Митове и легенди за България от началото на ХХІ в.

Най-древният народ в света, най-гостоприемният, най-трудолюбив и най-юначен

Снимка: Емил Георгиев - Митове и легенди за България от началото на ХХІ в.

Снимка: Емил Георгиев

Българите сме гостоприемни. Освен това сме трудолюбиви. Скромни сме. У нас има естествен демократизъм. Да добавим и предполагаемата невинност на фолклора… Това, разбира се, са митове. Свикнали сме да говорим за себе си с клишетата на ХІХ в. По същия начин продължаваме да си доизмисляме историческите личности.

„Български народ” някога звучеше гордо. Днес вече не звучи достатъчно сериозно, защото българските народи са повече от един. Всеки знае, че нашите прадеди са основали не една, а много държави (пък и в съседство си имаме Македония, която е живо доказателство). По парадоксален начин българите едновременно са пътували много, за да основават царства тук и там, но и винаги са си били на Балканите, защото тукашните земи са си изконно наши. С такива симпатични противоречия, симптом на лек когнитивен дисонанс, е пълна съврменнната ни представа за самите нас. Това може и да е резултат от травматичното изгубване на идентичност в последните години. А може и да е обикновено простодушие.

Да си припомним няколко основни клишета.

Гостоприемството

Америка за България

Естествено, че нямаме нищо против гостите. Обожаваме ги. Просто изискваме от тях да се събуят на влизане. Това, че обувките са част от костюма, не ни интересува особено. Възпитаният човек се събува и това е. Впрочем, това събуване си е директен остатък от османските норми на поведение. Каквито и да са чорапите на посетителя, ние гостоприемно ще проветрим… о, не. Извинявам се. Ние не проветряваме много, за да не стане студено, да не се появи течение и някой, например гостът, да не настине. Настиването е голям национален страх. Освен това нашата представа за гостоприемство включва главно хапване и пийване, неизменно с домашната ракия от баща ни, съседа и/или зетя. Която пък е най-добрата възможна, разбира се. Такова нещо като ядки и раздумка на по питие не са нашата идея за гостоприемство. Трябва да се яде и трябва да се яде много. Не ме разбирайте погрешно, храната е моя страст, но това просто е малко еднообразен подход, пък и ако, Господ да пази, гостът случайно е вегетарианец, това ще направи самото гостуване доста проблематично. Ако някой не харесва такова гостоприемство, той е малко нещо подозрителен. Да не би да е от онези, а бе, деликатните хора? Ужас! И пускаме телевизора пред госта, за да гледаме нещо с него. Дистанционното си ни е твърдо под ръка. И Омир би се възхитил на това гостоприемство.

Трудолюбието

О, да, ние сме трудолюбиви. Знаем, че от работа не се става богат, а гърбат. И въпреки това гледаме с леко съмнение на всички тези новонароили се IT-специалисти, PR-и, рекламисти, журналисти, копирайтъри, юристи и така нататък, защото сме наясно, че работа, от която не се става гърбат, не е истинска работа. Трябва да се копае. Пардон, треа’а се копа. Трябва да се лее пот от морното чело. Чак до попуканите ръце на трудовия българин няма да стигам, защото това е един вече поизчезващ наратив. Но както се копае, извинявам се, както се копа, стриктно трябва да се излезе в няколко почивки за по цигарка, освен това свещеното кафе задължително трябва да се изпие на спокойствие (ще се работи след него), обедната почивка е неприкосновена като англосаксонската частна собственост, а да си тръгнеш по-рано от работа е направо проява на стремеж към щастие. Иначе да, трудолюбиви сме.

Жените

Островът на съкровищата – премиера

Българките са най-красивите жени на планетата. Точка. Най-големият комплимент под снимка на хубавица в интернет е: Tova e Balgarkata!!! Почти задължително на латиница и с главна буква. Това е може би най-симпатичният ни и кавалерски мит. Не е лъжа, че огромен брой от сънародничките ни са прекрасни. Но прекрасни са всъщност повечето жени по света. Може би националните ни предразсъдъци ще станат една идея по-смислени, ако обявим Полша и Бразилия за български колонии.

Киселото мляко

Предвидима точка, но ние наистина се гордеем с храната си. Няма френски селянин, който да е така твърдо убеден в превъзходството на сиренето, пилешкото и виното си над всички испански и италиански имитации, както българският чичо със своята ракия, своето кисело мляко, своята домашна сланина и прясно набраните билки за чай (в планинските местности). Домашната плодовица превъзхожда всяко уиски и проклет да бъде онзи, който мисли другояче. Освен това киселото мляко става само в България. Другаде по света то е непознато. Неясно как, но милиони монголски и казахски овчари, да не говоря за нашите съседи от Турция, внезапно се оказаха лишени от кисело мляко. Наше си е и толкова.

Мартеничката

И изобщо фолклорът – неравноделни тактове, вълшебни приказки, пословици, шевици, халища… Тези неща са скъпи най-вече на по-възрастни хора, но и по-младите масово имат смътната идея, че България превъзхожда останалия свят с традиционната си култура. Ирландските танци, гръцката митология и китайската народна религия не ни вълнуват особено. Въпросът за евентуалните прилики между нашите обичаи и тези на други народи из Европа и Азия не се поставя. Той дори звучи някак обидно. Особено мартеницата е обект на ревниво бранене, нищо че напоследък се произвежда главно в Китай, а и винаги е имало подобни пролетни повезки в Гърция, Румъния… и Афганистан.

Васил Левски

Рискувам да бъда линчуван, но Васил Левски е огромен национален мит. Той отдавна не е историческа личност, а е станал топос. Може би дори трябва да започнем да пишем името му като една дума: василлевски.

Всъщност хората знаят, но не им е особено интересно, че той е роден в 1837, че се казва Васил Кунчев, че е участник в двете български легии, че е имал доста ясни идеи за това каква трябва да бъде новата българска държава и че е създател на Вътрешната революционна организация. Не че това са някакви тайни. Просто хората са твърде заети да знаят, че Левски е велик. Самата констатация на величието е станала по-важна от отделните факти. Често го наричат Апостола, напиват се и произнасят името му с тревожно умиление, след което запяват някакви полузапомнени юнашки песни. Това вече не е мит, а наблюдение. От патриотизъм се плаче и то особено в резултат от гостоприемство (вж. по-горе). Повечето хора, които говорят за Апостола, всъщност не са сигурни какво точно означава думата „апостол” и към кого се отнася тя по принцип. Разбира се, за Левски се знае основно, че се е крил.

Историята

За останалите ни национални герои е дори излишно да се влиза в детайли. За Христо Ботев важи почти същото като за Васил Левски. И много малко хора са чели стихотворенията или статиите на Ботев. Статии ли? Ама той и статии ли е писал?

Или да вземем романтичното Средновековие. То е особено подходящо за митологизиране, защото владетелите до един са стереотипно представени като големи юнаци, които повече или по-малко успешно разширяват границите на България. Първото, а донякъде и Второто българско царство са обект на гордост главно заради териториалния си обхват, а не заради някакви институции или съчинения.

Разбира се, св. Кирил и св. Методий все още са на почит заради славянската азбука (нищо че напоследък вече не е на мода да се числим към славяноезичните нации), но средностатистическият консуматор и създател на национална митология (и кисело мляко) надали може да си припомни и едно заглавие на средновековна българска творба. Вероятно „Именник на българските ханове” има известен шанс да се е промъкнал в паметта му, защото звучи героично, но пък нов фрустриращ момент е, че напоследък и хановете май не са ханове. Вече не е ясно каква е титлата на езическите владетели на Първото българско царство.

България се нарежда сред държавите с непредвидимо минало. А и самите езически владетели понякога се оказват християнски. В последните десетина години човек вече не знае на кой учебник да се довери. Хан Тервел се превърна в кан-кесаря свети Тривелий, който току-виж след известно време вече няма да е просто „Спасител на Европа”, а направо правнук на Константин Велики. Преди известно време попаднах на твърдение, че мечът на крал Артур – легендарният Екскалибур, е литературен мотив, вдъхновен от кръста, с който св. княз Борис-Михаил поразява разбунтувалите се езичници. Разбира се, средновековните писатели като Галфрид Монмаутски и Кретиен дьо Троа и не подозират за този свой източник на вдъхновение. Сведението беше от учебник за Класическата гимназия. Но такива неща не трябва да будят удивление на фона на официализирани безумия от рода на това, че Голямата базилика в Плиска е била с размери, надвишаващи тези на константинополската „Св. София”… Величието на траките, никога пленяваните бойни знамена и световният заговор срещу България също заслужават внимание.

На фона на горните няколко примера за съвременна митологизация на историята някогашният скромен фолклорен юнак Крали Марко, произхождащ от историческия Марко Мърнявчевич (1335-1395), вече съвсем не е впечатляващ. Което е жалко, защото цикълът български и сръбски народни песни за Марко, Вълкашин и Момчил е най-близкото до български национален епос, с което разполагаме. Струва си човек да си потърси книги или форуми, специализирани в съвременен фентъзи-епос, представян като „истинска българска история”, за да се увери в ефимерността на здравия разум.


Всичко от Манол Глишев

ДС