Капка Касабова: Хората гласуват, емигрирайки

„Граница” на Капка Касабова премина множество граници и успя да разкаже непознати балкански истории пред читатели, които никога не са стъпвали по нашите земи. Сложните отношения на хората около тройната граница между България, Гърция и Турция, прекъснатите връзки между тях, политическата им изолация от останалия свят, но и дълбоката историческа, културна, езикова и човешка свързаност помежду им, както и със самата земя, се оказаха фокусът, който насочи погледите на литературния свят към нашата държава. Границата е място, но и общочовешка метафора.

Касабова спечели редица отличия с „Граница“ – тя стана книга на годината в Шотландия за 2018-а, като взе приза „Saltire“, един от най-престижните за литература, също „The Edward Stanford Travel Writing Awards“ за 2018-а в категорията „Книга за пътешествия”, „The Nayef Al-Rodhan Prize for Global Cultural Understanding“ за 2018 г., „Highland Book Prize“… „Граница“ се превежда на над 15 езика, като вече е излязла на немски, полски и испански.

Капка Касабова живее извън България от 17-годишна, през последните 15 години – в Шотландия; пише на английски и е един от най-важните автори на художествена документалистика на Острова.

– С годините все по-лесно преминаваме граници, опознаваме чужди общества, а същевременно си налагаме все повече ограничения. Защо, г-жо Касабова?

– Има някакъв парадокс в глобалната ни култура. Границите, когато се появяват отново – или в нашите глави във формата на страхови предразсъдъци, или като физически ограждения – са различни форми на едно и също. Всяка физическа граница започва първо като идея, а преди нея е страхът. И когато наблюдаваме повторение на някакъв феномен в едно общество, става като в семействата. Повторението на нещо безсмислено или дори вредно е признак за ненаучен урок, на нещо неразбрано. Това и ме тласна по дългия път към тази граница – за да си отговоря на тези въпроси. Вслушвайки се в хората и местата от границата.

Откакто завърших книгата и това пътуване, бяха построени нови граници. Вдигнати бяха нови ограждения между България и Турция – там, където беше толкова хубаво, че падна Желязната завеса и имахме по-свободен достъп. Формата на границата се променя, но това може да бъде измамно. Уж се случва нещо ново, а граничният принцип остава. Затова е важно историята, която живее в нас, и ние в нея, да бъде разказвана от различни гледни точки. Особено от хора, които нямат власт и глас. Има много места, дори само в България, които си мислим, че познаваме, но не ги познаваме – да не говорим пък за другата страна на границата. Местата, описани в „Граница”, са символични и историите на хората са такива, че разказвайки ги, чувайки ги, осмисляйки ги, можем да ги разберем на символично ниво. Така можем по-дълбоко да разберем себе си като общество, като част от голямата история. Всички ние, с нашите фамилни, поколенчески, емигрантски, географски или каквито и да е други истории, сме самата история. Южните Балкани са исторически, политически и човешки наситена цивилизация. Затова се радвам, че книгата ми, която е за една сравнително малка, но много важна част от Балканите и Евразия, достигна до читатели от различни националности и с различно разбиране за света.

– Отдалечаваме ли се от мечтата на Амос Оз и други писатели един ден границите да бъдат напълно заличени?

– Вие така ли мислите?

– Смятам, че сме много далеч. И като че ли непрекъснато променяме възприемането си за границата като стена. Независимо дали искаме да държим нещо отвъд нея, или напротив – искаме да я прескочим, границата остава в съзнанието ни. Сякаш до един момент сме вървели в посока към заличаване на границите, но сме стигнали донякъде и сме започнали да се връщаме в разбирането си за глобалност.

– Така изглежда, поне на повърхността. Разбира се, всичко се мени, всичко е динамично. Наблюдаваме едно почти безумно ускоряване на всички глобални процеси и това се усеща, където и да се намира човек. Никой не знае в каква посока. Но тук отново се връщаме към страха. Той е в основата на тези повтарящи се фантомни граници и кризи. В психологията това е принципът на травмата. Докато нещо не бъде истински осмислено и преодоляно, не можеш да отидеш отвъд границите на травматичността. Иначе страхът отново и отново ще завладява съзнанието на цели общности. Тези ограждения струват много на държавата и данъкоплатците – пари, които могат да се използват за по-важни неща – инфраструктурата в национален парк Странджа, например. За пътищата там, чиято разруха прави живота още по-тежък за местните хора. И прави еко-туризма много труден. А това е единствената надежда за бъдещето на Странджа. Единственият оправен път, който съм видяла там, беше оправен, за да може една строителна компания да изнесе с камионите си чакъла от дъното на река Велека. С катастрофални последици за гората, реката, хората и микро-климата на тази част от Странджа. Отделна тема е дивото дървосечене. Ако говорим за „дива“ граница – ето това е диво отношение към природно-културното ни наследство. То не идва от самата граница, а от центъра на властта.

Въпросът е какво положително може да допринесе всеки от нас, как като индивиди и като общности да се противопоставим на силите на страха. Страхът е много заразен. Това може да се усети точно в такива гранични райони като българо-турско-гръцката граница. Параноята се усеща на физическо ниво. След всичките тези години тя все още съществува – подхранвана преди от режима, сега отново от разни политически сили. Формата се променя, принципът остава. Политиката на омразата, на „разделяй и владей”, винаги води до вътрешен срив, не до вътрешна сила.

– Ние донякъде сме изолирани в Европейския съюз, защото не сме в Шенген. Ще се разсее ли страхът ни, ако влезем?

– Аз съм разказвач и наблюдател на човешки съдби, не политически коментатор. Но на българо-гръцката граница може да се види как промяната на един закон веднага има ефект върху хората там. Отрязаните от границата пътища между помашките села още си стоят. Чувам обаче, че от гръцката страна отново строят път към тези места и скоро това ще се промени. Хората отсам отново ще имат контакт с хората отвъд. Призрачната примка на границата е много силна, когато хората нямат път едни към други. А никой няма интерес от това, дори политиците на омразата. Също както се случи със садистично-цинично наречения Възродителен процес, който беше точно обратното – държавен терор върху част от нас – хората на тази нация. Една огромна маса хора изтече към Турция и това беше печалба за Турция и тотална загуба за България. Пример за това как политиката на страха и омразата, тоест политиката на границите, винаги завършва с вътрешна загуба.

– По същия начин от 1989 г. насам все повече хора изтичат навън от България. Как може да бъде спрян този поток?

– Може да бъде спрян не с нови ограждения или с някаква форма на насилие и дидактика, а чрез едно по-хуманно, по-интелигентно управление – насочено към нас, хората, сега. Безпросветното управление, влошаването на законодателството причинява това неспирно обезкръвяване на страната. Не става чрез призиви за завръщане и раждаемост. Хората гласуват, емигрирайки. Никой не си тръгва изцяло доброволно – чух да го казват на трите езика около тази тройна граница, но и на други езици другаде по света. Защото това е световен феномен. Никой не напуска страната си с леко сърце. Колко пъти съм чула от българи от най-различни поприща и социални слоеве: жалко, че трябва да напусна България, за да преживявам. Жалко, че не мога тук да го правя, където е всичко, което обичам. Достатъчно е човек да се разходи из българските села. Където животът винаги е бил добър, а сега са фантомни села.

Мисля, че тази продължаваща икономическа и политическа емиграция е най-сериозният проблем на България. Той е не само демографски, а морален и духовен проблем на нацията ни. Не някакви въображаеми бежанци-мюсюлмани, които и без това не искат да живеят тук поради лошото отношение и липса на работа. Проблемът ни е вътрешен, не външен.

„Продължаващата икономическа и политическа емиграция е най-сериозният проблем на България.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Лесно ни е да приемем, че можем да пътуваме извън страната, за да търсим по-добър живот. Но не можем да си представим, че някой друг би направил същото, идвайки тук. Защо е така?

– Липса на въображение, на разбиране, на хуманност, страх от другия… А той не съществува – „другият“ като враг е изкуствено създаден и захранван от политиката на страха и омразата. А „другият“ – това сме ние и го откриваме, когато живеем в чужбина. Ако преди това не сме го открили вече. Мисля, че и за малцинствата в България усещането за това какво е да си набелязан като „другия“, е много познато и не отскоро, а още от страшните времена на сменянето на имената. Ако не научим този урок, тежко ни и горко и като индивиди, и като общество – такова общество няма бъдеще. Неразбирайки другия, ние не разбираме себе си.