Иван Добчев и театърът, който не се срамува

Залитането на българските трупи към комерса е отбрана, а не нападение

Режисьорът Иван Добчев. Снимка: Цочо Бояджиев - Иван Добчев и театърът, който не се срамува

Режисьорът Иван Добчев. Снимка: Цочо Бояджиев

В селекцията „Избрано“ на „Площад Славейков“ от публикации, които заслужават да се прочетат още веднъж, макар че са излезли преди година-две-три, се мярка и голям цитат на режисьора Иван Добчев от негово интервю за вестник „Преса“. Днес този вестник не съществува, но е много хубаво, че мислите на Добчев са запазени.

Режисьорът коментира падението на българския театър в смисъла, който Питър Брук назовава „мъртвия театър“ – прегръдка с чалгата, която причинява угаждане на масовия вкус, приспиване на зрителя с внушението, че всичко в живота му е наред и няма лошо, ако забрави проблемите си и се позабавлява. Докато истинският театър не слиза при публиката, а я издърпва нагоре.

Кое е това нагоре, Иван Добчев не обяснява. Той споменава, че причината за сродството на нашия театър с чалгата са мизерните условия на живеене на българските актьори. Което пък ги насочва към комерсиалния театър и търсенето на реклама за това, което правят. И ето, тук се появява телевизията, която е главният манипулатор на публиката, насочващ ги към театъра за разтуха. Телевизията като генератор на масовия вкус, на масовия отказ на хората от проумяването, че живеят в конформизъм, по инерция.

Вижте още: ИВАН ДОБЧЕВ: СРАМЕН ТЕАТЪР ВЪРШЕЕ КАТО ТАЙФУН ИЗ ПРОВИНЦИЯТА

Днес да обвинява човек телевизията в създаването на масов вкус е голяма похвала за нея. Значи си върши добре работата, за която е създадена. Но да обвиняваш телевизията за това, което е в природата ѝ, е все едно да обвиняваш парния локомотив, създал масовия транспорт за сметка на индивидуализма и романтиката на каретата, теглена от четири коня.

Иван Добчев е прекрасен режисьор, шапка му свалям, неведнъж съм се възхищавал от това, което прави на сцената. Но е крайно консервативен човек и не може да се промени. Залитането на българските трупи към комерса е отбрана, а не нападение. Положението им е същото като преди 20 или 30, или 40 години, когато се говореше под път и над път за реформа в театъра. И нищо, ама нищичко не беше променено.

Няколко академични врати бълват всяка година артисти, които после си търсят работа и ако я намерят, тя е при театрални директори, които гледат да оцелеят в женитба с комерса. Ами какво да направят? Никакъв законен алтернативен изход не им бе открит. Ако ги харесва общината, им дава пари. Ако братовчедът на директора е богат алтруист, му дава пари. Пак всеки сам да се хване за косата и да се издърпа от блатото, както винаги е било в театъра.

Ниски били заплатите на театралите? Ами това чувахме за мед. сестрите и те излязоха на улиците на протест. Последваха ги пожарникарите, полицаите, надзирателите в затворите, учителите и т.н. Оправиха си нещата хората. Защо артистите не излизат на протест? Защото, Иване, сигурно са доволни от ситуацията.

Освен това, при дадената ситуация на самоиздърпване от блатото за косата по метода на барон Мюнхаузен не се чака за промяна на закони, правила за спонсорство и прочие обещания, които 30 години не бяха изпълнени. Театърът е оставен на самотек и комерсиализирането му е неговата защита. Пък и не всичко с участието на тв лицата е леко, повърхностно, некачествено. Не могат всички продукции да приличат на спектаклите на „Сфумато“. Както и не е възможно във всеки театър в страната да викат Иван Добчев за режисьор.

Впрочем, тези жалби се срещат не само у нас. В британския театър на два пъти прогресивните като Добчев театрали придобиват усещането, че публиката спи, доволна от гледката на сцената, комфортно настанила се в креслата. И хоп, настъпва театрална революция. Ама каква?

През 60-те години на миналия век прогресивните драматурзи, недоволни от сладникавите любовни и размекнати социални сцени на следвоенния театър започват да пишат конфликтни семейни пиеси, в които на фронта между поколенията излизат самотата, недоволството, провалът на младите хора сред конформизъм, неразбиране, пренебрегване. Така се появи театърът на недоволните млади – Озбърн, Уескър, Пинтър, Ардън. 30 години по-късно, когато британският театър по силата на инерцията, валидна за всеки театър, отново задряма върху еднаквостта и всевалидността на силните страсти, играни от силни актьори, се появиха пиесите от тъй нареченото направление in-yer-face на Сара Кейн, Дейвид Хеър, Макдона, Макферсън. В тези текстове закънтяха не дотам зрели и безупречни откъм морал и законност еротични и физиологични желания и стремежи, делене на господари и подчинени, насилие над свободната воля, приемано като естествено човешко качество.

И какъв първи извод си правим? Революцията в театъра започва от драматургията. Къде обаче са новите пиеси в българския театър? Просто липсват. Границата на 1990-те отряза автори като Драгомир Асенов, Караславов, Камен Зидаров, Орлин Василев, Милко Милков, Георги Джагаров и те никога повече не бяха играни на сцена. А преди не слизаха от нея. Значи думите и действащите лица в техните пиеси са били фалшиви, изразявали са подмазването на авторите към комунистическата власт и не са разбирали реалните настроения на хората. След 1990 г. новите драматурзи предпочетоха да засягат камерни проблеми и противоречия, без да претендират за усещане на национални въжделения, масови движения, глобално разтърсване на човешки съдби. Иван Добчев намери лекарство срещу тази тенденция, като се захвана с Достоевски в „Сфумато“. Но не може навсякъде в страната да играят Достоевски.

Мисля, че недоволството на Добчев е ялово, вижда следствието, а не търси причините. Той се изхитря, като не дискутира липсата на текстове, адекватни на социално-психологическата ситуация в държавата, а хвали режисьори, които са негови ученици и очевидно следват неговите указания – Крум Филипов, Димитър Сарджев, Григор Антонов. Цитира и Ани Васева, както и „някои в „Червената къща“. Естествено, щом няма пиеси, театърът трябва да се опира на режисьорите. Бих добавил към качествената дружинка и младите режисьорки, които все повече си пробиват път към сцената, Василена Радева, Ана Батева, Анастасия Събева, Маргарита Мачева. Ще прибавя към любопитните млади режисьори Марий Росен, актьора-постановчик Васил Дуев, тандема Йордан Славейков и Димитър Димитров. Не трябва обаче да забравяме, че младите театрални режисьори са оставени на собствено израстване. Докато за младите филмови режисьори непрекъснато се грижат с конкурси и селекции Софийският филмов фестивал, Българското филмово общество, Европейската комисия, национални събития като „Пловдив – културна столица“, разни фондации и пр., Съюзът на артистите би трябвало да не отделя взор от перспективните млади режисьори в театъра – но там неведнъж заявяват, че са синдикална организация и събират пари за възрастните актьори. Което е много благородно, но не е достатъчно да се грижат само за пенсионерите.

За сметка на качествения театър беше загубата на Стоян Камбарев, бягството на Александър Морфов и алиенацията на Елена Цикова. Все в ущърб на театралната ситуация у нас. Затова по театрите в страната се справят с „купуване“ на популярни от тв екрана актьорски лица. Аз мисля, че тази сделка не е лоша. В провинцията виждат на живо актьори, които следят в сериали и филми. И в провинцията живеят хора, нали? Аз имам братовчеди, за които появата на тамошна сцена на Калин Врачански или Владимир Карамазов е празник на душата. Казват ми, че някак си ставали по-добри, вярвали в по-светлата страна на живота. Защото не само театралите се спасяват поединично, публиката – също.

ДС