За един пробит рейтинг

Катастрофата с автобус, в която загинаха и бяха ранени хора, предизвика вълна от отвращение от начина на работа на изпратените на място телевизионни репортери. Двама млади журналисти от двете най-големи телевизии демонстрираха изумителна липса на мярка, емпатия и елементарно човешко уважение – към пострадалите и към публиката си.

Хората с право се възмутиха от подобни кадри и нахалния въпрос: „Как се чувствате“, задаван многократно този път, както и много пъти преди при други катастрофални събития към пострадали, видимо изпаднали в шок, преживяващи болка, незнаещи какво се случва с живота им.

Но виновни ли са журналистите на терен, които завират микрофоните си в лицата на хората? Моето мнение е: не те главно. Основната вина не е тяхна, а на ръководствата на телевизиите им. Да, разбира се, пълнолетни хора с микрофон в ръка би трябвало да са в състояние да преценяват действията си и последствията от тях. Можеше да проявят поне елементарно възпитание и да не тичат да изпълнят всички заповеди от слушалката. Но на терен в подобна ситуация не всеки реагира по правилата на възпитанието. Въпросът е какво се случва извън терена?

Журналистиката е професия, в която темата често е свързана с човешкото нещастие. Дали е война, терористичен акт, катастрофа или убийство, във всички тези случаи репортерите попадат във вихъра на кървави събития, които изискват пълно самообладание. Освен военните кореспонденти, останалите журналисти рядко знаят на какво точно ще попаднат. Тях просто са ги изстреляли от редакцията и те са се озовали – както в последния случай – насред ужасяваща катастрофа със загинали хора, ранени, травмирани, хаос. За да можеш да си свършиш работата и да информираш в такава ситуация, не е достатъчно просто да имаш амбицията или пък опита. Има си базисни правила в тази професия, които би трябвало да се преподават, а журналистите да са подготвени да ги използват. Това ще гарантира не само по-професионалното отразяване на трагични събития, но и ще спести травмирането както на оцелелите, така и на публиката, а не на последно място и на самите журналисти, които са на мястото на събитието.

Няма причина и оправадние големите медии да си спестяват такова обучение – в крайна сметка в новинарския им поток големите човешки трагедии с жертви заемат приоритетно място. За съжаление, в България телевизиите основно това работят – не излъчват новини, а броят трупове у нас и по света. След като са се решили на точно такива приоритети, то поне би трябвало да се погрижат за хората, които ще ги отразяват.

Как се говори за или снима трагедия? На първо, второ, трето и последно място с уважение към хората, попаднали в нея. Ето основните журналистически правила, които се преподават в новинарските школи по света.

1. За да направите интервю с някого, трябва задължително винаги първо да имате неговото съгласие. Отнасяйте се с пострадалите с респект. Приемайте тяхното „не“ без повече натиск и въпроси. Дайте на хората възможност първо те да ви потърсят, ако имат какво и искат да го кажат в този момент пред камерите. Ако търсите близки на пострадали или ранени за интервю след инцидента, е по-добре първо да се свържете с тях писмено и да ги подсигурите, че ако нямат желание, няма да ги притеснявате повече. Да, има по-нахални колеги от вас, които може да се окажат „първи“. Но както сами виждате, зрителите оценяват уважението и се отвращават от нахалството. В крайна сметка достойното поведение ще донесе повече рейтинг, отколкото лешоядството, бъдете сигурни в това. Защото рейтингът на една медия не се състои само от броя гледания или броя кликове, а много повече от това какъв е авторитетът ѝ сред аудиторията.

2. Всъщност интервюта на място на трагедията са крайно ненужни, освен ако нямате свидетел под ръка, който не е пряко засегнат и иска да разкаже какво е видял.

3. Не разговаряйте с хората на самото място, пречейки на линейки, пожарникари и полиция да си свършат работата. Така рискувате и в кадър да влязат непокрити лица на загинали или ранени, останали без части от облеклото си. Това би било допълнително унижение за тях. Отдръпнете се, така че да не пречите и да няма видимост към жертвите.

4. В повечето държави на мястото на голяма трагедия присъства винаги и говорител на полицията или пожарната, който поема всички разговори с журналистите. Така той хем подава точна и компетентна информация, хем останалите са защитени от набези на камери и микрофони.

5. Никога не задавайте въпроса „Как се чувствате?“. Ясно е, че никой в такава ситуация не се чувства добре. Избягвайте и формулировки от сорта на „Знам как се чувствате“. Така само връщате мисълта на интервюирания отново към най-лошото и го травмирате. Спомнете си добрите стари правила за въпросите с „к“ – кой, кога, къде, какво. Зрителят няма нужда от кървави зрелища, а от бързо и точно информиране без емоции. Ако иска друго, ще си пусне бокс, а не новините.

6. При интервюта и разговори след трагедията от помощ е да подчертавате пред събеседника си, че става дума за нещо в миналото. Например: „Минаха пет дни от трагедията, какви са новите събития, има ли яснота защо…“. Така му помагате да пази дистанция от събитието.

7. Никога не поставяйте под съмнение това, което се е случило и човекът срещу вас е преживял. Особено заради модата на фалшивите новини около атентатите – конспиративните теории са за Фейсбук, не да ги противопоставяте на хора, оцелели след нещо лошо.

8. Непременно проверете още веднъж името на събеседника си, както и точните цитати. След трагични преживявания да не могат дори да ти изпишат името е унизително.

9. Представете си, че вие сте на мястото на събеседника си. Това ще ви помогне да проявите съчувствие, ако точно в този момент сте под адреналина на събитията. Когато говорите с жертвите, не питайте неща, които не бихте искали да ви питат и вас.

10. Покажете съчувствието си и ако виждате, че разстройвате човека, просто спрете и се извинете. Питайте дали има нужда от някаква помощ – например да се свържете с някого или просто от чаша вода.

11. Ако не сте разбрали нещо, уточнете го деликатно. Понякога хората в стрес казват или разказват неща, които не искат после да чуят по телевизията.

12. Винаги питайте дали и какви кадри можете да публикувате. Няма смисъл от цялата деликатност, ако накрая изтипосате човека във видимо объркано или безпомощно състояние без негово съгласие пред всички зрители в страната.

13. Най-важното: не забравяйте, че на първо място сте човек, а чак след това журналист!