Най-трудно е да се научиш да приемаш загубите

Сериалът „Мамник“ бе една от най-обсъжданите телевизионни продукции дотук през 2026 г. – и най-вече епизодът със създаването на мамника, когато изгря звездата на актрисата Надя Дердерян. Непозната за широката публика, тя се превърна в емблематичното лице на тази хорър история, екранизирана по едноименния роман на Васил Попов.

Надя Дердерян е актриса от Плевенския театър, където най-новата ù роля е в спектакъла „Пукнатини“, реж. Надя Панчева. Там играе също и в „Тартюф“, реж. Крис Шарков. Преди това има над 10 роли в Ловешкия театър, играла е също на сцените на „Сълза и смях“, Сатирата, Театър 199.

Дердерян е родена в Троян. Завършила е НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2008 г., специалност „Актьорство за драматичен театър“, в класа на проф. Снежина Танковска. Преди това учи актьорско майсторство в НБУ с преподаватели проф. Цветана Манева и проф. Васил Димитров. През 2010 г. защитава магистърска степен „Спортна журналистика“ в НСА „Васил Левски“.

Най-новата ù роля е в предстоящия филм „Деконструкция“, реж. Павел Веснаков, продуциран от БНТ.

Надя Дердерян е съпруга на режисьора Васил Василев, директор на Народния театър „Иван Вазов“, имат две деца.

Разговаряме с нея за мамниците и страховете, които ги създават.

– Кой създава мамниците на днешните българи, г-жо Дердерян?

– Величка, която създава мамника, бе просто роля. А в реалния живот обществото ни е настроено да се страхува и да воюва. Сами си създаваме поводи за войни – дори на словесно ниво. Създаваме си мамници, без да има нужда да го правим. Ако всеки си върши работата и бъде малко по-положително настроен, ще вървим по-добре като общество.

– Забелязвате ли, че някои хора са професионалисти в създаването на мамници, дори печелят избори със тях?

– Наблюдаваме ги ежедневно, дори и в новините по телевизията. Напомпваме излишно някакви хора и смачкваме други, които се опитват да променят ситуацията. Като че ли по-лесно е да мразим, отколкото да забележим хубавото, да се хванем за него да се опитаме всеобщо да се отлепим от злободневието.

– Когато няма проблем, в изкуството няма сюжет. Може би и в живота някои се опитват да създават драма, за да се отличат някои като герои, а други – като врагове, да бъдат оформени някакви персонажи, чиито образи публиката да разпознава?

– Да, за жалост добрата новина в нашата действителност не е новина. Фиксираме върху лошото и мултиплицираме някакви художествени измислици и лъжи. Трудно е да се дистанцираме, да се изолираме от това, което ни заобикаля, но аз лично се опитвам да не позволявам да ми влияе.

– Като актриса разпознавате ли фалша и играта по-лесно?

– В живота ми е много трудно да играя. В общуването си с хората съм изключително наивна и вярвам, че всеки подхожда добронамерено – така, както и аз. Често се случва да се почувствам предадена и наранена. Не успявам да разпознавам доброто от злото. Наивничка съм.

– Бяхте готова за този отклик на публиката към преображението ви в „Мамник“?

– Не съм имала никаква нагласа какво ще последва. Бях с усещането, че сме направили нещо добро като продукт. Още по време на снимките усещах, че е нещо специално. Но не съм имала очакване, че ще има такъв широк отзвук и конкретно към мен ще има такова внимание, такова масово одобрение. Приятно е, но в никакъв случай не съм си помислила, че край вече, от тук започват да валят само хубави неща.

– Отключи ли тази роля нови интересни предложения за вас?

– Освен да давам интервюта, друго не ми се е случило.

– Неприятно ли ви е да давате интервюта?

– Това занимание се оказа малко по-специфично. С колеги се шегувахме, че трябва да се учи като отделна специалност в Академията. Да говориш за себе си е много по-различно, отколкото да говориш през името на конкретен персонаж от драматургията. На мен ми е по-лесно да се превъплътя в някой, който е съвършено различен от мен, отколкото да отговарям сега, например, на въпроси, които касаят мен и семейството ми. Това е по-стресиращо.

– Може би човек трябва да свикне да наблюдава себе си – това, всъщност, не е ли обичайно за един актьор?

– Не, защото нас, по принцип, ни учат, че самонаблюдението е голям враг. Когато подхождаме към даден персонаж, трябва да сме изключили самонаблюдението и да се опитаме максимално да влезем в обувките, образно казано, на конкретния персонаж, в обстоятелствата и в никъв случай да не се наблюдаваш отстрани. Пагубно е да се суетиш как изглеждаш, докато играеш. По време на репетициите се хвърляш с главата надолу, пробваш различни варианти, даваш максимума от себе си, и да видиш накрая в цялата картинка къде можеш да обереш излишното или да бъдеш повече в даден момент, изграждайки персонажа. Голяма част от режисьорите, с които съм работила, насърчават да се пробват крайности, докато си стиснем ръцете, че това е посоката. Съвършенство много трудно се постига – и на премиера, и след премиера. Това е живото изкуство, всяко представение си е за себе си. Аз два пъти не мога да изиграя едно представение по един и същи начин. Всеки път енергията е различна – и на публиката, и на актьорите на сцената.

– Как стигнахте до образа на Величка в „Мамник“? 

– През кастинг.

– По-скоро как стигнахте до извайването на този типаж, до смъртоносната студенина на тази майка? 

– Имах около две седмици самоподготовка – от момента, в който разбрах, че съм избрана за ролята, до началото на снимките.

– Поразителен бе този образ – вашата героиня се оказа страховита, войнстваща феминистка.

– Всичко това е според романа на Васил Попов, характерът ù, всичко, което извършва, тръгва от детството ù, от семейството ù, от липсата на любов. Но въпреки всичко, онова, което тя извършва със собствените си синове, е продиктувано от любов – към дъщеря ù, от страданието за загубата ù. Така е зададено по драматургия. От нейната огромна болка е продиктувано злодеянието ù.

– Отрази ли се всичко това върху вас като жена?

– Подхождайки към ролите, аз не си задавам такива въпроси. Единственото, което се иска от мен, е да оправдая изцяло действията на моя персонаж. Не си задавам въпроса какво ще излезе като краен резултат. Крайния резултат го видях заедно с всички зрители.

– Стъписахте ли се, когато видяхте целия епизод?

– Не, защото познавах сценария. Зарадвах се много от това, което се е получило. И плаках в някои моменти. Дъщеря ми също плака. Успокоявах я, че това е само кино. Тя не плачеше заради това, че е стресирана от видяното, като тийнейджър е гледала много по-зловещи неща по телевизията и в киното, те гледат всякакви ужаси. На нея по-скоро ù стана мъчно заради моята екранна дъщеря, заради мъката, която изпита моята героиня. Синът ми не беше с нас, той беше при баба си и дядо си, но също бе гледал. Той е малък, на 5 годинки, не разбира много, но след като майка ми го е попитала какво е разбрал, той отговорил: „Те взеха детето ù“. Не му е съвсем ясно какво точно работя. Той знае, че играя в театъра, че се снимам във филми, но не съм сигурна, че осъзнава какво точно означава това.

Дълбоко се надявам децата ми да не тръгнат по нашия път. От 18 години съм професионална актриса. Преди това съм се занимала с театър от дете, играла съм в самодейни състави. Много е трудно.

– Морган Фрийман казва, че е глезотия да се оплакваш от актьорската професия, защото това не е като да копаеш в мина. Какво точно ви затруднява?

– Всичко е трудно. Дори да имаш качества, дори да имаш характер – което е най-важното, всеки актьор ще ви го каже – ние сме на пазара. Непрекъснато сме на кастинги. И аз съм отхвърляна непрекъснато. Ако отида на 20 кастинга и спечеля един, ще бъда щастлива. Останалите 19 пъти всичко е „не, не ставаш, довиждане“. Потискащо е да бъдеш отхвърлян. Но за един актьор това е често срещано. На някои може би им действа мотивиращо, но мен ме вади от равновесие. Това е много трудно – да се научиш да приемаш загубите.

– Има едно клише, че провалите те учат повече, при вас не е ли валидно?

– Може би е така при някои хора. Но аз страдам. Много пъти съм искала да се откажа от актьорството и да си хвана нормална работа от 9 до 5, от понеделник до петък. Всъщност, аз съм работила от 9 до 5 – три години на бюро, в администрация. И също не ми беше лесно. Беше временно решение за мен, нямаше как да продължа в онзи момент да се занимавам с театър, което е голямата ми любов в професионален план. Имах сериозно вътрешно съпротивление срещу тази работа, после свикнах и се справях добре. Но не успях да се откажа от актьорството. Отръпнах се за малко, но не се отказах.

Не си търся начин да избягам от моята професия, просто понякога изживявам много драматично това, че са ме отвърлили.

– Театърът или киното е по-голям мамник във вашия живот?

– Театърът ми е много на сърце и там се чувствам като вкъщи. Но киното е друг тип преживяване, което искам да ми се случва все по-често, защото досега не съм имала много възможности да снимам или винаги снимам някакви малки, незабележими, да кажем, роли – и като обем, и като колоритност на персонажите.

– Съжалявате ли, че не ви се е случило да срещнете голямата роля преди 10 години?

– За нищо не съжалявам.

– С възрастта жените още по-трудно получават роли. Не само в България, в Холивуд е голяма касапница.

– На мен ли го казвате? В желанието си да снимам нещо по-интересно и различно от епизодик, в момента, в който видя, че има обявен кастинг, веднага искам да опитам. Но почти винаги, в 90% от случаите, се търсят актриси от 30 до максимум 35-годишна възраст. А аз съм на 42 и попадам в друга категория. Не става по-лесно.

– Отдалечавате се все повече и повече от мечтата си, но ето, мамникът ви намери.

– Мамникът е огромен шанс за мен да изляза от анонимността. И от епизодичните роли.

– Учили сте спортна журналистика, защо?

– Спортната журналистика дойде при мен в момент, в който не бях сигурна, че ще ми се получат нещата с актьорството и че ще мога да се справя, а също и за да преживявам чисто финансово. Занимавах се само с театър и реших, че трябва да имам резервна професия. Нямам задълбочен интерес към конкретен спорт, а журналистиката е доста специфична материя. Не знам защо реших тогава, че имаме допирателни с нея. Нямам нито един ден практика като журналист.

– Да играете всяка вечер едно и също представление не е ли тежка и еднообразна работа, може би по-тежка и от чиновническата? Сизифовски труд.

– Съгласна съм. Но при мен така се получава, че много малко представления се играят дълги години. Аз в момента съм на щат в Плевенския театър. И за добро или лошо някои представления, които играя, имат къс живот… Понякога страдам от това, особено ако е нещо, което много харесвам. Понякога просто се изчерпва или няма интерес, ако е по-сериозно представение.

– Тази въртележка не амортизира ли актьорите? Учат много текст, репетират дълго, изиграват го 10 пъти и интересът към представлението умира.

– Свиква се. А научаването на текста е най-лесната част от тази работа. Трудното е да си бръкнеш в душичката и да я извадиш на сцената чрез персонажите. Аз не мога да се отстраня напълно от един образ.

– Значи можете да представите, че в някакъв паралелен живот може би сте Величка от „Мамник“?

– Аз продължавам да го повторям – и на себе си, и на хората, с които общувам, особено сега след последната премиера, която направихме в Плевенския театър – „Пукнатини“, че никой от нищо не е застрахован. Аз не правя изключения.

– В „Пукнатини“ вие играете жена, която се е разбунтувала и е била наказана за това от съдбата. И тя, и останалите героини в спектакъла, намират свободата по свой начин в затвора. Вие кога сте се чувствали най-свободна?

– Най-свободна съм се чувствала вероятно като дете. В някои отношения не мисля, че съм престанала да бъда дете. Но моята наивност е полезна за професията ми, полезно е да не порастваме, да си останем по някакъв начин деца.

– Къде поставяте тази свобода сред задълженията ви към семейството ви?

– Аз отговарям за още минимум двама души преди себе си. Всичко е подчинено на моите деца, те пък страдат от моите ангажименти като актриса, защото понякога отсъствам със седмици от вкъщи. Като цяло двамата със съпруга ми се справяме сами с децата, нямаме роднини тук, в София. Трудничко е. От време на време ни помага почасово една дама. Моите родители също помагат, когато нещата станат много напечени. Аз съм избрала да бъда и майка, и актриса, и да имам и семейство, и паралелно с това да развивам и кариерата си. Не мога да кажа, че не се чувствам свободна, че съм затворена или наказана.

– До каква степен страховете определят живота ви?

– Животът е борбата със страховете ти. Ако се подчиниш изцяло на тях, как ще вървиш напред? Всеки ден е някаква борба.

– Имаше един момент преди две години, който искам да ви питам как преживяхте. Моментът, когато видяхте кадрите с вашия съпруг на площада пред Народния театър сред тълпата, която атакуваше сградата. Вечерта преди премиерата на „Оръжията и човекът“ на Джон Малкович.

– Това е нещо, което по-скоро не бих искала да си спомням. Видях кадрите по телевизията. Изплаших се. Опитах се да се свържа с него.

– Как го преодоляхте?

–  За добро или лошо, откакто сме заедно със съпруга ми, още преди да се оженим и до ден-днешен, не ни се случва за пръв път да преминаваме през трудности и изпитания от всякакво естество. Може да звучи странно, но като че ли сме претръпнали. Не, че не сме го изживели, и аз конкретно – когато неколкократно се опитваха да го дискредитирате като професионалист и специалист. За мен съпругът ми е абсолютен визионер. Той е човек с много надлокално мислене. Не познавам друг човек, който да мисли толкова мащабно. И не само да мисли, а и да действа. Успява да сбъдва някакви неща, които не мисля, че някой в нашата гилдия си помисля някога, че могат да се случат.

Понякога съм му казвала защо правим всичко това, защо не се откажем и не заживеем на село, да гледаме кози…

– Хорър ли е животът ви между Плевен и София?

– Да, абсолютен хорър, без да преувеличавам. С две малки деца. С работата на съпруга ми, която е много ветровита позиция. С моето желание да практикувам актьорската професия. С това, че се налага често да пътувам извън София, тъй като съм на щат в Плевенския театър. Цялата логистика с деца е изключително сложна.

– Бихте ли се отказали от актьорството, да извадите едно парче от този пъзел?

– Не, не мисля. Колкото и пъти да съм си казвала, че ще трябва да се откажа, все съм намирала мотивация да продължа.

– Избирате изкуството пред козите?

– Козите са метафора, разбира се. Метафора просто да се махнем и да се освободим от нещата, които ни натоварват.