Как да слушаме опера и кога да започнем да ръкопляскаме

Инструкции за начинаещи любители на музикално-сценичния жанр в 10 части

Анна Нетребко и Мариуш Квиечен като Татяна и Онегин в „Евгений Онегин“ от Чайковски, постановка на Метрополитън опера. - Как да слушаме опера и кога да започнем да ръкопляскаме

Анна Нетребко и Мариуш Квиечен като Татяна и Онегин в „Евгений Онегин“ от Чайковски, постановка на Метрополитън опера.

Сайт за култура, спонсориран от известна руска банка, предлага кратък списък със съвети за читатели, които проявяват интерес към оперното изкуство, но имат някои въпроси, притеснения и съмнения. Ако и вие се чудите какво да правите, когато не разбирате думите, защо понякога няколко души пеят едновременно и нищо не се разбира или не знаете кога да започнете да ръкопляскате – отговорите на тези въпроси и още няколко, са тук.

1. Ще ходя за първи път на опера и не съм чел нищо предварително. Ще разбера ли изобщо нещо?

Да. Главно е внимателно да слушате и да следите сценичното действие. В добрите опери музиката казва всичко. (Под музика в операта разбираме и оркестровите партии, и вокалните арии, да говорим за „музика и пеене“ по отношение на операта е некоректно.) Възможно е не винаги да разбираме изпълнявания текст (вж. т. 6). В такъв случай можем да се обърнем за помощ към краткото съдържание в програмката, към пълният текст на либретото в буклета или към екрана със субтитрите.

Важно е да разберем, че в операта главен е не самият сюжет, а неговото въплъщение — музикално и сценично. През XVIII век различни композитори са писали опери не просто по един сюжет, но даже и по едно либрето. Има няколко известни примера на опери-съперници, когато един сюжет е получавал две различни трактовки. Например можете да посетите „Манон Леско“ на италианеца Пучини или пък да чуете операта със същото название на французина Масне — и да избере коя интерпретация ви е по-симпатична.

Andre Rieu / Андре Рийо

2. По сюжет действието се развива в древността, а на сцената носят модерни костюми и използват електронни джаджи. Това нормално ли е?

Напълно. Когато в либретото срещнете ремарка, отбелязваща конкретна епоха и страна, помнете, че това са условности. До началото на ХХ век в оперното (и балетно) изкуство още не са умеели да осъзнават себе си извън конкретния исторически и географски колорит — например египетския, както в „Аида“ на Верди. Но ако се вслушате в „Аида“, едва ли ще откриете там следи от древноегипетската музикална култура. Освен това, на подобен музикален език при Верди се изразяват испанците в „Дон Карлос“ и обитателите на Кипър в „Отело“.

По-важни от исторически костюми са универсалните, вечни теми, към които винаги се обръща операта: любов, жажда за богатство, чест, приятелство, смърт. Впрочем, именно затова операта обича толкова много приказните сюжети – те служат като универсален повод за разговор за най-важното. Самата ситуация, в която група хора пеят в строго условен ред под съпровод на симфоничен оркестър, е небитова, извън времето, универсална. Със сигурност знаем, че древните египтяни и елини не са изяснявали отношенията си с помощта на симфонични оркестри.

Colibri april 2017

3. Щом епохата в операта не е важна, може би все пак няма нужда да нося сако? Аз и в офиса не мога да ги понасям.

В съвременния оперен театър – също както и в драматичния – има тенденция да включва обществеността в диалог, за да я накара да помисли сериозно върху това, което е видяла. Операта не желае да бъде просто развлечение.

„Пренасянето на действието в съвременността“ режисьорите често обясняват така: едва ли днес някой може да се развълнува сериозно от страсти, случили се преди 500 години. Когато на сцената излязат хора в исторически облекла, на зрителя — по силата на общите закони на възприятието — му е по-трудно да повярва, че тези герои имат някакво отношение към него: това е случай, когато „посрещаме по дрехите“. Още Верди в „Травиата“ предизвикал немалък скандал, когато извел на сцената свои съвременници. Но и съвременността в оперните постановки по правило също е условна – един вид концентрат на окръжаващата ни реалност — веществен и психологически.

Задължителното наличие на червена барета на главата на Татяна Ларина или на пирамиди в „Аида“ не са залог за сполучлив спектакъл. И обратното: колкото и добра да е режисурата, операта не може без добри певци и добър оркестър.

4. В афиша присъства заглавието на известен роман, а на сцената изобщо не е като в книгата. Това също ли е нормално?

Да. Операта не може да възпроизведе буквално литературно съчинение, просто защото използва други инструменти. Иначе бихме ви посъветвали да отидете не в театър, а в библиотека или книжарница. Например на сцената не може да се възпроизведат всички лирически отстъпления в „Евгений Онегин“ (в които е солта на романа на Пушкин). В едноименната опера на Чайковски са запазени само имената на персонажите, основните сюжетни сблъсъци и някои пушкинови стихове. Оставайки в условните рамки на оперния жанр, композиторът се е съсредоточил над най-важното за него и представя отделните колизии и състояния на героите като под увеличително стъкло.

https://youtu.be/8oKuC-VT8Ys

Ако говорим за опера, писана в в XIX век, по правило трябва да имаме предвид  устойчивата йерархия на персонажите (от три до пет централни, второстепенни, хор, балет) и неизменната структура: масовите сцени се редуват с арии и ансамбли, всеки от героите има поне по един голям солов номер. Първото изключение прави Вагнер, отказвайки се от делението на „номера“ в полза на непрекъснато течащото действие.

По-правилно е да се оценява операта не в сравнение с първоизточника, а по нейните вътрешни установени от композитора закони — и в съответствие със собствените впечатления, възникващи тук и сега. Защото и Чайковски е бил доста руган по негово време за свободното му отношение към текстовете на Пушкин. Днес обаче неговите „Евгений Онегин“ и „Дама пика“ са приети за несъмнени шедьоври.

5. Защо пеят толкова дълго и нищо не се случва? Това е скучно, нали?

Работата не е в скуката. Операта е условен жанр и времето тук не тече така, както в обичайния живот. В моментите на арии, дуети или ансамбли неравномерно течащото сценично време спира. Героите получават шанс да изкажат на глас своите съмнения, да осмислят случващото се с тях, да признаят любовта си. Психологическите състояния тук се представят в концентриран вид: възможно е тези мощни емоционални инжекции да са главната причина да ходим на опера. Такива спирки трудно се възприемат от по-неопитните зрители, но пък им помагат да натрупат опит. При това, когато говорим за арии, в тях солистът получава възможност да представи пред публиката цялото си техническо майсторство и артистизъм. През ХХ век оперните композитори почти се отказват от ариите и се съсредоточват върху психологията, изграждана чрез непрекъснатото действие; певецът-виртуоз престава да бъде главно действащо лице.

6. Какво да правя, когато не разбирам думите?

Чети титрите. Почти всички оперни театри днес разполагат с табла или екрани със синхронни субтитри: на тях обикновено излиза текст на езика на оригинала и паралелен превод на езика на страната, в която се изпълнява операта.

В бароковата, класическата и романтическата опера конкретният текст не винаги е много важен. В речитативите — когато героите не пеят, а преминават към напевна реч, говор с акомпанимент, се произнасят най-важните за разбирането на сюжета думи. И напротив, в ариите, където всичко е съсредоточено в емоциите, доведени до предел, либретото (обикновено римувано) преминава от конкретно към метафорично: текстовете на много арии със състоят от устойчиви формули. Сметнете колко пъти във всяка италианска опера се повтарят думите-символи: amore, dolore, fidele, crudele, morte. Една фраза в ария или в хора може да се повтори десетки пъти, носейки ефект на заклинание — така например става в оперите на Хендел, оперите-балети на Люли и Рамо.

От Вагнер насам композиторите все по-често използват прозаически текстове без всякакви повторения, понякога дори непроменени литературни съчинения (така например Рихард Щраус в „Саломе“ не променя и една дума от текста на Оскар Уайлд). Тук разбирането на конкретните думи и интонациите, с които звучат, е крайно важно. Всичко зависи от вашето внимание, дикцията на певците, добрата акустика и титрите.

7. Случва се няколко души да пеят едновременно, но нищо не им се разбира. Така ли трябва да бъде?

Да. Това е една от условностите, запазили се в оперите чак до началото на ХХ век. Да повторим: главното в многолюдните ансамбли — това е сгъстяването на емоционалното състояние. Отключете се от слушането на текста и се постарайте да уловите наелектризиращото усещане във въздуха, което (при щастливо съвпадение на всички елементи в спектакъла) възниква в този момент.

8. Кога можем да започнем да аплодираме?

След оркестровото встъпление (ако в операта има такова), в края на всяко действие и на целия спектакъл. Прието е да се приветства вокалиста в края на всяко солово изпълнение, въпреки че не винаги композиторите са предвидили пауза за това. Напротив, повечето автори се съпротивляват на аплодисменти по време на действието: например Вагнер лично молил зрителите да се въздържат от аплодисменти преди края на спектакъла — заради целостта на действието и присъщата му атмосфера на свещенодействие, мистерия.

Зрителите се подчиняват на рефлекса и започват да пляскат: а) когато прозвучи силен, бравурен елемент – но след него музиката не може да бъде прекъсната; б) когато завесата пада – но тогава краят на музиката е удавен в глъчката. Това е особено притеснително, когато завесата се спуска с финала на трагично събитие и музиката бавно затихва. Ако се съмнявате, че арията или действието са завършили, доверете се на по-опитните зрители около вас.

9. А ако не ми хареса, мога ли да изразя недоволството си?

Да, в самия край, когато артистите излизат да се поклонят. В Италия и Германия, където живеят най-придирчивите оперни зрители, е прието да се вика „бу“. Това „бу“ може да е адресирано към певците, диригента и много често към режисьора. Радикални оперни режисьори обикновено чуват „бу“, когато са представили отдавна позната опера в необичаен ракурс (тоест опитали са се да извадят публиката от нейната зона на комфорт) или са принудили любими на публиката артисти да пеят в неудобни пози, да изобразяват откровени сцени и други подобни. (Бел. прев. – в България традицията да се вика „бу“ не е популярна.)

10. Искам да видя същата опера още веднъж. Какво ми има?

Всичко е наред. В театъра — не само в операта — всяко ново изпълнение на едно и също произведение не прилича на предишното. Затова ако на поканата на приятел меломан отговорите: „Тази опера вече съм я слушал“, той може да не ви разбере и да се обиди. За няколко посещения на един и същ спектакъл може да има различни причини: един е привлечен от музиката (или стила на композитора), друг отива заради конкретни артисти, а трети – впечатлен от режисьорска концепция. Или от трите наведнъж. Във всеки случай, ако оперното представление ви е харесало и искате да го видите пак, не се страхувайте, това е прекрасно заболяване. При правилна употреба (и добро изпълнение) една и съща опера и може да ви носи всеки път нови усещания и да поставя нови въпроси – до безкрайност.

Bookshop 728×90