Екзактен катарзис на морфичния резонанс

Знам, че това ви звучи като македонска критика на френската мисъл, но в действителност разглежданите концепции са пределно прости. Парадигмата на този дискурс претендира да бъде акципирана само като дистинкция от профанността на вулгарния социолект, ако се абстрахираме от катадневната псевдонатуралност на обайгънялата ни (и о-бай-ганяла) вогонщина. Така е: докато едни сладострастно поклащат яките седалищни части на потенциално сексуална власт и реторизират очевидността на мутрофакториалността на акта на барането, то други – о, хидроинженерна дъбочина на симетриалния теоретизъм! – други, казвах, смело се потапят в бездната на метатинтириминтризма като воля и представа. И за това съвсе не се… хм, шегувам.

Стана нещо като традиция при предколедната треска за нови сандалки в мола да бъдем ощастливявани с доза пророчества, достойни за късноантиохийската рецепция на Делфийския оракул от росенешките сараи. Доганизацията на дискурса на пръв поглед тече в конкуренция с пънкарията на трифонизма и концертопопулизма. Но всъщност двете състояния на публичния лингвистицизъм великолепно се допълват и докарват читателослушателя до обилна слъзоотделна дейност, а понякога – и до най-обикновено озадачаване.

Какво всъщност иска да каже Доган? И иска ли да каже нещо? Ако действително иска – то кому иска да го каже? Тук даже Декарт би се замислил дали пък зад всяко казвано има Казващ. В този смисъл легитимен е въпросът съществува ли Доган, или той е само проекция на една темпорална екзистенциалност, обусловена от някогашното псевдобитие на агент Сава и известно количество Chivas Regal (ще ме прощавате за рекламата, ама и соросоидите трябва да ядем).

Трябва да се признае, че основният конкурент на Доган в пред-буквеното, чисто симулакърно и пост-деструкционистко пространство на интелектуализма в квазипарламентарността на нашия публичен театрум е неговият бивш оръженосец Местан. Но докато Местан удържа полета на мистическото си откровение в рамките на една все пак интелигибилна словесност, то Доган се е отдал с вакхическа страст на опит за изричане на Неизречимото. Резултатът е, че публиката не е… не разбира.

Пък и какво да разбира тази публика? Едно старо ченге се опитва да изплува от кехлибарената мъгла на продуктово позиционирани питиета и да обясни както на работодателите си, така и на себе си, че все пак е философ, все пак го е страх от Русия и все пак уважава тези, от които се страхува. Просто като фасул. Само дето за да се изрази Простото, човек трябва да се е отказал и от тинтириминтремите на западната философия, и от религиозната псевдодълбочина на руската класическа литература, а да бъде готов мъжествено да съзерцава Пустотата на онова Мълчание, зад което дори не се крие, а се откроява ясното като профила на самурайски меч Лице на Истината.

Тук се осмелявам да препоръчам съзерцателната недвусмисленост на дзен. Тя лекува душите от пресищането с философеми и уиски. Ако Доган беше дзен-будист, той нямаше да мъждука като мъгляво, ръждивочервеникаво и петолъчно превъплъщение на Витлеемската звезда, а направо да грее като Зорницата на истинския дух. Тогава той щеше да се изрази така:

„Преди да му пийнеш – служи на Русия. След като му пийнеш – пак служи на Русия.”

Ом. Тат. Сат.