Камен Калев: Не страдам, че живея в интересни времена за киното

„Февруари“, новият филм на Камен Калев, е в официалната селекция на фестивала в Кан, един от най-важните световни кинофоруми. За съжаление, фестивалът тази година няма да протече в обичайния си вид – с червен килим, блясък, състезание и „Златна палма“. Заради коронавируса събитието няма да има физическа форма, а като извънредно издание със списък с над 50 филма, които се обявяват формално, за да се подкрепи разпространението на заглавията. Продукциите ще имат прожекции в избрани театри в идните месеци. Заглавията ще бъдат показани на предстоящи фестивали в Локарно, Торонто, Сан Себастиан, Ангулем, Ню Йорк, Лион, Рим, Рио…

Вижте още: „ФЕВРУАРИ“ НА КАМЕН КАЛЕВ В ОФИЦИАЛНАТА СЕЛЕКЦИЯ НА КАН

Поканихме Камен Калев, за да разговаряме за киното по време на пандемия, за съдбата на новия му филм, за мястото, в което семейството му е прекарало изолацията, което се оказа същото, на което е заснет „Февруари“ – крайграничното селце Раздел, където е прекарал живота си и героят на неговия филм. По думите му там живеят хора, които приемат живота не с ума, а със сърцето си.

– Паметен ще остане месец февруари тази година за целия свят, какво означава за вас този месец, за да  озаглавите „Февруари“ новия си филм, г-н Калев?

– Февруари… Не бях подготвен за този въпрос. А е най-логичният. Четири години минаха, откакто правя филма, дори шест от възникването на идеята за него, и не осъзнавам, че дойде време да говоря за него… Отговорът на този въпрос е част от сюжета на филма, свързан е директно с дядо ми.

– Какво в биографията на дядо ви е достойно да бъде превърнато в кино?

– Той беше рядък вид, в днешно време на изчезване. Човек, свързан със земята, който живее по начин, който сме изгубили като отношение към живота. Това се определя от неговата позиция спрямо сегашното. Неговото същество е свързано с времето по особен начин, може би по-първичен. Той присъства в настоящето, без да си задава въпроси, без да има концепция, която да го държи в съвременността. Това е типично не само за дядо ми, а за всички хора, които от А до Я зависят от природата, изкарват си хляба със земята, с животни, и с това, което ги прави особени спрямо нас, израсналите в града и по-типични деца на цивилизацията, е, че те не се надяват на друг живот. Те живеят в този, който им е отреден и се движат по пътя си, без да съжаляват.

– Задават ли си въпроси за смисъла, намират ли отговори?

– Според мен, не. Но това все пак е фикция, аз моделирам образа на този човек. Дали в реалността той действително е живял и работил според моята представа за него, е друг въпрос. Този филм е портрет на една моя идея за дядо ми и за този тип хора.

– Интересно какво би казал дядо ви, ако види себе си във филма?

– Той отдавна е покойник. Отиде си преди 15 години, преди да ми хрумне идеята за този филм. Дядо ми винаги е бил обект на моя интерес – той беше като камък, който съм опитвал да разгадая и да накарам да проговори, за да може да общуваме. Бях още студент във Франция и имах навика да го записвам на камера, задавал съм му въпроси, опитвал съм се да пробия мистерията как един човек може да прекара целия ден сам, без да говори с някого. Дали се чувства щастлив, дали мечтае за нещо… Задавах му въпроси, но като че ли не получавах отговори. Освен може би някакво състояние, което ми е подсказвало, че той се чувства добре сред природата.

– Представял ли сте си собствения си живот в неговия?

– Имало е такива моменти, от които най-вече се е страхувала майка ми, която вероятно е съзирала по-сериозно моите намерения да се дръпна, да се заема с нещо различно… Но това, естествено, са типичните мечти на човека, свързан с града и с това, което повечето от нас познават. Струва ми се, че днешните хора вече нямат това отношение към земята или е много по-малко и изкривено. Традициите като че ли наистина са прекъснати, вече дори и да има желание да се върнем назад към природата, не знаем как да ползваме земята – ако изобщо я има, защото тя е завладяна от големите фирми и фермери.

– Далеч са може би и от човека от вашия филм, който се бори сам с едно парче земя…

– Далеч са от физическата работа.

– Само заради социализма ли българите се откъснаха от селските си корени – повлияни от градския работнически идеал, наложен от тоталитарната власт, твърде различен от онзи, който е имала България преди 1944 г.?

– Мисля, че голяма част на това се дължи. Почти насилствено или поради някакъв изкривен идеализъм хората са били местени от родните си места. Дори да са имали скромен живот, той е бил много достоен. Те са били силни там, където е бил баща им и дядо им, и са правили това, което са можели и разбирали. Далеч от корените си те са били изгубени души, потънали в нещо, което за тях няма истинска стойност. Това са хора, които не приемат живота с ума, а със сърцето си.

– Питали ли сте се защо този строй успява за 45 години да заличи връзката на българина със земята?

– Не съм си задавал така въпроса, по-скоро съм страдал за това как се обезличава една страна, в която по-голямата част от населението е била свързана с този дух и начин на живот. Ние страдаме от липса на идентичност, не знаем кои сме, лутаме се между различни култури, а самото място е особено близо до ориенталския начин на живот, който като че ли ни е по-присъщ. Тук се събират влиянията на Ориента, Русия и Европа.

– Има ли политически момент във вашия филм?

– Не, това е контекстът на филма. Това, за което говоря, ме е ръководило в работата ми по него, давало ми е център в търсенето. Исках да направя филм, който да не изграждам по рационалния начин, както съм свикнал, а да преценявам през чувствата и в крайна сметка да се получи филм, който действа повече на емоциите, отколкото на разума.

– Актьорът Иван Налбантов даде ли ви нова гледна точка към дядо ви по време на снимките?

– Да, защото той е много различен от дядо ми. Голямо е удоволствието, което един режисьор може да изпита при работа с толкова добър актьор, богат като човек и като дух. Той има огромен опит, работил съм с него и в „Източни пиеси“. Той беше първата ми мисъл за този персонаж. След това на него му се бяха случили някои неща в личен план; аз пък малко се уплаших, че в моя герой не присъства неговата меланхолия, този тъжен и умислен поглед… В онзи момент пренебрегнах факта, че той е професионален актьор и може да влезе в обувките на друг човек.

– Къде ще бъде премиерата на „Февруари“ при извънредната форма на фестивала тази година?

– Няма да е в Кан, защото фестивалът няма да има физическо издание. Чакаме покани от Торонто, от Сан Себастиан, където са най-логичните и искани от нас места.

– Преди пандемията ли предадохте филма за Кан?

– Точно в навечерието, преди във Франция да обявят извънредно положение. В производството на филма бяхме заложили такава постпродукция, че ако случайно бъдем поканени в Кан, да може физически да предадем филма навреме.

– Чувствате ли се изигран от съдбата – част сте от официалната селекция в Кан, но филмът няма да бъде показан там?

– Опитвам се да се вдъхновя от самия персонаж и неговата философия, да не страдам по това, което е можело да бъде, а да приемам този път като единствения и най-добрия.

– Намирате ли плюсове за филма в тази ситуация?

– Надявам се тепърва да ги видим, защото тази година ще се запомни, ще бъде историческа, знак, с който да определим времето. Радвам се, че всичко се случва точно тази година, че филмът е част от точно този момент. По-нестандартното начало ще бъде запомнено. Не съжалявам, дори си мисля, че така ще бъде по-добре. Обичайната премиера в Кан е силно лично преживяване, но мисля, че и този нов път ще бъде интересен.

– С тази заявка в Кан всички сме много любопитни да видим вашия филм, вероятно и съселяните на вашия дядо. Кога предвиждате премиера в България?

– Първо ще покажем филма на световен фестивал. В момента все още е неясно какво ще се случи и къде ще може да бъде осъществена тази премиера. Фестивалите, които цитирах, са през септември, но ще видим дали ще бъдат проведени физически. Чак след тогава ще мислим за премиера в България – но както всички виждаме, кината все още са празни, въпреки че ограниченията са отпаднали. Нека първо да се върнем към нормален живот. Аз също нямам търпение да покажем филма.

– В снимките на „Февруари“ са участвали съселяни на дядо ви, кое е това село, къде е?

– Село Раздел, близо до Елхово. Доскоро бях там. Там изкарах тези два месеца изолация. Сториха ми се като два дни, защото дните се повтарят. Там животът винаги е като в изолация, защото е край границата. Селото доста е пострадало от прехода, обезлюдило се е, там кола почти не минава и изобщо нямаш нужда от дезинфектанти. Чувството винаги е било такова, когато съм там.

– Извън времето и пространството, като бягство?

– Това беше коментарът на един селекционер: „Това е филм сякаш от друго време и пространство“.

– Изпитахте ли в страх по време на пандемията? Мнозина по цял свят имаха чувство на тревожност, дори пристъпи на паника.

– Не, нямах подобни чувства. Изолацията при нас беше много красив момент. Още повече, че докато се занимавах с филма, междувременно се роди синът ни Андрей, който днес вече е на две години. За мен беше страхотна радост да се върна в Раздел и да прекарам време със сина си. Той беше по цял ден сред природата, откриваше света без ограничения, без тука не, това не. И имам чувството, че това трайно се отпечата в душата му.

– Как живяхте на това място накрай света, накрай България?

– Това село е важна част от моя живот. Ходя често там да пиша, защото успявам да се концентрирам. Има и доста типично селска работа, грижи за градината. Обичам да се занимавам с това.

– Работа с мотика?

– С мотика, да, садим домати, краставици и си представяме какво ще бъде лятото, има много овошки, които всички заедно сме засаждали и се грижим за тях през годините, асми с грозде и изобщо всичко, което има в една типична селска къща. Това създава много занимание и много радост.

– Слушам ви и имам чувството, че сте влезли в обувките на вашия дядо и в неговия ритъм на живот, в който самата земя ви задава посоката. Бъркам ли?

– Мисля, че все пак съм далеч от този начин на живот, въпреки че понякога много ми се ще да не е така.

– Сложи ли край пандемията на гледането на кино в салон?

– Дано не сложи. Много тежко му се отразиха тези месеци. Както всички знаем, културата е сред най-засегнатите части от нашия живот, всичко свързано със сцената, с масовите събирания, концерти, но мисля, че хората ще продължат да проявяват желание да прекарат времето си извън обичайното, да се затварят в тъмното и да попаднат в друга реалност. Надявам се това да не се отрази по тежък начин на филмите, които правим в Европа, които са по-различни от киното в Америка и на тези платформи, където пазарът води съдържанието. Разбира се, в тези платформи има и много добри филми, има разнообразие. Но европейското кино е по-застрашено, защото филмите са некомерсиални, по-трудни са за гледане. Всеки автор, който се занимава с такъв тип изкуство, преди всичко се занимава със своето търсене. Публиката е важна, но тя идва на втори етап. Той първо се занимава с това, което преживява, с онова, което знае за киното, опитва се да изгради нов почерк, нов стил, да пречупи по свой начин света, така че той да затрепти наново като впечатление, като провокация към зрителя. Това е особено рисково начинание, много трудно, не винаги се получава, не винаги зрителят е удовлетворен – но когато тези образци са добри, те стават толкова силна провокация, че вълнуват дълго време и променят хората.