Докато историята ни раздели

„Прекрасен, разбиващ сърцето роман, съсредоточен върху мрачните тайни на гражданските войни и злините на екстремизма“, казва Маргарет Атууд за новата книга на Елиф Шафак „Островът на изгубените дървета“. В центъра на тази история Шафак отново поставя любовта – двама злочести любовници – грък и туркиня, разделени след гражданската война в Кипър.

Дни след световната му премиера романът излиза на български език в превод от английски на Красимира Абаджиева. Книгата е с логото на „Анишър“, марка на изд. „Егмонт“.

Тема на романа е конфликтът между гърци и турци в Кипър, превратът от 1974 г. и разделянето на острова на гръцки и турски, границата между които минава през столицата Никозия. В характерното за авторката паралелно развитие на сюжетите Шафак проследява тайната любовна връзка между Костас, кипърец от гръцки произход, и Дефне, кипърка от турски произход. Събитията се развиват скоро след като на острова избухва война. Междувременно в Лондон, десетилетия по-късно, Ада, тяхната дъщеря тийнейджърка, е под влиянието на наследените семейни травми.

В три времеви периода – 70-те и 90-те години на ХХ век и второто десетилетие на ХХІ век, в различни кътчета на света – в разделения Кипър и в космополитния Лондон, съдбите на хората, станали жертви на войната на разделения остров, се преплитат. Всички те са свързани и от едно смокиново дърво, расло в центъра на механа, под чиито клони разцъфтяват чувствата между Костас и Дефне. Клонка от него, пренесена на мъгливия остров, успява да оцелее.

„Островът на изгубените дървета“ е силно и завладяващо произведение – пише „Файненшъл Таймс“. – Свят на суеверия, природна красота и сурова лоялност към рода ще превземе вашия свят. Озовали се сред плътните лабиринти на паметта, ще оставите встрани своята собствена. С мъдрост и оригиналност се размиват границите между история и природа.“

Предлагаме ви откъс от „Островът на изгубените дървета“, предоставен от „Егмонт“.

Остров

Имало едно време някъде там, в далечния край на Средиземно море, един остров  – толкова красив и син, че пътешествениците, пилигримите, кръстоносците и търговците се влюбвали в него и искали или да останат завинаги, или да го вържат с конопено въже и да го вземат със себе си.

Може би легенди…

Ала легендите са създадени, за да ни разкажат онова, което историята е забравила.

Преди много години заминах от този остров със самолет, в мек черен кожен куфар, но така и не се завърнах. Осинових си друга страна – Англия – и в нея израснах и заживях, но всеки божи ден копнея да се върна. У дома. В моя майчин край.

Сигурно е още там, където го оставих, надига се и потъва с вълните, които се разбиват и пенят по скалистия бряг. На кръстопът между три континента  – Европа, Африка, Азия, но и Леванта, тази огромна недостъпна територия, изчезнала от съвременната карта на света.

Картите са двуизмерни, с произволни символи и очертани граници, които сочат кой ни е приятел и кой враг, кой заслужава обичта ни, кой омразата и кой пълното ни безразличие.

Картографията е синоним на истории, разказани от победители. Защото няма истории, разказани от победени.

Ето как си го спомням: златни плажове, тюркоазено море, лазурни небеса. Всяка година морските костенурки идваха на брега, за да снесат яйцата си в ситния като пудра пясък. Вятърът в късния следобед донасяше лъх на гардении, циклами, лавандула и орлови нокти. Окрилени от присъщата единствено на мечтателите надежда, към небето пълзяха плетениците на глициниите. Неизменната целувка на нощта върху кожата носеше жасминов дъх. Тамошната луна беше по-близо до земята, висеше ярка и нежна над покривите и стелеше блясък върху тесните алеи и калдъръмените улици. И все пак сенките намираха начин да се промъкват. Шепот на съзаклятие и подозрение се носеше в тъмата, тъй като островът беше разцепен на две  – северна и южна част, с преобладаващи различни езици, различен живот и различна памет – и когато островитяните се молеха, молитвите им рядко бяха отправени към един и същи бог.

Като прорязана в сърцето, столицата беше разделена с ограда. Покрай демаркационната линия  – границата  – се редяха порутени къщи с дупки от куршуми, опустели дворове с рани от избухнали гранати, запуснати и изоставени магазини със заковани витрини, провиснали на пантите резбовани врати, ръждясали и прашни коли от едно друго време… Пътищата бяха преградени с бодлива тел, чували с пясък, варели с цимент, противотанкови ровове и наблюдателници. Улиците свършваха неочаквано – като недовършени мисли и недоразгадани чувства.

Когато не патрулираха, войниците стояха и пазеха с автомати в ръка. Млади, отегчени, самотни мъже от различни краища на света, които се бяха озовали на острова, без да знаят нищо за този далечен край и сложната му история. На стените бяха изписани с големи букви и ярки цветове предупреждения и забрани:

П Р Е М И Н А В А Н Е Т О  Д О Т У К

НЕ ВЛИЗАЙ. ОГРАНИЧЕНА ЗОНА

СНИМАНЕТО ЗАБРАНЕНО

Имаше и надраскани с тебешир „пояснения“:

„Добре дошли в ничия земя“.

Разделящата Кипър и патрулираната от войските на Обединените нации буферна зона беше дълга сто седемдесет и седем километра и широка от шест километра до няколко метра. Тя минаваше през какво ли не – изоставени села, крайбрежни местности, блата, незасети ниви, борови гори, плодородни поля, медни рудници, археологически разкопки… Лъкатушеше като призрак на древна река, но колкото по-близо бе до столицата, ставаше все по-забележима, биеща на очи и натрапчива.

Никозия. Единствената разделена столица в света.

Това звучеше дори положително, сякаш градът беше специален и едва ли не уникален, противопоставящ се на земното притегляне като устремената нагоре песъчинка в мига на обръщането на пясъчния часовник. Всъщност Никозия не правеше изключение от предишните и бъдещите сегрегирани места и разделени общности. Но за времето, за което ви разказвам, тя беше единствена.

Последният разделен град в Европа.

Моят роден град.