Даскалите ми

Племенникът ми мрачно намеква, че от петнадесети септември го чака тежкото иго на входните нива. Подсмихвам се. Моя приятелка небрежно каза, че ще става учителка. И с иронична скръб зададе въпроса какви ли млади хуни ще й се паднат. Сещате се за оня колаж с шестте представи за даскалския занаят. Учениците мислят, че са роби на галера, учителят – че е създател на бъдещи титани, обществото си го представя като сухар, а той всъщност е укротител на тигри.

Разбира се, всичко това е в рамките на шегата и градския фолклор. Учителската работа може и да е зле платен доброволен труд за благородна кауза, но все пак си има приятните страни, особено когато имаш късмета да попаднеш на добър клас. Но да си учител не е за всекиго. Представете си нещо средно между свещеник, лекар, психиатър, дипломат и наставник – това би трябвало да е учителят и най-добрите представители на професията някак успяват да се справят с невъзможната си задача. Банално е, но е вярно, че им дължим благодарност.

Мисля си за г-н Теодосиев, преподавателя по физика от Казанлък. Може би и това е банално, но този човек въплъщава един наистина възрожденски идеал – не „възрожденски“ във фалшиво умилителния смисъл на маломерното, а в смисъла на благородния стремеж към рационалното Просвещение. Човек, който успява да отстоява високите изисквания на професията в интерес на самите ученици, при все че е изправен пред една често враждебна среда, предпочитаща посредственото. Има мнозина като него. Има живи йомсвикинги. Не им е лесно и според някои циници „седянката“ на учителите трябвало да се „разтури“, но въпреки тези светотатствени приказки много учители продължават да са на високо ниво.

Спомням си моя – далеч не само мой – любим преподавател, Огнян Радев от Класическата гимназия, който ни занимаваше с история на древната гръцка цивилизация. Той успя да вложи в умовете на много випуски истинска любов към Античността. Успя да ни накара да схванем, че в някакъв смисъл самите ние сме наследници на Перикъл, Демостен и Тукидид, така че сме длъжни да отговаряме на известни етически стандарти в поведението си. Този урок идва май най-бавно, но все пак идва. Още няколко преподаватели като г-н Радев ни демонстрираха и парадоксалната логика на християнските светци, и странните връзки на историята, и очарованието на сякаш несъществуващия латински словоред, и изтънчеността на елиптичната гръцка мисъл. Да се учи при тях беше едновременно приключение и ритуал.

Сещам се за г-н Юстус, учителя от „Хвърчащата класна стая“. Неговите ученици го обожаваха и сигурно Ерих Кестнер е познавал някой истински Юстус, за да може да го опише така. Препрочетете си „Хвърчащата класна стая“, сигурно ще си спомните някой свой любим учител.

Баща ми говори за покойния Апостол Карамитев като за „моя даскал“. Красиво е да видиш един застаряващ мъж, който говори с момчешко увлечение за някогашния си преподавател, починал по-млад отколкото е сега говорещият. „Даскалът каза това“, „даскалът направи онова“… очарователно е. И е истински вдъхновяващо.

Не е никак случайно, че много от сентенциите на Конфуций са запазени с въвеждаща фраза: „Учителят каза…“ Същото се отнася и за много европейски мислители. Това означава нещо много просто и много вълнуващо – че думите на учителя са оцелели, защото са ги записвали учениците му. Нямаше да сме чували за Сократ, а може би и за Христа, ако ги нямаше Платон, Ксенофонт и четиримата евангелисти. Чрез записването на думите на някой наистина голям наставник се създава предание от текстове и внушения, цяла атмосфера, в която се запазва духът на преподаваното. Поколения схолари са записвали поученията на своите учители и са предавали образите им напред, за новите ученици и последователи. Ето защо ученикът на ученика на Беда Преподобни може да разпознае жестовете и навиците на старите бенедиктински инструктори и сам да ги предаде чрез пример на собствените си ученици, когато дойде редът му да преподава. Дължим може би най-добрите идеи в езикознанието на факта, че студентите на Сосюр посмъртно са издали лекциите му. Ще ми се някой ден това да стане и с великолепните лекции на моя Юстус Огнян Радев.

Сещам се за учителите си по музика и литература, които не можеха да не направят нещо зрелищно в час. Винаги си тръгвахме ухилени от кабинетите, а материалът се набиваше някак неусетно в главите ни, защото човек не може да не запомни каква е Хекуба на Приам, тъй като го е чул в часа, в който преподавателят замислено е изръсил някакъв безподобен лаф. Абсурдите и парадоксите раздвижват паметта като нищо друго и сега ми се струва, че истинските учители не се притесняват от някои шутовски жестове, за да събудят позадрямалите лентяи от задните чинове. Живият контакт и насладата са част от процеса на обучение. Това е съвсем класическо схващане и мисля, че най-добрите ми учители го споделяха. Практикуваха го, тоест го живееха. Разбира се, това се отнася за не само преподаващите, а и възпитаващи учители, някои от които не са в училище, а вътре в семейството.

Няма как да не се сетя за любимата си учителка по френски с маниерите на кралица и с чувство за хумор, което можеше да накара и моряк да се изчерви. Не мога да не си спомня и моя даскал, оня преподавател, който ме научи, че стихосложението не е просто игра на ритъм и пресмятане, а изразява истински настроения. Няма да забравя и прекрасната си начална учителка, преподавателката по история, в която всички деветокласници бяхме влюбени, и класната, която казваше, че ще ни е като втора майка. Тези неща са близки до всеки, който си спомня що за ученик е бил.

На всички вас – и мъртви, и живи мои Даскали – благодаря. Ние всички ви дължим повече, отколкото някога ще можем да върнем. Най-много да го предадем напред, както и вие направихте.