Магърдич Халваджиян: Ако се шегуваш с политици по телевизията, ще я спрат

За първи път българско телевизионно шоу се проведе на стадион. На 18 май шоуто „Като две капки вода“ приключи сезона с финал на Националния стадион „Васил Левски“ – и 40 хил. души си купиха билети, за да присъстват на живо. Според официалните пийпълметрични данни, повече от половината от телевизионните зрители в активна възраст (18 – 59 години) са гледали финала на предаването. Аудиторният дял е бил 55% – най-високата стойност за епизод в историята на предаването, съобщава ГАРБ. Рекордна е и отчетената обща аудитория за излъчването (сред зрителите на възраст 4 и повече години) – гледалите поне малка част от четиричасовото предаване са близо 2,7 милиона българи, а средната аудитория за цялото излъчване е над 1,3 милиона. Аудиторният дял сред тези зрители е близо 60%.

Поканихме продуцента на „Като две капки вода“ Магърдич Халваджиян да коментира този успех. Разговаряме с него посред подготовка за следващия телевизионен сезон на „Пееш или лъжеш“, преговаря и за още няколко заглавия за Нова. Халваджиян скоро започва снимки на телевизионен сериал, продуцира и игралния филм по книгата „Мамник“ на режисьора Виктор Божинов. Обмисля с екипа си още два игрални филма, както и един сериал, чийто сценарий в момента се пише.

С Магърдич Халваджиян говорим откровено – защо няма добри филми и сериали у нас, какви са границите на шоубизнеса в България и за ролята на политиците в дефицита на свобода в българските медии.

– Защо предаване за имитатори – „Като две капки вода“, е по-гледано от предавания за оригинално творчество, г-н Халваджиян?

– Не мисля, че проблемът е в това дали това е предаване за имитация, или за оригинално творчество. Ние правим и предавания, в които никой никого не имитира, те също са с огромен рейтинг. Въпросът е в подхода – как се продуцира и как режисира едно предаване. Аз съм режисьор и имам, смея да твърдя, усет какво би харесал зрителят, защото съм много добър зрител. Ако нещо не ми е ок, знам, че и за зрителя няма да бъде ок. Ако на мен нещо много ми харесва, знам, че и зрителят ще го хареса. Затова се стремим винаги, без значение каква е тематиката, да изграждаме предаванията така, че да са за максимално широко отворена публика. Успехът на „Като две капки вода“ е в това, че още в началото преди 13 години се ориентирахме много добре. Още първия сезон видях кое работи и кое – не. Никъде по света водещите не са такива откачалки като нашите. Може би в седмия или осмия сезон, когато започнахме да правим огромни маркетшерове, лицензодателят го видя и понеже планирането върви в трийсет и няколко държави и никъде няма такива резултати, те започнаха да ни се обаждат и да идват тук, за да им кажем каква е нашата тайна.

– И каква е тайната – шоумен като Рачков? Геро е по-умерен, но Рачков е доста дързък.

– Имахме сезон на „Капките“ без Рачков, той не водеше.

– Кой беше най-рейтинговият сезон на „Капките“?

– Ако говорим за среден рейтинг, защото пиковете са много различни, имали сме предавания, които са правили по 55 маркетшер, което е откачена работа за нашия бизнес – ние самите го гледаме и не можем да повярваме, че постигаме такива резултати. Ако говорим за средна гледаемост, сезонът с ковида ни е с най-висок рейтинг – може би защото хората, седейки вкъщи, видяха в предаването някакво спасение. За нас беше безумно, за артистите – също, да правим шоу без публика, пред празни столове. Това е все едно да накараш актьори от театъра да играят без публика в салона. Но ние се справихме много добре. Измислихме онзи номер с телевизорите, включвахме хора от къщите им като публика да гледат. Наредихме около 300 монитора. И в един момент, когато се отпуснаха мерките, започнахме да вкарваме и публика, ама това беше накрая, едно-две предавания само. Тази година също направихме подобен резултат на финала на шоуто на стадиона, миналата – също, в „Арена София“. Като ви говоря за най-висока гледаемост, разбирайте, че разликата с последните е в малки рамки. Тоест, ако сезонът на ковида е направил среден шер 48, сегашният е 46,8. След третия сезон предаването тръгна да прави тези гигантски крачки напред. И аз имам обяснение защо стана така – поканих Азис.

– Отново дразнител.

– Не, заради друго го направих – за да привлека аудиторията на чалга изпълнителите, която не гледа „Като две капки вода“. Или най-малкото не се интересува толкова, защото това не е нейната музика. Идеята беше да вкарам най-голямата звезда на попфолка, за да може хората, които слушат чалга, да се закачат и да гледат Азис.

– Той показа, че не може да пее нищо извън чалгата, впрочем.

– Справи се добре с някои неща, но му е трудно, както и на много хора от другите жанрове.

– За мен беше интересно да видя как Азис ще покаже, че може да пее като Бионсе, защото бях чула някъде такова негово твърдение. И  видях, че той не пее по-добре не само от Бионсе, а и дори от Мадона. Може да пее само като Азис.

– Той е много забавен, първо. Освен това привлече неговата аудитория, която е много капсулована, слуша само чалга, не се интересува от друго и изведнъж открива света на музиката. За мен това беше много важно.

– Провокацията е вашият начин да привличате аудитория. А бихте ли рискували тотално?

– Да направим финала на „Капките“ на стадиона не беше ли рисковано?

– При такъв рейтинг, по-скоро беше очаквано. Децата и тийнейджърите имат някаква френетични отдаденост към вашите шоута, това е основният фактор за успеха ви.

– Обадиха ми се голяма част от колегите продуценти и казаха, че ние сме единствените идиоти, които сме в състояние да поемем такъв риск. Това е оценка от колеги, които си дават сметка за какво става въпрос. Затова оспорвам думите ви – като го гледаш отстрани е много лесно. Може да имам висок рейтинг, ама трябва да продам 40 хиляди билета и това е изключителен риск, защото може да продам 5000, а имаш такива разходи, че ако не влязат 40 000 зрители, си вътре отвсякъде. Логистиката и организацията на това е нещо, което никой в света не е правил. Никой не е правил в света телевизионно предаване на живо на стадион. Това не е концерт. На концерта имаш една група, която излиза и пее. Всичко е сметнато, всичко е супер. При нас излизат 200 души един след друг на тази сцена, и имат различни номера. Повечето концерти, които гледаме по телевизията, включително на Слави Трифонов, наградите на БГ Радио… всичко това се снима, обработва се, вдига се качеството на звука, минава на постпродукция, монтира се, махат се лошите кадри.

– Какво би било продължението на „България търси талант“ и „Екс Фактор“ в един по-добър свят?

– Аз съм правил само първите два сезона на „България търси талант“. След това Би Ти Ви си го правят сами. Ако го правех аз, нямаше да изглеждаше по начина, по който изглежда в момента. Но през 2012 г. се преместихме от Би Ти Ви в Нова и спряхме да го правим. Аз не знам какво значи „по-добър свят“, светът е този. Кой е по-добър, според вас?

– Може би този, в който победителите от тези шоута стават звезди, но за толкова години това така и не се случи. Не мислите ли като мен?

– Това няма как да стане в България. Тук няма такава индустрия. В България има няколко звезди, които могат да напълнят всяка зала – някои от попфолка, няколко – в попмузиката. Единственият продуцент, който успява да продуцира артисти у нас, е Саня Армутлиева. Защо няма 10 продуцента, които да го правят? Защо ги няма? Защото няма бизнес в това. Няма пазар.

– Виждам, че има ниша, която не е заета.

– Няма достатъчно пари за това, затова никой не иска да се хване. Същото е като в българското кино – защо да похарча като продуцент 4 милиона лева и да ми се върнат от киносалоните 2 милиона и да загубя два? Така е и в музикалния бизнес. Иван и Андрей похарчиха 4 милиона и половина за филма „Гунди“ и от продажба на билети върнаха 10 милиона – това е прецедент в историята на българското кино.

– Сега ще се опитат да го направят отново с филма за Лили Иванова, а може би и да си подобрят рекорда.

– Нека да опитат. Но като цяло това нещо в България не работи. Малък е пазарът и не е проблемът, че е малък – беден е. Това е по-големият проблем. Част от съдружниците ми са доста добри икономисти и всяко нещо преди да тръгнем да го правим, го разчленяваме, слагаме го върху масата и обсъждаме чисто икономически ако не се получи, до каква щета ще доведе. Ние също виждаме тия ниши, тях всъщност ги има абсолютно логично. Не че някой не се е сетил, не че някой не иска да го направи, просто няма икономическа логика да го правиш.

– Колко трябва да спечелите, за да се наемете да продуцирате един музикант? Или филм?

– Има вариант, в който съм готов да не спечеля нищо, просто да си върна разходите. Но дори това е невъзможно в някои случаи. Само ще кажа, че 95% от българските филми по кината са на загуба.

Много тежка тема е това на кого се дават пари да снима кино, как се дават, кой чете сценариите, кой ги одобрява. Тази тема върви от 30 години и няма решение, нищо не се променя. Дълги години се борихме поне държавата в лицето на НФЦ да промени закона и да се дават пари за сериали – телевизията дава едни пари, НФЦ още малко, за да може да се правят по-хубави сериали. Защото с тези 50-70 хиляди лева за епизод не можеш да се състезаваш с „Нетфликс“. Онези хора правят един епизод за 3-4 милиона долара, а ние за 30 000 долара. Зрителят седи вкъщи с дистанционното, минава през „Нетфликс“, HBO Маx… и изведнъж български сериал. Ами той е толкова далеч от световните стандарти, че няма как да има сравнение. После казват „Българските сериали са тъпи“. Ами тъпи са, няма пари в тях.

– Имате ли спомени от шоубизнеса от социалистическия период?

– Имам спомени, майка ми и баща ми бяха част от шоубизнеса. Баща ми беше кукловод, майка ми – балерина. В късния социализъм, в средата на осемдесетте години, двамата направиха един номер. Имаше Бюро „Естрада“, ако си спомняте, имаше Концертна дирекция, даваха се категории на артистите и според тези категории плащаха хонорарите на артистите. Нямаше бар без програма в България. Ако си спомняте, влизаш в бара, седнеш да пиеш нещо…

– Не съм била на възраст, в която се ходи на бар.

– Бил съм много малък, но си спомням всичко това, защото майка ми и баща ми ме мъкнеха с тях. Спал съм по заведения, барове, в операта, в театъра. Детството ми е минало зад кулиси и сцени, защото така ме отглеждаха, нямаше кой да се грижи за мен и ме взимаха навсякъде. Тези програми даваха хляб на много артисти и имаше конкуренция. Само в София имаше 15 бара с програма – с илюзионисти, балет, певци…

– Публика имаше ли?

– Пълно беше, не можеш да влезеш.

И в сравнение с онези години бюджетът на Министерство на културата днес е смешен. Парите, които се отпускат за култура, са нищожни. А контрол как да не се крадат тези жалки пари, няма. Има малко пари и от малкото като откраднеш половината, нищо не остава. Разбирам да има много пари и някой да краде от тях, все нещо ще остане за култура, а те хем са малко, хем им крадат половината.

– Говорите за кражбите в киното?

– Навсякъде се краде. Отдавна се знае за тази схема с дотациите на билетите в театрите. Надписват си публика, за да вземат дотации от държавата.

Дълги години се опитвахме ние, Асоциацията на телевизионните и филмови продуценти, още когато бях председател, след това Евтим Милошев стана председател, да се преборим за закона за такса стимул, какъвто има в цяла Европа и частично в Америка. За да привлечеш чуждо финансиране и някой да дойде тук да си направи филма, той трябва да получи стимули. Десет години обикалям всички министър-председатели, финансови министри и им обяснявам, че това трябва да се направи, че останахме само ние в Европа, които нямаме такъв закон – и те мислят, мислят и не го измислят. Чудех се защо тези хора не могат да разберат… И си дадох сметка, че те не разбират как да откраднат от там. Толкова е просто: когато не можем отнякъде да откраднем пари, по-добре този закон да го няма. Аз лично изгубих ангажименти към две чужди продукции, които дойдоха да им направим сервиз да снимат в България. И двете продукции отидоха в Сърбия, която дори не е в Европейския съюз, но си бяха направили въпросния закон за стимулите. Казаха ни, че отиват в Сърбия, където като похарчат 10 милиона долара, 3 милиона ще им върнат, защото са ги вкарали в икономиката им.

– Възможно ли е да се създаде звезда като Лили Иванова в наши дни, след ’89-а?

– Не мисля. Това и в световен план не мисля, че вече е възможно. Звездите вече не са това, което бяха онези от 70-те и 80-те години. На тяхното ниво изпълнители вече няма. Има такива, които правят много пари – като Лейди Гага – обикалят, правят страшни концерти, но те никога няма да придобият тази слава и ореол, които имаха онези звезди тогава. Светът се промени. Според мен Стив Джобс разказа играта на света с изобретяването на айфон. Това да ти вкарат интернет в телефона скапа всичко. Всеки има достъп до всичко, всеки изказва мнение за всичко, всеки сам си е медия. Той може да е глупав като галош, обаче пише едни фермани, които не са стъпили на нищо, няма нито смисъл, нито логика. Как да направиш някого звезда, когато още в зародиш всеки може да унищожи тази звезда.

Лили в ония години се изгради бавно. Плюс това Лили има стратегия, каквато няма никоя от нашите съвременни звезди. Тя не се явява пред медиите, не дава интервюта – а когато даде интервю, е епохално събитие. Тя се появява супер рядко някъде извън професионалните ù задължения.

– Защо ги няма „Господари на ефира“, г-н Халваджиян?

– Защото на един творец му трябва свобода. Той не може да работи в окови. Забелязвате ли, че в българските телевизии няма нито едно сатирично предаване. Няма, защото сценаристите трябва да се съобразяват с 1 милион неща. Вече не може да има вицове за жени – заради сексизма. Политическа коректност обхваща страшно много неща.