„Гласовете ни падаха като космически дъжд над публиката“

Историята на „Мистерията на българските гласове“ в интервю за „Гардиън“

Лиса Джерард и хорът „Мистерията на българските гласове“. Снимка: Светлана Бекярова  - „Гласовете ни падаха като космически дъжд над публиката“

Лиса Джерард и хорът „Мистерията на българските гласове“. Снимка: Светлана Бекярова

„В средата на 80-те един женски хор от България се превръща в световна сензация с вълнуващ, извънземен и древен стил, който малцина биха могли да имитират“, започва интервюто си Робин Дензелоу с „Мистерията на българските гласове“ в „Гардиън“. Разговорът е публикуван на 6 юни под заглавието „Падахме като космически дъжд: Как „Мистерията на българските гласове“ се превърнаха в световни звезди“.

Повод за интервюто е концертът им в „Саутбанк център“ в Лондон, където на 7 юни българките заедно с Лиса Джерард („Dead Can Dance“) представиха новия си албум „БуЧиМиш“ (BooCheeMish).

Дензелоу отбелязва, че формацията е носител на „Грами“ и е „донякъде причина за създаването на жанра уърлд мюзик“. Това станало случайно – навремето звукозаписните компании изпитвали затруднения да категоризират записите (както и произведенията на тогава набиращите популярност африкански групи) – затова ги отделили в нов жанр.

Техните почитатели варират от Кейт Буш, която ги кани да пеят в три песни от албума ѝ от 1989-а „The Sensual World“, до Дейвид Боуи и съпругата му Иман, които избират тяхна песен да замени „Here Comes the Bride“ на сватбата им“, пише журналистът.

След това „Мистерията“ е „открита“ от певицата Лиса Джерард – тя се премества от Австралия в Лондон, където подписва договор със звукозаписната компания 4AD – същата издава и албумите на нашия хор. Джерард споделя, че във времето на пост-пънка българските жени са променили живота ѝ.

Бях готова да се откажа [от музиката] – казва Джерард. – Но тогава чух българките, те бяха моята спасителна благодат, аз обикнах чистата радост и светлина – просто те удря в стомаха. Не знам дали бих оцеляла в Лондон като певица, ако не се бях срещнала с работата им.“

Осемнайсет жени на възраст от 24 до 71 години излязоха в петък вечерта на сцената в Лондон. Най-възрастната от тях е Елена Божкова, участвала и в четирите албума на „Мистерията…“. Дензелоу изглежда най-впечатлен от нейната история, защото я разказва в детайли: Божкова израства в малко селце, майка ѝ я учи да пее. През 1972 г. влиза в Женския радиохор на БНР, основан през 1952 г.

В комунистическа по онова време България ѝ се „плаща като на държавен служител“, като част от културната стратегия на правителството да спира всякакви анти-социалистически влияния, прокрадващи се на тамошната музикална сцена, и вместо това да създаде нова прогресивна музика, повлияна от българския фолклор – пише Дензелоу. – Така жените не просто пеят традиционния материал, но изработват и усложняват модерни хорови композиции, често базирани на женски селски песни.

Bookshop 300×250 3

Журналистът разказва за първите им години, когато успехът все още не ги е застигнал – как ги чува за пръв път швейцарският музиколог Марсел Селие, наричан у нас „откривател на „Мистерията на българските гласове“, и как през 1975 г. той издава първия техен запис със заглавие „Le Mystère Des Voix Bulgares“. Печалбите не са впечатляващи, но десетилетие по-късно българската формация е чута от Питър Мърфи, вокалист на гот легендите „Bauhaus“. Той е толкова впечатлен от албума, че дори успява да убеди 4AD да го преиздадат.

Бяхме щастливи, но не горди – припомня си Божкова пред „Гърдиън“. – Не се чувствахме като звезди, а като нормални хора.

И все пак, пише Дензелоу, „Мистерията…“ излизя на огромните сцени в Лос Анджелис – „пяхме боси в Индия, пяхме от третия етаж с изглед към площад в Торино, докато диригентът бе на земята, картини на Моне и Пикасо се прожектираха над нас, а гласовете ни падаха като космически дъжд над публиката“.

Заради близостта на певиците от формацията с популярни изпълнители, журналистът ги пита за отношенията им с тях – по думите им Кейт Буш е „дружелюбна“, а от Боби Макферин са истински вдъхновени.

Дензелоу разказва какво се случва с хора след падането на социализма – с него си отива държавната заплата и сигурността, но въпреки това хорът решава да продължи. Стилът им остава същият, Божкова го определя като „пеене с отворено гърло… което не е болезнено, ако се учи от детство. Но ако не знаеш техниката, може да увредиш гласните си струни“.

Джерард добре знае това, отбелязва авторът на статията и припомня случка от 80-те – след като чува българките, Джерард участва в създаването на песента на „Dead Can Dance“ „The Host of Seraphim“. Докато я изпълнява по време на турне, едва не губи гласа си, „опитвайки да пея като тях без напътствия“.

Днес Джерард отделя голяма част от времето си на „Мистерията…“.

Трябваше да прекося река до техния свят, вместо да ги издърпам в своя – казва тя и и признава че ги обича, припомняйки си забавна случка от европейско турне. – В Германия тези дами въодушевено опитаха да влязат в сграда, която приличаше на пъб, защото си мислеха, че там ще пренощуват. След това дойде един полицай с огромно куче и им каза, че се опитват да нахлуят в полицейски участък.

Чувствата са споделени – Божкова коментира, че хорът „харесва резултата“ от съвместната работа с Джерард, въпреки че австралийката първоначално усеща, че хорът е резервиран към нея.

„Днес обаче си имаме взаимно доверие – и как бих могла да устоя да участвам в най-красивото нещо, което съм чувала?“, заключава Джерард.

Bookshop 728×90