Диктатурата на банда управници

Последиците от ядрена война биха били ужасяващи. Ала всички нации на земята съзнават, изпитващи безпомощен ужас, че войната не е изключена.

По-голямата част от човечеството – онези, които умират по бойните полета, измират от глад и гинат сред развалините – не иска да воюва и никога не е искала. Въпреки това войните не спират да избухват през вековете, оставяйки дълга кървава диря в човешката история.

Хората се страхуват от възможността от война, защото знаят, съзнателно или не, че никога не са отхвърляли напълно доктрината, която причинява война. Тази доктрина е причинявала войните в миналото и може да го направи отново – доктрината, че е правилно, практично или необходимо да достигнеш целта чрез употребата на физическа сила (като пръв употребяваш сила срещу други хора) и че съществува някакъв вид „добро“, което да оправдае подобно действие. Това е доктрината, според която силата е присъща или неизбежна част от човешкото съществуване и общество.

Погледнете една от най-отблъскващите характеристики на днешния свят: смесицата от неистови военни приготовления и истерична пропаганда за мир. Източник и на двете е една и съща политическа философия – компрометираната, макар и все още доминираща, политическа философия на eтатизма.

Погледнете природата на днешните така наречени „движения за мир“. Проповядвайки любов и грижа за оцеляването на човешкия род, те продължават да тръбят, че надпреварата в ядреното въоръжаване трябва да бъде спряна, че трябва да се забрани използването на въоръжена сила при разрешаването на спорове между нации, че войната трябва да бъде поставена извън закона в името на човечеството. Въпреки това същите движения за мир не се противопоставят на диктатури: политическите възгледи на техните последователи обхващат целия спектър на философията на етатизма – от държавата на благоденствието до социализма, фашизма и комунизма. Тези движения за мир се противопоставят на употребата на насилие между нации, но не и на насилието на едно правителство над собствените му граждани. Това означава, че те се противопоставят на употребата на сила срещу въоръжени противници, но не и срещу невъоръжени.

Помислете за плячкосването, разрушението, глада, жестокостта, трудовите лагери, стаите за мъчения – за всичката смърт, причинена от диктатури. Въпреки всичко днешните „миролюбци“ толерират и защитават подобни действия в името на любовта към човешкия род.

Очевидно е, че идеологическият корен на етатизма (или колективизма) е племенното схващане на най-ранните диваци, които, неспособни да разграничават правата на индивида, вярвали във върховенството и всемогъществото на племенната общност – техен господар, разполагащ с живота им и имащ правото да го жертва когато пожелае в името на произволна „правда“. Неспособни да разберат други социални принципи освен господството на грубата сила, тези диваци вярвали, че желанията на племето са ограничени единствено от физическа сила. Другите племена били жертва – естествена цел за завладяване, грабеж, поробване и унищожение. Историята на ранните народи е низ от племенни войни и междуплеменни кланета. Фактът, че тази примитивна идеология не е отхвърлена от нации, разполагащи с ядрено оръжие, би трябвало да привлече вниманието на онзи, който е загрижен за оцеляването на човешкия род.

Етатизмът е система на институционализирано насилие и нестихваща гражданска война. Единствен избор за индивида остава стремежът към политическа власт – да граби или да бъде ограбен, да убие или да бъде убит. Когато грубата сила е единственият критерий за социално поведение, а несъпротивата пред разрушението е едничката алтернатива, дори най-ограниченият между хората, дори животно – и притиснатият в ъгъла плъх, ще воюва. Не може да има мир в рамките на поробена нация.

Най-кървавите сблъсъци в историята не са войните между нации, а гражданските войни между хора от една нация, които не са успели по мирен път да изработят общ закон, принципи и правосъдие. Историята на абсолютните държави е белязана от кървави въстания. Тези стихийни изригвания на сляпо отчаяние, лишено от идеология, програма и цел, обикновено са безпощадно потушавани.

В завършената форма на диктатура присъщата на етатизма нестихваща „студена“ гражданска война преминава в кървави чистки между наследяващи властта банди – като например в нацистка Германия и съветска Русия. В условията на смесена икономика „студената“ война приема формата на силово лобиране. Всяко лоби воюва за къс законодателство, което би му осигурило силово предимство над останалите групировки.

Степента на етатизъм на една политическа система е пропорционална на степента на разпадане и дефрагментиране на държавата на враждуващи групировки и индивиди. Щом веднъж индивидуалните права бъдат отменени, няма начин да се определи кой на какво има право, нито да бъде проверена справедливостта на нечии претенции, желания и интереси. И затова критерият регресира обратно към племенното схващане – желанията на индивида са ограничени единствено от мощта на групировката, към която принадлежи. За да оцелее в подобна среда, човек няма друг избор, освен да живее в страх от другите, да ги мрази и унищожава. Това е система на тайни заговори, конспирации, фаворитизъм, краткотрайни съюзи и предателства и мигновени кървави покушения.

Това не е система, благоприятстваща братството, сигурността, сътрудничеството и мира.

Етатизмът – по принцип и в частност – не е нищо повече от управление на банди. Диктатурата се гради на банда управници, които ограбват труда на предприемчивите си съграждани. Щом диктаторът омаломощи собствената си икономика, той атакува съседите си. Това е единственият начин да забави вътрешния срив и да удължи управлението си. Държава, която нарушава правата на гражданите си, не зачита и правата на съседите си. Онези, които не зачитат правата на индивида, не признават правата на отделните нации: та нали нацията е просто съвкупност от индивиди.

Етатизмът се нуждае от война, свободната държава – не. Етатизмът оцелява чрез грабеж, свободната държава съществува чрез производство.

Обърнете внимание, че големите военни конфликти са били предизвиквани от плановите икономики срещу демократичните им съвременници. Например Първата световна война е предизвикана от монархическа Германия и царска Русия, които въвличат в нея по-свободните си съюзници. Втората световна война започва със съюза между нацистка Германия и съветска Русия и общото им нападение над Полша.

Обърнете внимание, че по време на Втората световна война руснаците и германците завземат и демонтират цели фабрики в завладените държави, за да ги отнесат в собствените си земи; докато САЩ, полукапиталистическата държава, най-свободната измежду либералните държави, изпращат на кредит на своите съюзници оборудване – та дори цели заводи – на стойност милиарди долари.

Германия и Русия се нуждаеха от война; САЩ – не. (Всъщност, макар и да спечелиха войната, САЩ загубиха икономически: и до ден днешен имат огромен държавен дълг, утежнен от нелепата и несполучлива политика на подкрепа за бивши съюзници и врагове.) Въпреки това днешните миролюбци се противопоставят на капитализма и се застъпват за етатизма в името на мира.

Либералният капитализъм от типа laissez-faire е единствената социална система, основаваща се върху признаването на правата на индивида, и следователно единствената система, отхвърляща употребата на сила в социалните взаимоотношения. По същината на основните си принципи и интереси тя е единствената система, която се противопоставя на войната.

Хората, които са свободни да произвеждат, нямат стимул да грабят. Те няма какво да спечелят от една война, могат само да загубят от нея. От идеологическа гледна точка принципът на индивидуалните права не допуска човек да изкарва прехраната си с насочен пистолет, вътре или вън от страната си. От икономическа гледна точка войната се заплаща – в свободната икономика, в която богатството е в частни ръце, цената на войната не може да бъде скрита чрез раздуване на държавните разходи. Войната се заплаща от доходите на частни лица, които не очакват да възстановят загубите си (данъци, разстройване на бизнеса или загуба на собственост) при евентуална победа. В интерес на предприемача е да има мир.

В плановата икономика, където богатството е „държавна собственост“, гражданинът няма икономически интереси, свързани със запазването на мира – неговият принос е само капка в морето, а войната му дава (илюзорната) надежда за по-големи подаяния от неговия господар. От идеологическа гледна точка той е научен да възприема хората като жертвени животни, тъй като той самият е жертвено животно. Неговото мислене не отхвърля жертването на чужденци върху същия олтар – в името на държавата и в нейна полза.