Софийски международен панаир на книгата

Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

На прасе съм

Гражданско-селската война, ден пореден, фронт „Пловдив“ и Голямото Айше

Златю Бояджиев, „Клане на прасе“ (известна и като „Коледа“), 1966, частна колекция. Репродукция: Артизанин - На прасе съм

Златю Бояджиев, „Клане на прасе“ (известна и като „Коледа“), 1966, частна колекция. Репродукция: Артизанин

Може би е крайно време да помолим ООН, Юнеско, ЕС или НАТО да поставят под защита градската култура в България. След като кметът на най-градския град в България може да предложи на площада да се разфасоват две прасета като част от програмата за запазването на българските традиции, мисля че без въоръжена помощ отвън малцината граждани в страната няма да оцелеят.

Встрани от шегата Иван Тотев съвсем сериозно покани пловдивчани на втория ден от Коледа на площада да участват в празнично клане, печене и похапване на две прасета. Две, защото Общината не можела да фактурира повече. Всичко това – като част от загряващата програма за Пловдив, Европейска столица на културата 2019.

Аз лично по принцип нямам нищо против пресните пържолки на скара. Мисля, че и повечето пловдивчани нямат. За европейците пък дума да няма – те си хапват вурстове и шницели като невидели. Освен това много добре знам, както и пловдивчани и европейците много добре знаят, че прасетата не се раждат направо на котлетчета и мариновани ребърца. Вкусните мръвки са предшествани от варварско клане и рязане. Но в България така наречената традиция, известна с кодовото название „на прасе съм“, която включва гонене, клане, дране, пърлене, разфасоване и транжиране, дори и в най-традиционните селски семейства се прави в двора, у дома. Не на мегдана.

След бурната реакция на неодобрение сред съгражданите си кметът даде заден ход и се отказа от свинския гуляй. Опита се да се измъкне с формулата, че това било социален експеримент. Социален експеримент, ама от тия, балкантуристките, дето в сметката ти накрая пише „20 лева а.м.“ и а.м. означава „ако мине“. Ако клиентът забележи, значи „не минА“, както казваме в София. Та и експериментът на Тотев „не минА“.

Градската култура в България е в немилост още от 1944 година. Десетилетия наред соцпървенците на нацията издигаха в култ селските традиции и потъпкваха градските като символ на буржоазията и гнилия капитализъм. Едно от последствията от това генно инженерство е, че до ден-днешен за еманация на българската култура се смятат балкантуристки измишльотини като шопската салата, глинените гюведжета и мешаната скара.

През 90-те години градската култура бе реабилитирана донякъде – и стари градски центрове като Пловдив, Кюстендил, Габрово или Ямбол започнаха да възстановяват традициите си отпреди 1944 г. През последните години обаче се наблюдава една истинска гражданско-селска война. Селската култура агресивно навлиза в градските пространства. Емблематични за това развитие са народните хора на публични пространства като Градската градинка пред Народния театър или булевард „Витоша“, който всъщност има функцията на ларго – широка градска улица за разходки. Вероятно това се дължи на силната миграция от селски региони към големите градски центрове и предизвиканият от това дискомфорт сред новите граждани. Те не искат да загубят идентичността си, отказът от общността в името на индивидуалното и анонимността на големите градски пространства ги плашат. По принцип изход от подобни вътрешни конфликти е адаптацията. В крайна сметка дали си носител на градска или селска култура не зависи от това къде си роден, а къде живееш. По същия нелеп начин като хорото пред театъра би изглеждал и опитът на гражданин да плажува насред нива по време на жътва. Нито хорото, нито плажуването сами по себе си са за дамгосване, стига да се правят на точното за тях място.

Отказът от адаптация към града през последните години е предизвикан от два фактора – твърде бързото струпване на твърде голяма маса хора, носители на неградска култура в града, и окуражаването на тези практики от властта.

Свиване на сарми в културата

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

Не само Иван Тотев предизвика недоумение у пловдивчани с идеята си за разфасоване на прасе насред тепетата. Шефът на Комисията по култура в парламента и два пъти бивш министър на културата Вежди Рашидов напоследък също атакува с повод и без повод всяка проява на градско самосъзнание. Като се започне от изцяло независими от него български художници и се стигне до протестите срещу нескопосаните ремонти на централните улици в София. Той дори разшири границите на атаката срещу модерното, като в обект на неприязън превърна успелите извън България хора на изкуството като Теодор Ушев или Ода Жон.

„Аз повече знам за Ода Жон от националната телевизия, която някъде живее чуждопоклоннически във Франция. Един, който от три месеца го гледам в това предаване, който „Оскар“ няма, но за голямото Айше ли, сляпопо Айше, какво беше това Айше – оревахме орталъка…“, заяви той в БНТ преди дни, като така аргументира искането си да се сменят водещите на „Култура.бг“.

Искане, което не е в правомощията му, тъй като министрите на кулутрата не назначават и уволняват журналистите, както това бе преди 1989 г. Но вероятно и това е проблем с адаптацията. С публично изразеното си недолюбване към колегите си в чужбина Вежди Рашидов стъпва на плодотворна почва. В крайна сметка за селско-патриархалните ценности чуждоземната култура е толкова непонятна и застрашаваща, колкото и градската.