Човекът, който никога не затвори очи за света

Никос Казандзакис преосмисли Христос, Одисей, целия свят и всяка вяра по неподражаем и недостижим начин

Никос Казандзакис: „Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава“. - Човекът, който никога не затвори очи за света

Никос Казандзакис: „Красотата е безмилостна. Ти не я гледаш. Тя гледа в теб и не прощава“.

Богохулникът, мъдрецът, непримиримият Никос Казандзакис е роден на този ден преди 137 години на остров Крит. Неподражаем писател, неудържим мислител, той никога не отстъпва от личната си вяра, цял живот търси истината дори там, където всички са я отписали. Между митология, история и съвремие стои гигантът Казандзакис, погребаният извън осветена земя, но спечелил вечен живот напук на църквата.

Рядко се говори за това, но Казандзакис е бил влюбен в българка – художничката експресионист Бистра Винарова, която по-късно се омъжва за Симеон Радев. Запознават се във Виена, когато тя е на 21 години и подрежда първата си графична изложба. Казандзакис е впечатлен от нея от първия миг. Три дни поред гръкът отива да гледа картините ѝ, на третата вечер ѝ предлага да излязат. След тази среща дълги години в множество писма критянинът споделя своята любов към нея. Дори ѝ предлага брак, който тя отказва.

Портрет на Никос Казандзакис, нарисуван от Бистра Винарова

В деня на неговото рождение ви предлагаме откъс от романа на Казандзакис „Алексис Зорбас“. Преводът е на Георги Куфов.

Зорбас се облегна на стената, извърна глава и ме погледна:

Четенето е безопасно за вашето здраве

— Така се отървах — каза той.

— Отървал си се от родината ли?

— Да, от родината — отвърна Зорбас със спокоен, твърд глас.

И след малко додаде:

Colibri april 2017

— Отървах се от родината, отървах се от поповете, отървах се от парите, отсявам. И все повече отсявам, олеква ми. Как да ти го кажа? Освобождавам се, ставам човек.

Очите на Зорбас светеха, широката му уста се смееше доволно. След като помълча малко, той пак се разпали; сърцето му преливаше, не можеше да го удържи.

— Едно време си казвах: този е турчин, този е българин, а този е грък. Извършил съм такива неща за родината, началство, че ще ти настръхнат косите; крал съм, грабил съм, изгорил съм села, обезчестил съм жени, изтребил съм цели семейства… Защо? Защото, казва, били българи, турци. „Уу, да се не видиш макар, мръснико — казвам си често аз на себе си и се чумосвам. — Уу, да се не видиш макар, серсемино!“ Нали ми дойде вече акълът, гледам сега хората и си казвам: „Този е добър човек, онзи е лош.“ Какъвто ще да е — българин или грък! Все едно е, добър ли е, лош ли е, това само питам сега. И колкото по остарявам, на, кълна ти се в хляба, който ям, струва ми се, че ще почна и това да не питам. Море, какъвто ще да е — добър или лош! За всички ми е жал, сърцето ми се къса, когато видя някой човек, па макар и да се преструвам, че пет пари не давам. На, казвам си аз, и този фукара тук яде, пие, люби, страхува се, има си и той своя бог и своя дявол, ще хвърли и той петалата и ще се изпъне като дърво в пръстта, ще го изядат червеите… Ех, горкият! Братя сме всички… Храна за червеите!
И ако пък е жена, ее, тогава вече ми иде, на, кълна ти се, да се разплача. Задяваш ме час по час твоя милост, че обичам жените; ами че как, бре, да не ги обичам, като са такива слаби същества, дето не знаят какво искат и дето само като ги хванеш за ненките, веднага разтварят всички врати и се предават?

Влязох веднъж пак в едно българско село. Един мръсник грък, старейшина, ме издаде и ме обградиха в къщата, където бях отседнал. Изскочих аз горе, запълзях от покрив на покрив, имаше луна, заскачах от тераса на тераса, за да се измъкна. Ала забелязаха сянката ми, качиха се по покривите, откриха огън по мен. Гледам, какво да направя? Рипам в един двор; и току изведнаж изскача една българка — тя спяла на двора — по нощница и като ме вижда, отваря уста да извика, ала аз протягам ръка, прошепвам ѝ: „Аман! Аман! Мълчи!“ и я хващам за гърдите. Жената побледня, премаля. „Влез вътре — казва ми тя тихо, — влез да не ни видят…“ Влязох вътре, стисна ме за ръката: „Грък ли си?“ — казва ми тя. „Да, грък. Не ме издавай.“ Прихванах я през кръста, не продума нищо. Спах с нея и сърцето ми тръпнеше от нежност. „На — казвах си аз, — на бре, Зорбас, това ще рече жена, това ще рече човек! Ама българка ли е? Ама гъркиня ли? Ама арапкиня ли? Все същото е, бре! Човек е, човек. Не те ли е срам да убиваш? Пфу на теб!“

Това си казвах, докато бях при нея, в топлите ѝ прегръдки; ала къде ти да ме остави родината, кучката ѝнедна бясна! Измъкнах се сутринта, преоблечен в български дрехи, които ми беше дала българката, вдовицата; извади от сандъка и ми даде дрехите на покойния си мъж, и ми целуваше коленете, и ме молеше да се върна пак.

Да, да, върнах се аз на следващата нощ — патриот, видиш ли, див звяр — върнах се с една тенекия газ и подпалих селото. Изгоряла е навярно и тя горката. Казваше се Людмила…

Зорбас въздъхна; запали цигара, засмука два пъти, захвърли я.

— Родината, ми казваш… Слушаш бабините деветини, които книгите ти казват… Мене слушай; докато има родина, човекът ще си остава звяр, див звяр… Но, слава богу, аз се отървах, отървах се, свършено!

Ами твоя милост?

Не отвърнах. Всички проблеми, които аз се мъчех да разреша, да развържа възел по възел в своето уединение, прикован за стола, този човек тук ги бе разрешил по планините, сред чистия въздух, със сабята си.

Затворих очи, неутешим.

— Заспа ли, началство? — рече Зорбас отегчено. — А пък аз, глупакът, съм седнал да ти приказвам!

Изтегна се на леглото си, като мърмореше нещо, и след малко захърка.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg