Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Да живей Балкантурист!

Защо леденото хоро в Тунджа е любимият ни нов „древен“ обичай, а голия турист на Витоша бихме нарекли „герой“, ако носеше калпак

В пловдивска детска градина хлапета пресъздадоха на Йордановден тази година хвърляне на кръста в плувен басейн. Снимка: Димитър Колев, кмет на район „Западен“, Пловдив - Да живей Балкантурист!

В пловдивска детска градина хлапета пресъздадоха на Йордановден тази година хвърляне на кръста в плувен басейн. Снимка: Димитър Колев, кмет на район „Западен“, Пловдив

В ерата на интернет и полетите до обратната страна на Луната, в една малка държава в ъгъла на Европа здрави и силни мъже танцуват облечени в ледена река, за да са здрави.

В моржуването няма нищо ново и нищо странно – прави се от векове, особено в северните държави. Каляването е стар способ да увеличиш съпротивителните сили на организма, казват лекарите. Значи има логика да се къпем насред зима, казват калоферските мъже.

Сигурно след няколко греяни ракии идеята изглежда страхотна – хем ставаш корав като лед, хем те дават по телевизията, хем си се изживял като първобитен алфа мъжкар. Само че, понеже е ерата на интернет и живеем в една много неустойчива, хаотична и лишена от цели държава, в общество на обезверени хора, обикновената мъжка фукня се превръща в подвиг с героичен привкус.

Тази тенденция да се героизира „древното“, като същевременно се преоформя в стил „Балкантурист“, не е от вчера. Започнала при социализма, тя се затвърждава упорито в последното десетилетие. Атавистична е – това е първобитната нужда от ритуалност, чрез която захвърлените в несигурност човешки същества се борят със страха. Без да го осъзнаваме, се поддаваме на вътрешния си импулс да влияем върху съдбата чрез обреди. Защото нямаме други инструменти за това. Сякаш едно цяло общество напуска цивилизацията, за да се върне към пещерната ирационалност. Не достига интелектуална мощ, която да противостои на това.

Америка за България

В края на петдесетте години на миналия век започва възходът на туризма у нас. Тогава в ресторантите, белязани с марката на държавното предприятие „Балкантурист“, се появява за пръв път така наречената „шопска салата“. Същият процес, който наблюдаваме днес, влиза в действие – хората си самовнушават, че това е изконно българско ястие, дошло едва ли не от Аспарухови времена. Е, тогава домати и чушки по нашите земи не са расли, но пък самочувствието си е вечно. Днес дори си позволяваме шовинистично възмущение, когато някой сервира същата салата с името „гръцка“ или „балканска“. Изпадаме в ярост, сякаш някой ни е откраднал правото върху историята, която си самовнушаваме.

Мъжкото хоро в ледените води на Тунджа, което всяка година по Йордановден пали страстите във Фейсбук, също не е стародавна традиция. По времето на социализма гонитбата за кръста в осветените речни води е била забранена, църковните ритуали са били систематично убивани, а поповете – превръщани в ченгета. Така в края на 70-е години калоферци измислили решение – вместо да скачат след кръста, влизали да играят хоро във водата. По това време номенклатурчиците вече били обърнали поглед към „славното минало“ и толерирали всякакви прояви от този тип. И така с мъжкото хоро в Тунджа станало същото, като с шопската салата – било вписано изкуствено в променената визия за миналото. И всеки опит да бъде извадено оттам се посреща на нож – сякаш някой ще им отнеме „българщината“.

Преди няколко години подобен феномен се повтори и в литературата. Появи се книгата на Розмари де Мео „Стопанката на Господ“. Описаните там ритуали, представени като „стародавни“, попаднаха в болезнената рана на неизживяната народна идентичност. И се настаниха до шопската салата и мъжкото хоро – правдоподобни измислици, паснали като итонг на средновековна крепост. Затова в нощта преди Богоявление куп български жени мълчаха и „наричаха“ вода. Без да знаят, че този обичай авторката де Мео си го е съчинила в някоя топла безлунна нощ.

„Балкантурист“ е жив, макар и в нови превъплъщения.

Доза Щастие

След като недостигът на знание и меракът за показност превърнаха нестинарството в ресторантско забавление, след като народните носии станаха „фешън“ (дори не мода), след като клането на прасета се превърна в част от съвременната градска култура, нещата изглеждат необратими.

Лошото е, че не се прояви нищо от позитивните страни на тази жажда за връзка с миналото. Историята вече е сценарий за риалити, а етнографията – зле сглобен мизансцен. Готови сме да простим всяка глупост, ако е облечена в потури. Дори бихме простили на голия турист на Витоша, ако беше нахлупил калпак и развяваше знаме с надпис „Свобода или смърт“.

Истинският проблем е, че търсим корени във въздуха. Истината ни е отказана отдавна – още когато Антон Дончев издаде „Време разделно“ и ни даде грешния ключ за вратата към миналото. А и отпреди това – с малки, но систематични изкривявания на реалността.

Някога сме разполагали с братя Миладинови, с Димитър Маринов, с Петър Динеков. Днес няма изявени и познати етнографи. Нямат трибуна, не са интересни, не предлагат варианти за украсяване на някой мол или за аранжировка на детска градина във фолклорен стил. Редките им медийни прояви стават фон за възторжените възгласи на репортери, нагазили с микрофон в реката на Богоявление.

Истината е, че не искаме истината. Искаме лъскавия ѝ, удобен за употреба вариант. Искаме достъпни обичаи, лесни ритуали. Искаме да сме свързани повече със социалните мрежи, отколкото с миналото. Достатъчно е да облечем детето в носия и да го накараме да рецитира „Балканджи Йово“, за да го обявим за достоен българин. Тази мимолетна гордост, подхранвана от патетиката на псевдопатриотизма, не обединява, а разделя. Тези, които не изпитват „възхита“ от демонстрацията на лунапарков фолклор, са обругавани като антипатриоти и българомразци. Така се формира разделителна линия, която се оказва непреодолима. От другата страна се натрупва ирационално и крайно отвращение към демонстративната патриотарщина, което може да обхване и неподправеното минало и фолклор.

Трудно е да се предвиди как ще завърши тази необявена война. Ясна е обаче основната ѝ жертва – децата. Те са лишени от опора и корени, независимо как са възпитавани – дали от свръхпатриоти или от крайни космополити. България, като познатото ни единство от минало, настояще и бъдеще, няма да съществува за тях. И това е трагедия.

ДС