна и ù бях предложил да се откаже от нея. Не се отказа, а аз скоро след това успях да видя съвсем действителните основания на бутафорията. Сега в скандала ги виждам отново. Цялата блудкава каша, която бълбука тези дни във фейсбук, цялата псевдоромантическа поза, с която гениалните писатели се защитават от злобните критици, е проба от магмата, която пулсира програмно във „Вулкан“.
Длъжен съм да заявя, че председателят на журито проф. Милена Кирова няма никаква вина за моето срамно спотайване. Преди години в заседание на едно друго жури тя – в качеството си отново на председател – ме беше помолила да не гласувам за книги, които съм редактирал, и аз го направих с готовност и разбиране. Така че сега беше мой ред да ù напомня да направим същото.
Нямат никаква вина за случая и служителите на Фонда: те изрично ни предоставиха текста на статута на наградата както преди първото, така и преди финалното гласуване.
И понеже този, който е виновен, лесно отегчава останалите, преминавам към едно съвсем кратко заключение: ако след време литературата все още означава приблизително това, което означава в момента, мястото на отделните писатели в нея ще се определя не от наградите, които те са получавали, а от точно две (2) други неща: разбира се, от самите книги на писателите, но в същото време и от литературноисторическите (или литературнокритическите) книги. А последните се пишат покрай другото от същите тези хората в журито (при това все едно колко са честни или безчестни). Добре е поне понякога – например покрай такива скандали, да се сещаме, че тези лоши и вероятно корумпирани лица са свързани не само с (някои) писатели, но и с тяхното потенциално безсмъртие.
ПРОФ. МИЛЕНА КИРОВА ЗА „РОМАН НА ГОДИНАТА“: ЗАШЕМЕТЯВАЩИ ПОСТИЖЕНИЯ НЯМА
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение