Лилия Абаджиева: Зад маската на демокрацията се случват страшни неща

Режисьорката - за театъра и хората в него, за страха на актьора, който го лишава от актьорското, за културата на отричане в социалните мрежи

„Лъжата е нещо като социална болест. Обществото е бал с маски, където всеки крие истинската си същност“, казва Лилия Абаджиева. Снимка: Васил Абаджиев - Лилия Абаджиева: Зад маската на демокрацията се случват страшни неща

„Лъжата е нещо като социална болест. Обществото е бал с маски, където всеки крие истинската си същност“, казва Лилия Абаджиева. Снимка: Васил Абаджиев

„Всички освен мен“ е неочакван спектакъл в родния театрален афиш – най-вече заради присъствието на две на пръв поглед несъвместими личности: Любомир Нейков и Лилия Абаджиева. Може да го приемем като зов за завръщане на телевизионния комик към добрия театър, като въпрос има ли път назад за един актьор, изхабен от телевизионен формат като „Комиците“, възможно ли е съжителството на изкуството и чалгата. 

Някои отговори дава театралният критик Димитър Стайков в отзива за „Всичко за мен“, други – самата Лилия Абаджиева в интервю за „Площад Славейков“. Този разговор е откровено обяснение за естеството на българския театър и неговите хора. Абаджиева говори не само за красотата на това изкуство, за възхищението си от личности с чудовищен талант, но и за бягството на актьора от обществения дебат, за страха му, който го лишава от актьорското в него. И още – за демонизирането на Иван Добчев, за успеха на Мария Бакалова, за светлината на Татяна Лолова и за отсъствието на Александър Морфов.

– Преди една година влязохме в нов режим на живот, успяхте ли да се адаптирате, госпожо Абаджиева?

– Големи, световни политически анализатори и философи, дори футуристи, писаха по темата с прогнози как пандемията ще промени начина ни на живот. Паузите през тези локдауни доказаха, че когато отмине опасността, ние отново се връщаме към начина, по който сме привикнали да живеем. Така че дори едно голямо изпитание, пред каквото е изправено човечеството в момента, не ни кара дори за секунда да спрем и да се замислим, освен ако не сме потърпевши, ако не сме засегнати трагично, самите ние да сме болни, наши близки страдат или, не дай си боже, ги губим. И това, за съжаление, пак не е нещо, от което бихме се поучили или заради него бихме си променили парадигмата.

– В Деня на театъра театрите отново са затворени, в антракт. Каква символика виждате в този факт?

– За мен беше много болезнено миналата година, когато решиха да затворят първо театъра, ако си спомняте, защото ние бяхме точно пред премиера на „Всички освен мен“. Беше много особено чувството за мен самата, защото досега не ми се беше случвало да репетирам, да стигнем почти до премиера и тя да не се състои. Дълго си мислех, че никога повече няма да можем да върнем онова, което сме създали, да върнем чувството, атмосферата на репетициите.

Разговарях с много колеги – от България, Русия, Македония, и всеки беше фрустриран по свой начин, всеки изпадаше в състояние според характера си, според тази неяснота пред всеки от нас и според способността на всеки от нас да я уголемява като заплаха или да се опита трезво да погледне на нея. Честно казано, аз наистина гледам на цялата тази ситуация като на изпитание, защото нашите предци са били на война, една почти непрестанна война – от 1913-а почти до 1919 г., преживели са нещо, които ние не можем да си представим. Смятам, че трябва да сме на нивото на сериозността на ситуацията. Лесно е да се каже, но поне трябва да опитаме.

– Изпитахте ли паника, чувство на катастрофичност, съмнение, че може би няма да има връщане назад?

– Емоциите са присъщи за творческите натури. Колкото и да се стремят да постигнат някакво равновесие, колкото и да четат философи и да практикуват някакви техники, които да ги приведат към нещо, което да прилича на хармония, нашата природа е неспокойна и неуравновесена. Така че чувството на паника и екзистенциалният ужас е нещо, което по принцип може да не владее творческата личност непрестанно през целия му живот, но то е невъзможността да намериш отговор на големите въпроси и да разбереш дали този свят има смисъл, който го надхвърля или не. Лично аз в паника не съм изпадала.

– Как се отрази на публиката почти една година без култура?

– Човешкото същество не може да живее без изкуство. Всичките проявления на изкуството са като модификация на съзнанието. То може да замени всички химически вещества – алкохолни или от всякакво подобно естество, които те карат да надмогнеш, да надскочиш онова, което те терзае. Аз дори вярвам, че изкуството ти дава представа за отвъд, за нещо, което не е от тоя свят – това усещане, разбира се, не се случва всеки ден, не на всеки спектакъл, не на всеки филм, опера или балет – на мен ми се е случвало и по време на изложба. И това усещане не може по никакъв начин да бъде дефинирано с някакво интелектуално определение, то е на ниво на чувствата. Ние така сме устроени, че всичко, което помним, е свързано с емоцията. Емоционалната памет е основополагаща в нашата професия или поне една от основополагащите части на арсенала на актьорския инструментариум. Въобще всичко, което помним, го помним през емоцията. Затова съм убедена, че тази пандемия не е краят на света, това не е краят на изкуствата, необходимостта на човека от изкуството никога няма да бъде погубена.

– Кой беше Вашият личен остров на спасението по време на дългите паузи?

– Не спирах да чета, не спирах да се занимавам с авторите, които обичам. Тази година се случи нещо ново за мен, приех да водя клас по актьорско майсторство, въпреки че още след завършването си съм получавала подобна възможност, професор Богдан Богданов два пъти ме е канил в НБУ, бях канена и в „Любен Гройс“. Бях асистент и на проф. Крикор Азарян в режисьорския му клас. В момента съм се посветила на моите студенти в Театралния колеж „Любен Гройс“, които се опитвам да въведа в професията, предавайки им знанията, опита и представата ми за това какво е играта театър. Осъзнавам отговорността да работиш с млади хора, въвеждайки ги първо в етиката на професията, после в инструментариума, след това да им вмениш, че великата мисия на актьора е да спаси душата на театъра. И че театърът изисква освен владеене на актьорския арсенал и почти религиозна посветеност.

Изключително завладяващо е за мен да работя с млади хора, на които да вмениш, че въображението е познание, защото актьорът е това, което вижда, и то е степента на таланта му; характерът на таланта на актьора зависи от способността му да реагира на въображаеми стимули и изследването на зоната, в която чистият образ се разширява и целият психически живот се свежда до тези два елемента – усещането и образа.

– Във времето на „Борат 2“ дали Станиславски и Брехт са все още законодатели в актьорството?

– Не съм гледала „Борат 2“. Ужасно много харесвам Саша Барън Коен в първия „Борат“, след това в „Бруно“. Той влиза в едни ситуации, които не са чисто постановъчни – ситуацията съществува, разбира се, през някаква роля, която той играе, но във всяка секунда, какъвто и план да си е направил, той трябва да е съответен на обстоятелствата, според начина, по който реагират другите участници, трябва да присъства органично и го прави по възхитителен начин. Скоро гледах сцените, които не са влезли в „Бруно“, и мога да кажа, че наистина това е актьорско майсторство в действие. Едно е да работиш по сценарий, да отрепетираш или да не отрепетираш, в театъра грешките са поправими, защото можеш да връщаш, в киното пък може да има дубли, докато при Саша Барън Коен има един дубъл в действие, той знае може би предварителните, изначалните обстоятелства, но не знае какво би се случило в събитията, какво би било действието и противодействието. Аз смятам това за изключително майсторство, самоовладяване въобще в актьорски план, доколкото удържа образа и през образа, ролята, която е приел, действа в тия обстоятелства. Така че това е актьорско майсторство в чист вид. Дали желанието му за провокация, за преувеличеното, комедийното, абсурдното, на някого се харесва, или не – за вкусовете или добро, или нищо.

– Вие лично бихте ли преглътнали липсата на естетика в името на посланието?

– Не бих нарекла това липса на естетика. Това, че някой не харесва естетиката на Саша Барън Коен, не означава, че няма такава. Напротив, той е създал свой свят с разпознаваеми знаци. Това може би е изначално един английски хумор, който ние не разбираме. Второ, предизвикателните образи, които той създава, някои наричат пошли, други смятат, че обслужва политическата ситуация, даже не „обслужва“, ами пряко и радикално я коментира. Но това пък е изключително, защото той се занимава с проблемите такива, каквито са днес. От друга страна ние сме приели за вярно, че творецът не би трябвало да се занимава с политика, но това си е лично право и негов избор.

– Има ли принос Иван Добчев за номинациите на Мария Бакалова за „Златен глобус“ и „Оскар“? Независимо от това той какво казва.

– Естествено, Мария Бакалова е негова ученичка. Той я е обучавал по своята методология.

Аз изключително много се радвам за нейните постижения, за начина, по който е приета там, тя вече снима за „Нетфликс“. Ролята в „Борат 2“ е изключително предизвикателство за самата нея – да влезе в един образ и да го удържа в продължение на, не знам, десет часа в деня. Критиците я нарекоха „откритието на годината“, тя наистина е събитието на годината. Да те номинират за „Златен глобус“, „Оскар“, това е нещо изключително, не подлежи на коментар.

Но ако говорим за демонизирането на Иван Добчев, това е тема, в която няма как да вляза. Дали съм съгласна той да бъде демонизиран, или не… това са неща, които се случват извън нас.

– С какви чувства наблюдавате словесния линч в социалните мрежи? Все повече хора дори у нас стават жертва на cancel културата, култура на отричане, на зачеркване, която се простира върху цялата кариера на нарочения човек. 

– Първо, далеч преди да се развие тази афера, многократно ми е случвало по повод дискусии от всякакво естество, които съм наблюдавала в социалните медии, да си мисля, че това е новата инквизиция. Но тук не е Америка, не мисля, че тук някой може да погуби кариерата си от изречени думи. По-скоро текат – в нашата професия и въобще в нашето общество – зад маската на демокрацията някакви нечисти процеси, които не излизат на повърхността, но от тях зависят много от нещата, които се случват в българското кино и в българския театър. Не говоря за естетически резултат, а за производство. За това дали ще работиш, дали няма да работиш, кой ще работи, защо няма да работи… Има толкова много теми, които би трябвало да дискутираме – къде се погубиха ценностите и как позволихме да бъдат погубени.

Два пъти в моя съзнателен живот виждам да се говори за български театрални режисьори толкова пространно, толкова публично и въобще да става дума за тях – и за голямо мое съжаление, това винаги е свързано с някакви или крайно трагични обстоятелства, или… не знам как да класифицирам казуса „Мария Бакалова – Иван Добчев“. Предишният път беше, когато Теди Москов катастрофира в Германия и тогава той беше на всички първи страници. Тоест трябва да се случи нещо страшно трагично, за да се заговори за хората на изкуството… Сега отново не се говори за естетиката… а имаме изключителни достижения, по отношение на театъра още от 90-те досега. Никой не се занимава с това къде е Александър Морфов, нито Бойко Богданов, защо тези хора не поставят. Когато изчезна Елена Цикова, никой попита къде е Елена Цикова. Ние не сме съсловие, никой за никого не би се застъпил публично. Да, може да му се обади по телефона или пък да се срещнат и да му каже нещо за подкрепа.

– Въпросът защо Александър Морфов не работи беше поставен пред директора на Народния театър и отговорът му излезе в „Площад Славейков“ – според Мариус Донкин това е лично решение на Морфов. Опитах се да поставя въпроса и на Александър Морфов, но не получих отговор.

– Въпросът не е дали поставя в Народния театър, или не. Теди Москов скоро ми се обади и ми предложи да направим Салон на отхвърлените.

– Теди Москов не е отхвърлен в българския театър, миналия месец бях на негова премиера. Вие също сте канена да поставяте в много български театри. Но действително Александър Морфор липсва от българската сцена, след спектакъла „На ръба“ (2015) – изключително майсторска постановка, построена върху музика, а не върху думи – той не е поставял нищо в България.

– За съжаление не съм гледала този спектакъл на Александър Морфов. Пак казвам, въпросът не е дали той поставя в Народния театър, или не в Народния театър, а че въобще него го няма. Случаят с Елена Цикова беше една трагична история в нейния живот, ние дори тогава не се държахме като съсловие. Може би в обществото на едни ужасно талантливи хора има известна доза егоцентризъм, която пречи да се водят дебати – за бъдещето на театъра, за бъдещето на киното. Пишат се някакви подписки до президента, след като знаете какъв закон за киното беше гласуван. Има някакви кръгове, които решават какво да се случва в българския театър и това не е тайна. Има артисти, които се страхуват и не смеят да говорят, а когато актьорът се страхува, опасността да престане да бъде артист е много голяма. Зад маската на демокрацията се случват страшни неща… разбира се, има и няколко щастливи изключения, но говоря за това, че ние не реагираме. Всеки е зает в собствените си проекти, отдаден е на това, с което се занимава в момента – казвам това не като оправдание, а по-скоро като опит сама за себе си да обясня защо се случи така, че същностните проблеми отидоха на заден план. И те все повече се задълбочават, природата на театралното беше подменена с нещо, което не е присъщо на театъра.

Четенето е безопасно за вашето здраве

1 2Следваща страница

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах