Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Кой се страхува от покойния цар?

Освен праведник Борис III може би е и мъченик

Линията на мека конфронтация и прикрит саботаж на нацистките планове е колкото полезна, толкова и рискована и за България, и лично за цар Борис, чиято смърт и до днес е обект на спекулации. - Кой се страхува от покойния цар?

Линията на мека конфронтация и прикрит саботаж на нацистките планове е колкото полезна, толкова и рискована и за България, и лично за цар Борис, чиято смърт и до днес е обект на спекулации.

През няколко години започва кампания по омаловажаването на спасяването на българските евреи, преминаваща неизменно през образа на Борис ІІІ. България е тази от европейските страни, запазила успешно животите на може би най-голям брой (и процент) от еврейското си население по време на Втората световна война. И постига това въпреки факта, че е част от Оста и че е въвела антисемитско законодателство. Разбира се, страната не успява да спаси абсолютно всеки живот. Когато рецидивите на антибългарската кампания се проявят, човек започва да се пита за причините. Дали пък няма да се окаже, че не Великият германски Райх, а България е страната с най-мрачна роля в Холокоста?

Колко наратива?

В България всъщност доскоро не съществуваха „два наратива“ относно спасяването на българските евреи и ролята на цар Борис в него.

Фактите са известни. През 1940-а Третият Райх посредничи между България и Румъния за Крайовската спогодба, с която Южна Добруджа се връща в границите на царството. СССР и Великобритания нямат нищо против: по това време Съветска Русия е в отлични отношения с Германия, а британците се надяват в бъдеще да си спечелят съюзници на Балканите. През 1941-а фашистка Италия вече се е провалила в кампанията си срещу Гърция, а Югославия рязко сменя дотогава прогерманската си позиция. След период на агресивно ухажване, Хитлер се сдобива с балкански съюзник в лицето на България и забавя вече подготвяната си кампания срещу СССР, за да започне война срещу Белград и Атина. Българите получават част от плячката и се радват на частично и несигурно национално обединение, за което ще платят скъпо.

Част от целия процес е и немското изискване да се реши „еврейският въпрос“. България обаче нито се включва активно във войната, нито предава своите евреи. Страната маневрира, отлага, уж приема, сякаш съдейства…, а всъщност не прави нищо. България протака. И поне от падането на комунизма насам, когато изчезнаха старите клишета за „монархофашизъм“ (един абсурден термин), не е някаква тайна, че голяма част от това протакане и практически саботаж на нацистките планове, е резултат именно от личната ангажираност на цар Борис ІІІ.

Ревизионистът вика: „Дръжте ревизиониста“

Появата на алтернативен наратив всъщност е относително ново явление. Няколко автори (склонни да прекаляват с ad hominem обвинения в „антисемитизъм“, „ревизионизъм“ и „царедворство“ като Леа Коен, Анжел Вагенщайн, а напоследък и Томас Хюбнер) започват да пренаписват историята. Оказва се, че лично царят е виновен за смъртта на тези евреи, които България не е спасила. Не германофилът и министър-председател Богдан Филов, не министърът на вътрешните работи Петър Габровски, не комисарят по еврейските въпроси Александър Белев, а именно цар Борис.

Цар Борис Трети и екзарх Стефан, обявен от Израел за „праведник на света“.

Цар Борис Трети и екзарх Стефан, обявен от Израел за „праведник между народите“.

Интересно е защо именно българският монарх се оказва нарочен като цел на този практически ревизионизъм. Дали става дума за обикновена историческа хипотеза, за политически осмислена идея (да речем във връзка с опита на Симеон Сакскобургготски да капитализира моралното наследство на баща си) или за чисто емоционален поглед върху историята? Възможни са различни обяснения, но ако става дума за историческа хипотеза, емоциите би трябвало да са изключени и да се набляга на фактологията, а не на квалификациите. Пък и нито една хипотеза не може да претендира, че е завършена и защитена теория, докато не се превърне в такава – още повече при наличието на вече съществуващ общоприет наратив или конвенционална истина.

Риск от повторение на комунистически митове

В омаловажаването на 50 000 спасени животи чрез неспасените 12 000 и в приписването на „вина“ на един политик има практическо повторение на вече функционирали – и дискредитирани – псевдоисторически митове. Не само че по аналогичен начин някогашният „Народен“ съд е обвинил именно заслужилия за спасяване на еврейски животи Димитър Пешев в „антисемитизъм“; не само че нещата отиват към възобновяване на употребата на политико-исторически незащитимия термин „монархофашизъм“; но и авторите, агресивно налагащи новия наратив за предполагаемо мрачна роля на цар Борис, защитават тезата си с по същество кръговия аргумент, че тази роля е именно мрачна, защото обратното схващане е защитавано от несъстоятелна личност като Симеон ІІ.

Това отново е аргумент ad hominem (и в частта си относно самия Симеон е верен; почти никой в България днес вече не гледа сериозно на бившия министър-председател Сакскобургготски, който е способен да каже какво ли не). Не е съвсем изключено целият шум около Борис ІІІ всъщност да е насочен към сина, а паметта на бащата да е просто инструментализирана по нов начин. Както веднъж вече имах възможност да отбележа, това е тоталитарен прийом.

Титли

Въпросът може би опира и до титлата „Праведник между народите“, която Симеон Сакскобургготски би се радвал да бъде приписана на покойния му баща. Алтернативният наратив прави приписването на такава титла невъзможно и с това може би задоволява някои чисто емоционални (или политически) нужди на своите автори.

Но „Обединител“ може би е напълно достатъчно за повечето български граждани с интерес към историята. Париж си струва една литургия, както казва Анри ІV, а Силистра и днес е част от България именно заради Борис ІІІ. Да се надяваме, че утре някой няма да оспори и този факт.

Впрочем, говорейки за изискванията на мемориала „Яд Вашем“, може би е редно да се спомене, че линията на мека конфронтация и прикрит саботаж на нацистките планове е колкото полезна, толкова и рискована и за България, и лично за цар Борис, чиято смърт и до днес е обект на спекулации.

Дали освен праведник царят не е и мъченик?

Източниците

За ролята на българския монарх в спасяването на евреи и отношението му към този народ е писано много. Авторите на новия наратив отхвърлят основополагащата книга на Стефан Груев „Корона от тръни“ като пристрастна и недобросъвестна. Но не могат да отхвърлят факта, че монсиньор Анджело Ронкали (папа Йоан ХХІІІ, в кореспонденцията си), монсиньор Лорис Каповила (в кореспонденция), Хана Аренд (в „Репортаж за баналността на злото. Айхман в Йерусалим“), документи на нацистката расова служба RSHA, писма и свидетелства на италианския дипломат Маджистрати и на българските равини Цион и Хананел недвусмислено приписват заслуги за спасяването на българските евреи включително лично на царя. Дори да допуснем, че книгата на Груев е недостатъчно безпристрастна, няма как да отхвърлим източниците му.

Отделно от това си струва да се направи справка и с книгата „Човекът, който изигра Хитлер“ от Самуил Ардити. Тя проследява доста подробно контактите на цар Борис с останалите личности, имащи отношение към спасяването на живота на българските евреи от нацистката машина за смърт, включително с владиците Стефан и Кирил.

Впрочем, любопитно е защо всички заинтересовани от спасяването страни винаги търсят контакт с царя (това е факт), ако той е антисемит. Тук новият наратив е алогичен.

Възможностите

Имало ли е възможност да бъдат спасени и евреите от Беломорска и Егейска Македония?

Защо не? Чисто математически е имало възможност и Мусолини да спечели кампанията си в Гърция. Или Дьо Гол да плени Ромел. Или Полша да устои на германско-съветската двойна атака. Или битката за Сталинград да завърши другояче.

Чисто фактически обаче, двете Македонии всъщност не са част от България.

Чисто фактически, българските войски в отделни гарнизони из Егейска Македония са били нарочно държани в казармите си, докато немски части извършват арестите на ереите.

Чисто фактически, има данни за ешелони с беломорски евреи, отворени и освободени на българска територия.

Най-сетне, отново чисто фактически, има данни и за благодарности, изразявани от евреи в България за спасяването им. И тези благодарности са насочени и към царя. А това би трябвало да е достатъчно.

Вечна памет на онези, които не е имало как да бъдат спасени!

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg