Назначенията в Народния театър одобряваше Тодор Живков

Българският театър ще се сдобие скоро с нов фактор. В края на годината един от най-влиятелните постове в културата ще бъде освободен – Павел Васев напуска директорското кресло в Народния театър и залозите кой ще го наследи вече започнаха.

„Кой?“ ще бъде най-обсъжданият въпрос през лятната ваканция на артистите. Ние обаче ще дадем отговор на друг много важен въпрос: „Как се става директор на Народния театър?“

„Площад Славейков“ стартира първия си сериал, от който става ясно чрез какви механизми се избира лидера на най-елитната ни трупа. Ще публикуваме части от личния дневник на проф. Васил Стефанов, управлявал най-дълго Народния театър, с неговата истина за звезди, които вече не са сред нас – Наум Шопов, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова, Леон Даниел, Крикор Азарян, Йордан Радичков, както и за такива, които продължават да създават събития в театъра – Стефан Данаилов, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Стефан Цанев, Александър Морфов… Стефанов разказва от първо лице как се създават, управляват и пенсионират някои от най-обичаните от публиката актьори. Зад силното его повечето от тях се оказват крехки и чупливи натури.

Дописаният дневник на Васил Стефанов бе отпечатан от него в бутиков тираж. За да стигне до всички, които обичат театъра и имат силни чувства към Народния, той предостави текста на „Площад Славейков“.

Първа част

В течение на доста години бях навикнал да си водя бележки за гледани театрални представления или филми, за прочетени книги, за срещи и разговори, въобще да доверявам на хартия впечатления, които съм преценил, че заслужават това. Хартията пази спомените по-добре от паметта. Водех бележките нередовно, с големи промеждутъци. Днес със съжаление установявам, че при тази нередовност съм пропуснал да отбележа немалко събития в личния ми живот, които на времето, когато са се случвали, са ми се стрували не толкова важни, колкото са се оказали впоследствие. Потънал в непредвидимото течение на всекидневието, човек трудно успява да прозре значението на всичко случващо се.

Заради нередовния начин на воденето им тези записки трудно могат да се нарекат дневник в собствения смисъл на думата. Но както и да бъдат наречени, за мен те остават най-достоверният свидетел на миналото, те са устойчивите жалони, които насочват паметта и я предпазват от грешни заплитания. Въпросът как ще ги наречем е без особено значение за целта, с която пристъпвам към тяхното публикуване.

На два пъти бях директор на Народния театър “Иван Вазов” в продължение общо на повече от 15 години. Броят на годините е сериозен, а тежестта им става още по-сериозна, като знаем, че годините на самия театър съвсем наскоро стигнаха 100. Сравнен с отрязъка от време, който се пада на всеки от предишните 19 директори, отрязъкът, който се пада на мен, се оказва най-голям. Но не големината му е толкова важна. Много по-важно е, че този отрязък е период с особено висока динамика, наситен е с драматични сътресения и промени в живота на театъра-столетник.

За мъчителното първо десетилетие на “прехода” засега не е писано нищо цялостно. Наистина почти всички по-значителни събития, набелязали пътя на промяната, са документирани обилно в печата от статии, интервюта, отзиви, реплики и какво ли не. Някои от тях са удавени и в крясъка на скандала. Но макар всичко да изглежда широко огласено, обяснено и осветлено, появяват се всевъзможни публикации, в които самите събития са представени неточно, изкривено или направо невярно, което ме навежда на мисълта, че на достъпната информация може би не достига нещо съществено. В разгара на страстите при честите спорове малко внимание се е отделяло на фактите, които са ги породили. А фактите са тези, които днес ни интересуват повече от всичко друго. Кое как е станало, кога е станало, защо е станало – това е, което искаме да знаем и си струва да знаем. Съзнавайки, че съм един от онези, които могат да запълнят някои от празнотите във фактологията и главно да обогатят сведенията за събитията с обикновено малко известни или съвсем неизвестни подробности от “кухнята”, започнах да мисля дали не е възможно да публикувам част от страниците на моя така наречен дневник.

Мисъл за публикация въобще не ми е минавала през ума, докато водех записките си. Записвах единствено за себе си, като документация за лична употреба, която регистрира случки и разсъждения, счетени от мен самия за важни. Казвах си, че трябва да записвам, защото ще дойде ден да изпитам нужда да чета записаното, за да съживя един или друг спомен в повехналата памет. Знаех, че спомените, добри или лоши, лесно се забравят. Не се грижех с какви думи ще си служа, държах само да бъда точен в регистрацията, да се придържам към фактите.

Кога и как ме споходи идеята да публикувам страници от дневника, отнасящи се до годините на моето директорство, вече не помня. Помня, че от редакция на един вестник ми се обадиха да ме питат ще отговоря ли на написаното за мен във връзка с някакъв случай от близкото минало на театъра. Не бях чел написаното. Отказах. Не е възможно да следя какво се пише тук или там. Нито е възможно да отговарям. Но за пореден път осъзнах необходимостта да дам гласност и на моите свидетелства за онова, което преживя Народният театър, докато аз бях на кормилото му. Най-простото решение на въпроса беше, разбира се, да посегна към дневника. Но веднага се сетих, че в него има няколко значителни прекъсвания. И изоставих идеята. Скоро обаче се върнах към нея с хрумването, че бих могъл да запълня белите полета със спомени за пропуснатото. Давах си сметка, че такъв компромисен вариант би накърнил чистата жанрова структура на дневника, но пък би спасил идеята за публикацията. Така се появи проектът за дописания дневник.

Знам от личен опит, че възстановяването на една картина от миналото е трудна работа, още по-трудна, когато липсват цели фрагменти от картината. Най-често използваният материал за възстановка са спомените. Но човешката памет е неосъзнат филтър, на чиято точност не може безусловно да се разчита. В това отношение записаното в дневника е далеч по-надеждно свидетелство. То е отразило фактите в дните на тяхното случване. Там няма приблизителност и несигурна точност. Но и там, както в спомените, се намесва неизбежният примес на субективност. В моя дневник хората, фактите и събитията – колкото и да съм смятал, че съм обективен – също са отразени от лично моя, субективна гледна точка. Това няма как да се избегне. Ако говоря за документ, той при всички случаи е създаден от мен самия. Така че предлаганото четиво е моят разказ за моя отрязък от време, през което съм бил директор на Народния театър “Иван Вазов”.

Ето как започна историята…

19 април 1990 г., сряда

Снощи по телефона ми се обади Стойчо Мазгалов. Бях много изненадан. Познавам се с него отдавна, по-скоро служебно, от времето, когато работех в ДО “Театър и музика”, а той беше директор на “Сълза и смях”, но никога не сме се сближавали дотолкова, че да му дам домашния си телефон. За какво би могъл да ме търси вкъщи, и то по вечерно време? След като си казахме обичайните “как си?”, “добре съм”, той мина направо към повода за обаждането му.

“Василе, не се стряскай, обаждам ти се от името на една избрана от театъра комисия с предложение да станеш наш ръководител.”

Записвам дословно думите, които той изговори, защото те отекнаха наистина стряскащо в мозъка ми. Аз се изсмях. Не знаех какво да кажа, затова мълчах. Той продължи да обяснява деликатната си мисия, като ме помоли да не отказвам среща с комисията през следващите един-два дена. Съгласих се да не отказвам. Уговорихме се за петък в 13.30. Сега трябва да мисля какво да говоря на тази среща.

Директорската криза в Народния театър беше публична тайна. В началото на 1990 г. се чу за събрание на актьорския състав, на което няколко актриси поискали оставката на Фучеджиев. По онова време недоволство изригваше отвсякъде, хората изведнъж се бяха усетили свободни да говорят на висок глас, правеха всякакви събрания и на тях се гласуваха всякакви декларации. По-късно във вестник “Народна култура” прочетох изказване на Виолета Минкова – моя състудентка и приятелка, темпераментен, но иначе сдържан, деликатен човек, – което ме учуди най-вече с това, че измежду толкова актьори тъкмо тя се беше решила да наруши мълчанието. За да го направи, трябва доста да й се е събрало. Тя обвиняваше директора си, че е довел театъра до дълбока криза с безпринципни назначения, с разхвалване на успехи и премълчаване на провали и главно с некомпетентност. Вървяха слухове, че Фучеджиев съумял да отбие удара, но след цялата шумотевица бил склонен да се оттегли. Точно през този период с него не сме се виждали, но аз и не се интересувах от онова, което се случва в Народния театър. В дневника си съм записал, че през февруари 1990 г. при случайна среща в Съюза на писателите Фучеджиев ме е запитал дали не желая да стана директор. Приел съм въпроса му като шега (той имаше специално чувство за хумор) и с шега съм му отвърнал. Отбелязал съм случката без всякакъв коментар. Не можех да допусна, че един сериозен директор, какъвто за мен беше Фучеджиев, би могъл сериозно да предлага поста си като на пазарска сергия. А е било така. Тогава не знаех за съществуването на комисия, натоварена да търси кандидат за нов директор. Вероятно Фучеджиев се е опитвал да ускори решението на собственото си вече неудобно положение.

С Дико Фучеджиев се запознах през есента на 1975 г. в Париж. Негов приятел, научил за заминаването ми, ме помоли да му занеса малък пакет. Трябваше да предам пакета в посолството, където Фучеджиев работеше като културен аташе. На пропуска в посолството казах кого търся, оттам ме поканиха да го изчакам в чакалнята, но тъй като не знаех как изглежда той, на два пъти се запътвах към влезли в чакалнята мъже, вземайки ги погрешно за него, докато на третия път се появи самият той.

“Значи, вие сте този страшен Васил Стефанов”, ми каза вместо поздрав, като подаде ръка. Явно беше чувал в писателския съюз за лошите ми отношения с Георги Джагаров. Виждах в негово лице не дипломат, а писател и това начало на срещата ми хареса.

Само няколко месеца по-късно узнах, че Дико изненадващо е извикан от Париж, за да бъде назначен за директор на Народния театър. Обадих му се да го поздравя, а той поиска да му обещая, че “ще помагам”. Обещах му, но до помагане не се стигна, беше си намерил други помощници.

Виждахме се рядко. Не се съмнявах, че му е доста трудно, защото до назначаването му за директор въобще не беше се интересувал от театър, но пред мен той нито веднъж не се оплака от трудностите си. Беше затворен човек, не обичаше да споделя, някои дори го наричаха темерут. Но беше прям, открит в отношенията си, може би груб, но откровен. Как се оправяше в лабиринта, в който попадна, не ми беше ясно, личеше само, че зад гърба си има много здрава протекция от най-високо място.

През 1983 г. беше останал без главен драматург. При едно от редките ми посещения в неговия кабинет той без предисловия ми предложи да ме назначи на овакантената длъжност. Не мислих много. Имах доверие в него, виждах, че и той има доверие в мен. Обаче съгласието, което в момента дадох, се оказа недостатъчно за уреждането на назначаването ми. За моя изненада, трябваше да се изпълни определена процедура, за която не подозирах. Няколко дни след като дадох съгласието си, Дико ме извика. Този път той остана седнал зад бюрото си и почти веднага след влизането ми извади и прочете написано от него писмо лично до Тодор Живков, в което – след кратка биографична справка, изпъстрена с похвали за професионалните ми качества – правеше предложение да ме назначи за главен драматург. Искаше разрешение да го направи. Едва тогава разбрах как се извършват назначенията в Народния театър. Като свърши четенето Дико каза: “Ето, пращам писмото и чакаме”.

Чакането продължи месеци и остана без резултат. За моето назначаване в Народния театър повече не стана дума между нас. Но ми беше ясно, че кандидатурата ми не е била одобрена от високото място и това беше за Дико малко неприятна изненада. Нещо като непредвиден гаф.

26 април 1990, четвъртък

Миналия петък в 13.30 се явих в зала “Н.О. Масалитинов”, където намерих освен Стойчо Мазгалов, който ме посрещна на служебния вход на театъра и ме заведе до залата, още Младен Киселов, Мария Стефанова, Михаил Петров, Кирил Кавадарков, Виолета Гиндева, Марин Янев. Не очаквах толкова много хора. Заявиха ми, че са комисия, избрана от колектива на театъра; по-късно разбрах, че самият Дико Фучеджиев ги е натоварил да търсят кандидат за директор.

Говорихме близо час. Признах им, че не търся работа, че работя в институт на БАН и че това, което правя там, ми харесва, нямам причина да го сменям с друго. Ако мога да разсъждавам въобще по предложението им, то ще е само при условие, че приема длъжността по съвместителство. Добавих, че само след два месеца парламентарните избори могат да изменят политическата обстановка в страната до такава степен, че днешният ни разговор да се окаже излишен. Младен Киселов ме увери, че колективът на театъра ще излезе с декларация, в която да потвърди, че съм избран за художествен ръководител като специалист, на който той, колективът, държи, т.е, че в избора ми няма политически съображения.

Поисках няколко дни да обмисля предложението.

Вчера имах среща с Дико в неговия кабинет. Поиска я той, след като очевидно е научил как е преминала срещата ми с комисията. Посрещна ме малко притеснено, но много достойно, седнахме около масата в кабинета му и след като разговорът тръгна, се разбра от собствените му думи, че той наистина е изгубил кредит пред състава, че сам го съзнава и иска да напусне след близо 14 години директорствуване (!), но желанието му е да остане на длъжността директор до 1 септември, когато се навършват 3 години от новата му заплата, а от това зависи пенсията му. Така че, ако аз постъпя – а той гледа на това едва ли не като на свършен факт, – на първо време ще изпълнявам длъжността художествен ръководител, а той ще остане директор. Предполагам, че е направил нужните консултации как формално да се уреди разделянето на общата длъжност на две отделни длъжности. Той ме съветва и по-нататък да не поемам функциите на директор, да не се товаря с административна отговорност. Освен това ме осведоми, че театърът се намира в ремонт, който ще продължи и наесен, за мен ще е по-добре самият той да довърши ремонта и да ми спести неприятностите. Разделихме се приятелски, сърдечно, в което впрочем не се съмнявах.

Снощи се обадих на Ст. Мазгалов, за да му дам отговора си. Казах му, че приемам. “Добре – вика той. – Сега, трябва да се обадиш на министъра, да му кажеш, че си съгласен. Той ще издаде заповед за назначаване. Така сме се разбрали с него.”

Днес потърсих Кръстьо Горанов. Секретарката му ми каза, че министърът е в Италия. Обясних кой съм и защо го търся. Отговориха ми, че ще подготвят заповед, но трябва да изчакат завръщането на министъра, за да я подпише.

В дневника не съм записал нищо повече по въпроса. По онова време – първата половина на май – аз и семейството ми се вълнувахме единствено от очакваното раждане на първата ни внучка, бяхме заминали при това в провинцията, където трябваше да се случи събитието, не е чудно, че театърът изцяло е излязъл от вниманието ми.

Някъде в края на м. май секретарката на театъра се обади, за да ми съобщи, че заповедта за назначаването ми (тя носи дата 15 май 1990 г.) е получена и да ме пита кога може да се насрочи представянето ми пред състава, какъвто бил редът. Разбрахме се това да стане на следващия или по-следващия ден. Трябваше да се вземе съгласието и на министъра, който щял да ме представи.

На уговорения ден, 28 май, на служебния вход на театъра ме посрещна Дико Фучеджиев, съобщи ми малко раздразнен, че министърът няма да дойде и че представянето ще извърши той, след което ме поведе по някакви тъмни коридори към камерната зала, където трябваше да ни очаква съставът. Когато коридорите свършиха, ние двамата изведнъж се оказахме на сцена пред почти пълна зрителна зала. Бяха сложили маса и три стола, за да седнем, но Дико остана прав, само изчака да спрат рехавите ръкопляскания, с които ни посрещнаха, за да каже сухо: “За тези, които не го познават, това е другарят Васил Стефанов. Театровед, театрален критик, професор. Той е новият ви художествен ръководител. От него ще научите това, което ви интересува”. Замълча, сякаш за да прецени има ли нещо да добави, обърна се и си тръгна. И аз останах сам пред тези стотина души, които от днес нататък трябваше да ръководя.

Усещах, че една част от тях ме приема с любопитство, по-скоро добронамерено, друга част ме гледа хладно, почти враждебно. И едните, и другите чакаха какво ще кажа. Бях написал нещо като встъпително слово от няколко страници. Не мислех да го чета, исках само да имам предварително нахвърлена скица, по която да говоря, за да избегна чистата импровизация.

Казах, че не намирам за необходимо да им се представя, тъй като с повечето от тях се познавам. Работя в научен институт на БАН и нямам намерение да го напущам. Какво тогава търся тук? Разбира се, бях поласкан от предложението на избраната от тях комисия да стана художествен ръководител на театъра. Но не мисля, че честолюбието натежа на везните. Напълно ясно е, че живеем във време на дълбоко обезценяване на ценности. Аз обаче съм малко старомоден и продължавам да изпитвам към Народния театър особено уважение (макар да не съм почитател на неговото изкуство от последните години). Народният театър не е просто театър, той е институция. Както и да го съдим, той е национален капитал. В това си качество той има право да разчита на помощ от всеки, който е в състояние да му я даде, когато се нуждае от нея. То е въпрос на професионален дълг. Днес ръката е протегната към мен. Вярно е, че като я поемам, и театърът, и аз поемаме риск. Но има рискове, които човек си струва да поеме.

“Ситуацията, в която се намира Народният театър – казах по-нататък, – най-често се определя като кризисна. Някои намират, че нейният корен е в изчерпването, в липсата на нови идеи. Това сигурно е вярно. Но според мен епицентърът на кризата се намира в нарушеното разбиране между театъра и неговата публика. Публиката престана да ходи на театър много преди да бъде завладяна от днешните политически страсти. Тя беше вкарвана в театъра по най-различни начини, без някой да се замисля дали това възпитава у нея истинска културна потребност. Дойде време да се берат горчивите плодове на тази късогледа политика. Днес театърът ни е изправен пред една силно променена публика. Това налага и той да се промени. С една дума времето на кризата е време на промяна.

Не се ангажирам с никакви прогнози. Сигурен съм само в едно: че някогашната идилия повече няма да се върне. Ние прекрачваме в друга, непозната за нас действителност. Предполагам, че в тази действителност на театъра ще му бъде по-трудно, отколкото му беше досега.

Вашето доверие ми е скъпо, то ме радва и ми дава кураж. Аз гледам на него като знак, че очаквате нещо от мен. Мисля, че очакването ви е свързано най-вече с моята професионална квалификация. Много се надявам именно на базата на професионализма да изградим нашето двустранно сътрудничество. Професионализмът е степен на знание, можене и умение. Но и на съзнание за отговорност към работата. А на нас ни предстои много работа.”

Завърших словото си с питането какво работи в момента театърът, защото наистина не знаех. Зададох въпроса без адрес. Отговори Стефан Данаилов, че усилено се репетира постановката на новата пиеса “Сеанс” от Иван Кулеков. “Трябва да осигурим хляба на тези хора”, завърши той кратката си информация явно с желанието да ми стане ясно, че театърът не е останал на произвола. Още не знаех, че около постановката има известно напрежение и че с нея ми предстоят първите неприятности.

Поради ремонта в театъра бяха решили “Сеанс” да се играе не другаде, а под купола на Софийския цирк (идеята била на актьора Николай Николаев, който беше режисьор на постановката). Можах да видя последни репетиции преди премиерата и подобно на повечето колеги се убедих, че спектакълът трудно ще “осигури хляба” на когото и да било, но щеше да бъде глупаво още от първите дни на директорството си да налагам своето мнение. Художественият съвет се раздвои между възможността да спре или да допусне премиерата.

В крайна сметка премиерата се състоя на обявената дата. Беше планирано след закриването на сезона в края на юни театърът да замине на голямо турне из страната със “Сеанс”, но още в Бургас политическа демонстрация срещу участието на “комуниста” Стефан Данаилов в спектакъла отблъсна публиката (продадените билети бяха катастрофално малко) и аз трябваше да взема трудното решение за прекратяване на турнето. Екипът на “Сеанс” се прибра набързо с много смачкано самочувствие.

В следващия епизод очаквайте:

Стефан Гецов ме попита: Ти знаеш ли кой е човекът на Държавна сигурност в театъра?