Милена и бунтът на омразата

Идеята, че бившата рокзвезда Милена Славова ще бъде осъдена за реч на омразата (административно, не наказателно), явно поляризира допълнително и без това разцепеното ни общество. Съдят я за думи, изречени преди две години:

„Горко на нормалните хора, задушаваме се вече от наглостта и парадирането на разни извратеняци“, „Ние ви гледаме, въпреки че не искаме“, „Виждат ви много хора, които не искат да ви виждат. И деца“, „Натрапвате се“, „Вие сте арогантни“.

В момента тече петиция, събрала вече над 5000 подписа, в която се настоява тя да бъде оправдана. Става ясно, че пред съда е изправена не певицата, а цял сегмент от нацията – онези, които виждат заплаха в хората, които не приличат на тях и се страхуват от непознатото.

Винаги съм вярвала, че този страх произтича от липса на въображение и най-вече от липса на съпричастие. Когато не съумяваш да се поставиш на мястото на другия, просто се плашиш от него. Но има и още нещо. Човек мрази в другите най-много нещата, които не харесва в себе си.

В случая не става дума за това, че хомофобите са скрити хомосексуалисти – това е доста плоско тълкуване на психологическия феномен. Хомофобите всъщност се срамуват несъзнателно от фиксацията си върху секса и обвиняват останалите в този свой „грях“. В съзнанието на стандартния хомофоб единственият смисъл на живота и единственото, което определя стойността на човека, е съвокуплението. Това е причината стандартният мъж хомофоб да презира жените (те са само обект), да се подиграва на стариците (те не могат да бъдат обект), да игнорира старците (те са плашещото му бъдеще). Хомофобът мъж уважава само тези мъжкари, които имат шанса да го „победят“ в преследването на „женската“.

Хомофобите жени имат малко по-различна мотивация. Жената хомофоб утвърждава себе си само като трофей. За нея са заплаха всички, които могат да разрушат самоидентификацията ù като жена, като ценна плячка, като „съкровище“, което трябва да бъде завоювано. Светът в подсъзнанието на такава жена се дели на защитници и конкуренти. Жента хомофоб е склонна да презира жени с неприкрито промискуитетно поведение, защото те са заплаха за задържането на нейния собствен „защитник“. Тя не разбира и съответно възприема като заплаха жените, които харесват жени, защото това е поведение, което разклаща самоидентификацията ù. Тя се страхува от гей мъжете, защото те не влизат в ясната класификация, която ù дава сигурност.

Милена, някога разкрепостената пънкарка, е имала нелек живот. След славата от 80-те и 90-те, която е съпроводена обаче и с доста упреци за освободеното ù поведение, идва време на оцеляване в непозната среда. Може би точно в Лондон, където тя попада сравнително млада, където изживява несполуки в професионалния и личния си живот, рокаджийката, която „нямаше нерви“, се вкорави. От Великобритания се завърна една консервативна и дереволюционизирана бивша бунтарка, която потърси сигурност в познатото. Милена пусна корени и сви криле.

Страхът от повторение на нестабилността, липсата на увереност в бъдещето, загубената невинност – всичко това е в дъното на днешната омраза на Милена.

Но това са лични неща. Те биха могли да си останат лични и да не предизвикват появата на петиции и протести пред съда в нейна подкрепа или срещу нея. Но тя – застаналата между два свята – си позволи да говори публично с език на омразата. И понеже става дума за момичето, което се опита „да свети като крушка“, думите ù прозвучаха като от мегафон. Внезапно много скрита омраза излезе наяве, легитимирана от онази, която си позволяваше да се бунтува във времена, когато това не беше позволено. Така двойната природа на бунта се превърна в ретроградност.

Нека сме наясно – да мразиш различните не е бунт. Да говориш срещу гейовете не е антисистемно. Да призоваваш към низвергване на тези, които не ти харесват, не е свобода на словото. Точно обратното е.

Наричат опита да се осъди Милена „цензура“ и потискане на свободата на словото. Само че първо трябва да си дефинираме думата „свобода“. Тя има граници. Моята (и всяка) свобода свършва там, където започват границите на другия човек. Нямам свободата да ударя някого (и слава богу!). Защо тогава да имам свободата да го нараня с думи? Нима думите нямат значение и от тях не боли? Ако е така, защо да защитаваме словото изобщо?

Съдебното дело срещу Милена, което е всъщност на трета инстанция след две противоречащи си решения на две съдилища, е опит обществото да каже „стига!“. Време е да спрем да нарушаваме свободата на другите, дори и само като им обясняваме, че са нежелани. И трябва да стане ясно – евентуална осъдителна административна присъда за Милена Славова ще бъде предупреждение и за медиите, които дават трибуна на подобни речи.