Капка Касабова: Хората гласуват, емигрирайки

Управлява ни политика на страха и омразата, казва писателката, автор на книгата „Граница“

„Страхът ни от свободата – своята и на другите – е именно проява на собствения ни фашизъм“, казва Капка Касабова. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Капка Касабова: Хората гласуват, емигрирайки

„Страхът ни от свободата – своята и на другите – е именно проява на собствения ни фашизъм“, казва Капка Касабова. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Продължение от стр. 1

– Брекзит не е ли резултат от същото неразбиране?

– Да, иронията на Брекзит е, че беше продиктуван от този страх най-вече на англичаните от „другия“, особено източноевропееца – българин, румънец. В жълтата преса се изля огромно количество отровна пропаганда по време на кампанията за Брекзит, постоянно се споменаваше привидния наплив на българи и румънци и това реши гласуването. И сега Великобритания трябва да сърба попарата на тази грешка. Цената може да се окаже разпадането на кралството на съставните му части. Тоест отслабване е разпад отвътре, не отвън.

– Вие някога имали ли сте проблеми по граници или при други обстоятелства заради това, че сте българка?

– Не. Но някои граници продължават да са чувствителни. Те са такива за всички, те са рани. В следващата ми книга „Езерото” описвам една такава граница – между Гърция и Северна Македония. На Балканите повечето граници са травматични. Единственият начин тези рани да зараснат е границите да бъдат по-отворени – тоест очовечени. На много места се случва – на отворената граница между България и Турция на „Капитан Андреево“ например. Описвам това в „Граница”.

– На вас лично Брекзит как ще ви се отрази?

– Така, както се отразява на всички живеещи в тази страна. То вече се случва. Отровната атмосфера, която се събра около Брекзит ще дишаме още дълго време. Това бе самонанесена рана. Основната щета е социално-психологическа. Не говоря за икономическия ефект, който също е налице и от който всички ще пострадат – с изключение на върхушката. С пропагандата на омраза към имигрантите, която създаде феномена Брекзит, се създаде и изкуствено разделение между всички останали. Сега цялото британско общество е разделено. На тези за Брекзит – условно казано английските националисти, и тези за Европа – условно наречени „европейци“. Това е изкуствена граница – преди я нямаше, а сега я има. Всички реално носим в себе си най-различни аспекти, затова тези поляризиращи сили са опасни. Те ни свеждат до опростяване, видиотяване даже. Отнемат ни индивидуалността и достойнството. Така са границите. Те ни обичат послушни и тъпи, като стадо. Затова по кльона по време на комунизма течеше електричество.

Живеем в общество, в което се бълват мнения. Мненията са евтини – и социалните мрежи ги обслужват. Човек може да няма никакъв житейски опит и пак да има мнение. Опасно е да живеем в свят само на мнения. Противоотровата на тази тирания на мненията е да се върнем към диалога. Антидотът на фанатизма е опитът. Преди да отида на границата и аз имах предразсъдъци, основани на невежеството ми. Сега вече нямам.

ДНК

– По отношение на Брекзит много интелектуалци от Острова заявиха позиция и подкрепиха членството на Великобритания в Европейския съюз. В същото време творците в България много трудно заемат обществена позиция. Смятате ли, че закостенелостта в мисленето у нас пречи на промяната?

– Тъй като не живея в България, не мисля, че е уместно да коментирам. А и най-добре всеки да отговаря за себе си. Ние сега говорим за границите, но аз не съм експерт по границите. Аз съм експерт на човешките съдби и разказването им. Затова ако искам да заявя позиция, тя идва най-вече от проникновенията, които съм постигнала при опознаването на тази граница и изобщо граничния синдром.

– Цялото отразяване в медиите на бежанските потоци, пренасищането с информация за тези проблемни точки, за нахлуването на хора, смъртта, която ги застига по пътя, сякаш се банализира като при Хана Аренд с „баналността на злото”. Смятате ли, че постепенно губим своята чувствителност?

– Да, смятам, че рискуваме да я загубим. Всяко общество е подложено на този риск от обезчувствяване и обезчовечаване и сега сме в особено опасен момент поради масовите страхови неврози, които са плъзнали. Те са свързани и с климатичните промени. Но ние сме длъжни към себе и като индивиди, и като общество да поддържаме своята чувствителност, т.е. човечност. Без нея няма бъдеще, няма цивилизация. Единствената опция, когато едно общество или индивид загуби своята свързаност с околните и с природата, е да тръгне към апатия, депресия и варварщина. Така започват всички идеологии на злото, а вече знаем как завършват.

– Историята ни показва, че ги преодоляваме. Те не се настаняват трайно.

– Не могат, защото нямат бъдеще. Както и безчовечните граници нямат бъдеще. Човешкото желание за свобода, за движение не може да бъде безкрайно потъпквано, затова границите падат в един момент.

– Но поведението на някои хора говори, че те като че ли нямат нужда от свобода. Не правим ли грешка, изхождайки от мисълта, че всяко човешко същество изначално има нужда от свобода?

– Препоръчвам есето на Георги Марков „Собственият фашизъм“. Той казва: „Може би първият белег на собствения фашизъм, това е отказът ни да признаем съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас. (…) Собственият фашизъм: това са бесовете у нас, това е може би, което всички религии наричат Дявола… Отрекъл правото на другите на независимост, собственият фашизъм отрича и нашето право на независимост. Той е, който ни превръща от свободни същества в членове на различни видове стада”. Марков бе убит именно от такива сили, защото той прозря, че „комунистическата идеология и цялата дейност на комунизма разви в най-висока степен това най-ужасно начало на собствения фашизъм“. Това есе е едно от най-силните изказвания в световната литература върху тоталитарния принцип и защо той се основава на фашизма. Страхът ни от свободата – своята и на другите – е именно проява на собствения ни фашизъм.

Но има антидот – обичта и прошката. Независимо от разликите между хората и от това кой от какво има нужда, всичко истинно в живота ни накрая се свежда до това какво обичаме. Там са и големите екзистенциални и духовни уроци. За всеки един от нас. И също за нациите, защото нациите са като семействата.

„Всичко в живота ни накрая се свежда до това какво обичаме. Там са и големите екзистенциални и духовни уроци.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Защо културата е последна грижа на държавата България?

– Това е въпрос, който и аз отдавна искам да задам на държавата България. Защо в малки държави като Шотландия (население: 5 милиона) да се намират парите и визията за интелигентна, целенасочена подкрепа на културата на всяко ниво – не само финансово, което само по себе си е изключително важно, но и морално, инфраструктурно, обществено?

Защото в Шотландия, както и в много други малки и големи европейски държави, има държавна политика на захранване на таланта като основен културен капитал и национално богатство. Включително на тези, които са дошли отвън, които са приети независимо от причудливите им, не-английски имена – в един момент те стават „шотландски“ писатели, художници, музиканти. Има разбиране на това колко е важно нематериалното културно наследство за съдбата, облика, благоденствието, цивилизационното пълнокръвие и колективния образ на една страна. Както пред себе си, така и пред света. Нематериалното наследство остава, когато всичко друго вече е прах. Съществуват прекрасни програми тук, в България, като Фондация „Елизабет Костова“ и новата инициатива на Ина Кънчева „С усилия към звездите“. Би било в интерес на цялото ни общество, ако българската държава започне да оказва подкрепа на ето такива инициативи. Или да предложи нови.

Предишна страница 1 2

ДС