Георги Господинов: Всичко на този свят е живо и го боли

– Да си представим как едното око на сляпата Вайша вижда час по литература училище след сто години и урокът е за творчеството на Георги Господинов… Какво Ви се ще да е пренесено през времето?

– Нямам такива мечти. Ако след сто години има още деца и училище, това е достатъчно. Урокът може да е за каквото искате. Ако някой ни чете тогава, ще ни чете като свидетелство за едно тъжно и налудно време, което кой знае как не се е самовзривило. Гледам на книгите си като на приписки в тефтер или като някакви капсули с истории, които трябва да се пренесат до тези, които няма да знаят нищо за собствените ни страхове и терзания. Изобщо не става дума за близко или далечно бъдеще, става дума за хора, които вече са родени, за дъщерите и синовете ни. Памет в едно обозримо човешко време.

– Тази година получихте орден „Св. Св. Кирил и Методий”, колебахте ли се дали да го приемете?

– Да, разбира се, беше смешно. Обадиха ми се и аз казах, че не мога да приема. Изтърсих нещо, че съм много млад. Човекът отсреща се притесни и каза: да не би да е станало грешка, не сте ли роден 1968-а? Трябваше да преглътна поражението. Приех в последния възможен ден по няколко причини: защото го връчва човек, от когото не се срамувам, защото го вземам заедно с творци като сопраното Соня Йончева, писателя Деян Енев, художниците Милко Божков и Станислав Памукчиев, надявам се и те да не се срамуват от мен. И разбира се, защото е за изкуство, на името на Кирил и Методий. Все нещо малко се надявам да съм направил в литературата.

„Имам усещането, че твърде рано напуснахме ХХ век. Не си дочетохме книгите там, не си преживяхме любовите и разделите, не си научихме уроците, което личи във всяка една от годините на новия век“, споделя Господинов. Снимка: Емил Георгиев

– Ако можехте да избирате, бихте ли сменили тази година с друга?

– Отвратителна година, виждам, че и за много други. Случиха се едни от най-ужасните неща в света и тук. Ако можех, бих живял в съвсем друго десетилетие. Имам усещането, че твърде рано напуснахме ХХ век. Не си дочетохме книгите там, не си преживяхме любовите и разделите, не си научихме уроците, което личи във всяка една от годините на новия век.

– Някои хора посрещат Нова година със списък с обещания пред себе си: „През тази година ще направя това и това…“. Вие имате ли такъв?

– Не. Пък и това предполага обилно и спокойно наличие на бъдеще. Нека видим първо с колко и какво бъдеще разполагаме. С начина, по който живеем, и с омразата, която произвеждаме ежедневно, ние непрекъснато изяждаме бъдещето си. Миналата година през ноември на сутринта след атентатите в Париж стоях дълго в една книжарница в Хага и се колебаех дали да си купя тефтерче-календар за идващата тогава 2016 година. Ще има ли какво да си записваме в тези тефтери? Единственото обещание във времена като тези, което можем да дадем пред себе си, е: каквото и да става, въпреки всичко, да запазим човешката си същност. Последното, което можем да предадем, е тази същност.

– Кои заглавия влизат в списъка ви за подаряване тази година? Кога последно открихте автор, благодарение на книга, която друг Ви е подарил?

– Нямам списък, но ми се въртят в главата заглавия на автори от ХХ век. За по-новите – интересен ми е опитът на Кнаусгор, ще си потърся излезлите на английски томове, разбрах че на български няма да излиза. Бих подарил Боланьо, също стихосбирки, антологията на Иван Теофилов. Интересен ми е също този апокалиптичен графичен роман, който току-що излезе на български в „Жанет 45“ – „Земя на синовете”, от Джипи, в превод на Нева Мичева, бих си го подарил. Покрай дъщеря ми откривам все повече детски книги, не пропускаме нищо от Туве Янсон или тези на „Точица” например.

– Коя е книгата-спасение, към която посягате в тежки моменти?

– Винаги имам подръка един Борхес, където и да пътувам. Бих искал да имам тази памет за детайли, памет за облаци на Фунес Паметливия, който „знаеше каква форма са имали облаците на юг в утрото на тридесети април хиляда осемстотин осемдесет и втора година и в паметта си можеше да ги сравни с жилките по кожената подвързия на книга, която е видял само веднъж и с пенеста диря, оставена от едно весло в Рио Негро в навечерието на битката при Кебрачо…”.

Нося си за спешни случаи и томче на Елиът, малко Дилън Томас, няколко поеми на Одън, Бродски. Автори от ХХ век, както стана дума. Неща, които познаваш и искаш да прочетеш отново и отново. Защо? Вероятно за да се увериш, че има непроменими стойности в един непрекъснато променящ се и олекващ, търколен надолу, все по-неразбираем свят. И защото са предани, тази дума ще ползвам, предани на литературата, в която вярвахме тогава.

– Бяхте в журито на конкурса „Развитие”. Какви теми най-често провокират авторите? Залитат ли по правилото „сексът продава”? Какво е вашето обяснение за успеха на книги като „Петдесет нюанса сиво” в световен план… В България през 2016-а бестселъри станаха книгите на тв водещата Венета Райкова – „Триумфът на кучките”, „Вещицата”, „Инсомния” – с истории от нощния живот на т.нар. хайлайф и мутри. Т.нар. „вулгарни романи” също се радваха на „космически” тиражи – да не би да правим някакво връщане към 90-те в литературата?

– Усещането, че да напишеш добър роман е най-простото нещо на света, се е усилило. Оттук и неудовлетвореността после, че не си получил полагащото ти се признание. Идват все повече ръкописи. Все по-добро средно ниво, трябва да признаем. Има от всичко – фентъзи, криминалета, тип вулгарни романи от 90-те, лични истории, еротика, без много нюанси. Подобни конкурси са по-скоро работилници, шанс ръкописът ти да бъде прочетен и коментиран, което е важно за всеки автор.

– Често казвате, че писателят трябва да се усеща на ръба на провала и че трябва да рискува и да започва от нула. Кой проект ви даде усещане за провал в последно време?

– Винаги. Напоследък може би с либретото на операта, което писах за Полша. Много е различно от всичко, което съм правил. Или с подреждането на изложбата това лято „Следобедът на една идеология”, заедно с Георги Лозанов. Има адреналин в това, винаги е риск.

– Още ли пишете на ръка в тефтер?

– Разбира се, първо на тефтер, особено когато е стихотворение или нещо малко, нещо, което ти хрумва внезапно. В момента пиша на 67-я си тефтер, което за толкова години, повече от 25, не е чак толкова много.

– С дъщеря Ви Рая сте съавтори на „Сватби на животни и неща”. Давате ли й да чете предварително нещата ви и съобразявате ли се с мнението ú?

– Докато пишехме и рисувахме историите от „Сватби на животни и неща”, си критикувахме взаимно и безмилостно историите и рисунките. Всеки твърдеше, че неговите са по-добри. После на четенията децата харесваха повече нейните, така че приех поражението си. Иначе знам, че тайно е прочела първите ми стихосбирки. Предлагала ми е корица за „Физика на тъгата”, където имаше нарисувана една дъга, защото си мислеше, че това е заглавието – „Физика на дъгата“. Също имам хубави варианти от нея за корица на „Там, където не сме”, пазя си ги.

„Дъщеря ми ми е предлагала корица за „Физика на тъгата”, където имаше нарисувана една дъга, защото си мислеше, че това е заглавието – Физика на дъгата“, казва Господинов.

– Познавате добре природата на меланхолията, а сещате ли се за последния път, когато се смяхте с глас?

– Да, вече съм експерт по тъгата. Смея се често, но предпочитам да разсмивам другите, като разказвам например колко неловко съм се държал в един или друг случай. Особено като става дума за забравяне на имена. Веднъж така в едно кафене бях се зачел, когато пред мен застана млада жена и ми се усмихваше, а аз никак не можех да се сетя откъде се познаваме. И реших да си призная, да избегна онази игра на досещания. Казах твърдо, както ми се стори: извинявам се, не мога да се сетя как се казвате. Няма нищо, отвърна тя, аз съм сервитьорката.