POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Истината – гола, грозна, негримирана

Вапцаров пише 111 страници показания - адреси, имена, явки; говори за участието на брат си в заверата, гласят свидетелствата в книгата „Оловна тишина“ на Ивайла Александрова

Като конспиратор антифашист Никола Вапцаров е пренасял огромни суми - в долари, драхми и динари, за да бъдат обменени. Получавал е и по 2000 лв. месечно за лични разходи. - Истината – гола, грозна, негримирана

Като конспиратор антифашист Никола Вапцаров е пренасял огромни суми - в долари, драхми и динари, за да бъдат обменени. Получавал е и по 2000 лв. месечно за лични разходи.

Прочетох и съпреживях книга, в която главен герой е предателството. Опитвам се да си представя болезнения път по документалната нишка, изминат от Ивайла Александрова, докато е писала „Оловна тишина“. Представям си вцепененото удивление, което е изпитвала всеки път, прочитайки всички тези думи в документите от миналото, разкриващи предателства във всички посоки, на всички нива…

Документалният роман за дело №585 от 1942 г., при което са осъдени Вапцаров, Антон Иванов, Трайчо Костов, Антон Попов, Георги Минчев, Цола Драгойчева (задочно) и още десетки други заловени, е травматичен, защото е роман за предателството. Силата му е в абсолютната истина, която изглежда точно както се очаква от нея – гола, грозна, негримирана. Дълго крита, все още свенливо премълчавана, истината за процеса на Вапцаров и останалите от Централния комитет на комунистическата партия през 1942 г. е горчива – всички са били предатели. И предателствата са продължили дори след края на процеса, когато е започнала подмяната на фактите с удобни за пролетарското движение, героизацията на обикновени слаби хора, превърнати в знаме на комунистическата идеология. Включително Вапцаров.

Ивайла Александрова, без да търси привнесен ракурс, разглеждайки безпристрастно фактите, които е открила в десетилетното си търсене, успява да изгради не един, а три образа на поета, когото всички познаваме именно като поет – Вапцаров като син, съпруг и брат, като нелегален активист и като непризнат поет.

Трудно е да избягаш от усещането, че Вапцаров е съвсем различен от образите, градени за него от 1944 до днес. Комунистите превръщат след 9 септември в икона оня, когото са пожертвали, в безтелесен поетичен символ на една идеология, която го е използвала безогледно, без да цени и щади таланта му. После идва 10 ноември и с реваншистка ярост той е отречен отново, този път и като поет, пожертван е повторно заради историческата вина на онези, за които е дал живота си. Така поетът Вапцаров, непризнат приживе, отречен посмъртно, става два пъти жертва на фалшиви идеали.

Това са двама души, съжителствали в една личност – поетът, когото никой от съвременниците му не приема като такъв, и активистът на партия, в която дори не членува. Раздвоението е трагично, то се случва вътре в него, то е самоубийствено до степен, в която Вапцаров е способен едновременно да предаде и да се пожертва.

За това разказва Ивайла Александрова и за мен е необяснимо как самата тя е удържала на страховитата историческа вихрушка, която оформят документите, залегнали в основата на „Оловна тишина“. Силата на книгата се усеща почти физически, тя е зашеметяваща. Защото е също така двойнствена – едновременно сухо точна и емпатично емоционална. Присъствието на автора ѝ е едновременно дистанцирано и живо, Ивайла Александрова води читателя си точно както Вергилий разхожда Данте из ада.

Всички митологеми се сриват, подкопана е основата им. Изглежда смешно и нелепо онова така повтаряно стихче за „човека желязо“, който не проговорил. Защото от разследването на Ивайла Александрова става ясно, че всички са проговорили. И убитите, и оцелелите.

Самият Вапцаров пише 111 страници показания, собственоръчно и равно, без нервно потрепване на ръката, без неравности в почерка, без съществени поправки. Разказва всичко – адреси, имена, явки. Говори за участието на брат си в заверата. Същото правят и останалите. Прави го Георги Минчев, прави го Антон Иванов, за когото свидетели разказват, че е поддал не толкова заради изтезания, колкото заради „алкохолен глад“ (а по-късно неговото име носеха села и язовири…).

Натрапената вяра в героизма на антифашистките тайни организации се оказва неоснователна. Няма свръхчовеци сред комунистическите активисти, което в крайна сметка е съвсем нормално. Има предателства, разкаяние, още предателства, избор кой да бъде спасен и кой да бъде пожертван, а после пълна подмяна на истината в името на пропагандата. Нечовешки жестоко звучи историята как ЦК на БКП принуждава арестантите да напишат обяснения за поведението си в затвора, после ги принуждава да четат тези обяснения – тези признания в предателство – един пред друг в тесните килии. Заради една Партия, която всъщност не им дава нищо, дори защита по време на съдебния процес. По-късно Ивайла Александрова разбира, че тази „самокритика“ е запазена в документацията на ЦК на БКП и много от самопризнанията пред партията на осъдените по това дело са налице. Но не и тези на Вапцаров. Скрити са, за да не бъде нарушен ореолът от партийна святост около името му.

И толкова много разговори за пари, за обмяна, за заплащане. Излиза, че всички, участващи в нелегалните операции, са го правели срещу заплащане. Вапцаров също е получавал дребни суми, но май е единственият, който не ги е пожелал изрично. Пренасял е огромни суми – в долари, драхми и динари, за да бъдат обменени. Получавал е по 2000 лв. месечно – не особено голяма сума тогава – за лични разходи. Но пари са идвали непрекъснато, източникът им е бил Съветският съюз. И уж са купували оръжия, а от протоколите по разпитите става ясно, че оръжия все не са достигали, че организациите все са се проваляли.

Съратниците са възприемали Вапцаров като „човек на машините“, не като поет. По време на тайните срещи той понякога чете свои стихове, но се сблъсква с категорична „идеологическа критика“, която го кара да унищожава вече написани творби. Жадувал е да бъде признат, да бъде приет като поет от съидейниците си, но това е останало неосъществена мечта през живота му. По време на съдебното дело призовават писатели, артисти, художници, които да свидетелстват за подсъдимите. Повечето от тях помагат на Младен Исаев, признат по това време, член на Съюза на писателите. Вапцаров, автор на една самоиздадена книжка, не е бил оценен като талант. Затова и ръководството на компартията решава да го пожертва, за да спаси други. А после, вече мъртъв, вече недосегаем, го превръща в идол, използва го повторно.

Предатели се оказват и онези, които по-късно получават привилегии за себе си и децата си. Георги Минчев, баща на режисьорката Ласка Минчева, първият предател в тази история, е бил едновременно порицаван и предпазван след смъртта си. Децата му се ползват от благата на привилегированите, но всъщност всички, които осигуряват тези блага, знаят какво е направил той. След идването на комунистите на власт нуждата да се подчертае свръхчовешкия им героизъм „в борбата“ налага пълно прикриване на истината. Затова тя излиза наяве чак сега, разкривана лист по лист, документ по документ, в книжа, изровени почти случайно и благодарение на усилията на една изключителна документална авторка, каквато е Ивайла Александрова.

Не е случайно, че книгата се сблъска веднага след излизането си с много негативни реакции от хора, които са усетили същия страх, който са изпитали и „героите“ от историята – страха от сриване на илюзиите. Трудно е да се изживее развенчаването на митовете, да се оцелее след сриването на идолите с глинени крака. А точно това прави тази книга.

„Оловна тишина“, макар че е изградена само върху документи и интервюта, макар че е в обем от 700 страници, се чете увлекателно като трилър. Това е съспенсът на истинската история, разказваща за познати имена и фалшиви герои. Това е портрет на един непознат – Никола Вапцаров, чието име носеха училища, заводи и театри. Поет, изпреварил времето си и същевременно отречен от бъдещето.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Избрано

Вълшебство

ДС