Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Наистина ли има разкол между православните?

Руската Църква прекъсна общението си с Вселенската патриаршия. Но това не е повод за паника сред вярващите

Руската православна църква реши да прекрати отношенията си с Вселенската патриаршия и определи това като най-голямата схизма в християнството от над 1000 години насам. На снимката: руският патриарх Кирил. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Наистина ли има разкол между православните?

Руската православна църква реши да прекрати отношенията си с Вселенската патриаршия и определи това като най-голямата схизма в християнството от над 1000 години насам. На снимката: руският патриарх Кирил. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Московската патриаршия се разгневи, когато константинополският Синод издаде така наречения Томос за автокефалия, тоест църковна независимост на източноправославните християни в Украйна. Руският патриарх Кирил вече няма да споменава името на цариградския Вартоломей в публичните си молитви. Напук на тържествено оповестения „разкол“ обаче, тази драма още не е трагедия.

Това вече се е случвало.

През 1996 г. тогавашният московски патриарх Алексей също спря да споменава константинополския първосвещеник заради подобен спор за юрисдикцията над православното паство в Естония. Очевидно – щом такова прекъсване на общението се случва и днес, значи предишното е било надмогнато. Московската патриаршия схваща себе си като религиозно министерство на своята страна и е много чувствителна към всяко свиване на каноническата си територия, така че винаги реагира по един и същи болезнен начин. Обикновено няколко години след стигането до такова „скъсване“ отношенията тихомълком се поправят. Историческият авторитет и чисто византийската склонност към преговори на константинополската катедра като правило водят до преодоляване на споровете… до следващия път.

Не, това не е „най-големият разкол в християнския свят за последните хиляда години“.

Америка за България

Протестантската Реформация от XVI в. е много по-голям разкол, пък и е разкол наистина, защото разделя Западна Европа на две несъвместими християнства завинаги. И XVI в. е доста по-скоро от хиляда години. От Реформацията произтичат сериозни богословски различия, религиозни войни, нови секти и деления, така че днешният възмутен жест на руския патриарх не е кой знае какво на този исторически фон. А и Вселенският патриарх в истанбулския квартал Фенер дори не е обявил, че на свой ред ще спре да споменава името на руския си събрат. Всъщност руските и гръкоезичните вярващи нямат религиозни различия помежду си. Е, може би някои от тях имат разногласие по въпроса за това кой и как има правото да управлява Църквата. Това е повод за разгорещени спорове и драматични изявления от свещеници, но не и чак за взаимни анатеми. Такива няма да има.

Няма ли намесена ерес?

„Ерес“ е твърде натоварена дума. Означава „мнение“, но може ли разногласие в мненията не по самите дълбоки догми на вярата, а само за управлението на Църквата да представлява ерес? Може би. В 1870 г. тогавашният Вселенски (или Цариградски, или Константинополски) патриарх обвинява новообразувалата се българска Екзархия в ерес заради така наречения „етнофилетизъм“, тоест предпочитание към собствения народ пред всички други, един вид църковен национализъм. Само че българските църковни власти просто се подчиняват на разпореждане на Високата порта и всъщност нямат нищо принципно против Вселенският патриарх да продължи да бъде религиозен глава на всички, които го признават за такъв. Българската Екзархия няма претенции към църквите и свещениците например в Украйна или Естония, а иска просто да служи на местния език в България и запазва хладен, но уважителен тон към Фенер. Още преди прекъсването на тогавашната българско-цариградска схизма, по време на Балканските войни има случаи, когато гръцки и български свещеници служат заедно. Това показва, че такива разделения не са непреодолими. Дали обаче днешната Московска патриаршия не демонстрира по-дълбок етнофилетизъм? Предстои да разберем.

Не е ли всичко това малко твърде средновековно?

Точно такова е. Или най-малкото е ренесансово, но в смисъла на религиозните войни, държавната употреба на религията, разколите и взаимната омраза. Английският крал Хенри VIII прави нещо донякъде подобно на руския патриарх Кирил: когато Светият престол отказва да анулира брак, за който преди това е бил изрично молен да го разреши, Хенри се ядосва, скъсва общение с Рим, самообявява се за нещо като национален папа в страната си и сам си издава разрешение да се разведе с жената, която преди това му е била необходима. На първо време Хенри дори твърди, че си остава католик, но постепенно английската Реформация излиза от релси и се превръща в хаос от нови разбирания, конфликти и деления. Такива неща заради нужен развод е вършил и българският цар Йоан Асен II, но без чак толкова драматични последици. Би било трагикомично и наистина грозна пародия на Средновековието, ако например в резултат от сегашния жест на московския патриарх част от сепаратистите в Донбас започнат да се кичат с титли и символи на някакви „борци за вярата“ или „православни кръстоносци“. Историята никога не се повтаря… освен като фарс.

Какво всъщност се случи? И няма ли риск от трайно скъсване?

Московската патриаршия си изтърва нервите, най-вероятно под влияние на руското правителство. Да, има риск. Национализмът би могъл да надвие международния характер на източноправославното вероизповедание – и тогава биха могли да се получат странности като например локален, проруски „събор“ за издигане на „константинополски“, а всъщност руски „патриарх на Константинопол“. Сред източноправославните християни има крайни хора, малобройни групи от ревностни монаси, които изобщо смятат сегашното православие за недостатъчно истинско. Те могат да се опитат да популяризират особените си вярвания с помощта на руските власти. Отделни медии и религиозни автори във и дори извън Русия, включително у нас, могат да се активизират с цел да представят една крайно екзотична версия на „православие“, в която Московската патриаршия замества Вселенската, а руската държава се явява инструмент на Божията воля на Земята. Това може да бъде реторически обвързано с отдавна забравени спорове от Средновековието и с относително маловажни теми като неуеднаквените дати на религиозните празници.

Не е много вероятно, но не е и напълно изключено да се засилят опитите по създаването на „ново православие“. Това вече би бил истински разкол – и дано такъв никога не се случи, защото християнството, в крайна сметка, няма политическо предназначение.

Bookshop 728×90