Негово Съвършенство

И до днес виждам във фантазиите си как млади българчета ръкопляскат на своя мъдрец Валери Петров

На 22 април 2020-а се навършиха 100 години от рождението на Валери Петров. Снимка: Виктор Гилтяй - Негово Съвършенство

На 22 април 2020-а се навършиха 100 години от рождението на Валери Петров. Снимка: Виктор Гилтяй

„Нищо, че сте двама-трима/ смешни, вън от модата,/ пак добре е, че ви има/ още във природата!”, се казва в шеговит стих на Валери Петров, станал популярна песничка. Тя добре прилягаше към собственото житие-битие на поета, който не спираше да удивлява близки и приятели с детско любопитство и жива емоция, макар и прехвърлил деветото си десетилетие. Един мъдър Дон Кихот (такова бе и заглавието на въпросната песничка), запазил духа си в житейския океан на три епохи, с познание, трупано от книги на много езици.

Сред красивите му метафори за детството е „Рицар без броня”. Казвали са неведнъж, че тя подхожда на самия него. Но поетът си имаше друга, невидима броня, изкована от нежната стомана на думите.

„Бедата не е в това, че стареем, а че си оставаме млади”, цитираше понякога други класици превърналия се в „жив класик” (боже, колко мразеше той подобни определения!) поет. До последния момент, вече на достолепна възраст, той продължаваше да реди рими с учудваща работоспособност. Всяка година излизаха томчета с негови „Нови стихове”, много от които се появяваха в литературната рубрика на вестниците, в които работех – първо в „Труд“, после в „Преса“. С присъщата му мека ирония бе споделил в стихотворението от 2007-а „Към музата”:

„…а сега, като вече съм от финала на крачка
на гости дошла си ми, глупачка с глупачка!”

Америка за България

Отиде си в края на август 2014-а покосен от инсулт.

***

Сред любимите ми негови стихотворения има едно със заглавие „Съвършенството”. Колкото и нелепо е да се разказва поезия, ще опитам. Стар художник влиза в музейна зала, за да „поправи” нещо в своя отдавнашна картина, изложена вече в „златна рамка”, и репродуцирана „безкрайно”. Той знае, че

„…долу в левия ѝ ъгъл – как могъл е да го трае –

то сурово, то таково. Общо взето уж добре, но,
явно, липсват му две мазки от помпейското червено

върху храста, та да пламнат чепчиците му налети
и сред шуплестата преспа пролетта да се усети…“.

В името на „съвършенството” старият майстор, за когото „краят вече чука”, е там с туба боя в джоба, за да оправи своя смятан от другите за „шедьовър”… И завършва с типичните тъжноиронични валерипетровски рими:

„…жаждата ни да постигнем – в сграда, партитура, книга –
съвършенството, което никога не се постига…”.

Е, приживе колеги титулуваха самия поет „Негово Съвършенство”. По-склонна съм да повярвам на Валери Петров, че това е стремеж, който „никога не се постига”. Но пък малцина са самоотричащите се и жертвоготовни до край негови рицари.

Валери Петров обичаше написаното от „ръката“. Поправяше дори излезли от машината, а после от компютъра, стихове с типичния си по детски завъртян почерк. Почти преди своята 90-годишнина се научи да праща и имейли. Винаги даваше творбите си за публикация с указания – да не се „чупи” широкия му стих, „внимание!” с препинателните знаци, избираше и настояваше за максимално простички заглавия. И вечно търсеше „съвършенството”. Върху отпечатаното изписваше нови думички, понякога и тях поправяше – също ръкописно. Една безкрайна игра със словото на виртуоза на най-истинската цигулка – душата.

***

„Малък е на ръст като Чаплин и е голям художник като същия тоя Чаплин“, написа преди 15-ина години за Валери Петров негов колега по перо. Едни от най-хуманните, виртуозни в простотата си творби в родната поезия, драматургия, кино… са излезли от ръката на деликатния сърцевед.

Чудя се откъде да започна! Достатъчно е да прелистим отново писаните преди десетилетия поетични откровения в „Тавански спомен“, „Стари неща малко поновому“, „В меката есен“… Да превъртим пак някогашните, но защо ли толкова „заразителни“ с емоция и днес ленти – „На малкия остров“, „Слънцето и сянката“, „Рицар без броня“, „Йо-хо-хо“… (повечето с трудна съдба при появата си на големия екран). Да си припомним славните постановки от 60-те „Когато розите танцуват“, „Честна мускетарска“, и по-късната „Театър, любов моя “, или пък пленителните детски мюзикъли от 70-те: „Копче за сън“, „Меко казано“, „Пук“… Той сякаш за себе си е писал в песничката за „хвърчащите хора“:

„…но сърцата им просто са по-кристални от звук“.

Поетът бе минал достойно в своето дълголетие през три политически режима, на които винаги е бил „контра”, противник на лекото и модите на времето.

„Особено ме боли от изплуването в обществения живот на най-лошото от народа ни, на утайката му“, довери той в интервю през 2001-а, преди настъпването на новия век и хилядолетие…

„Достатъчно беше навремето човек да не извърши подлост, за да се прослави като герой!“ Наричали го „нравствен максимализъм“, а то си е „минимализъм в етиката – отчиташе с горчивина той. – Но днес явленията в морала са направо смайващи: това безочливо прехвърляне от една идеология в друга, полярно противоположна. Или това барабанно блъскане в гърдите за измислени прояви на гражданска смелост!“

Портрет на Валери Петров при гостуването му през 90-те години в редакцията на в. „Труд“. Снимка: Виктор Гилтяй

Самият той оставаше верен на левите идеи от младостта, независимо, че сам неведнъж е ставал изкупителна жертва на стоманените им последователи в предишни десетилетия. В началото на 90-те, когато преливаше от „демократични герои”, Валери Петров упорито отказваше да споменава в интервюта смелостта си при онова срамно за писателската ни гилдия обсъждане отпреди двайсетина години (1974), когато СБП написа и подписа „декларация“, заклеймяваща автора на „Архипелага Гулаг” Александър Солженицин. Тогава той бе един от четиримата въздържали се от гласуване наши писатели (а един – Благой Димитров, дори бе гласувал против).„Ами не сме го чели, бе Георги!”, бил мотивът на поета пред възмутения шеф на СБП Джагаров, според присъствали на събранието. В ония години за подобна „дързост” се плащаше скъпа цена: изключиха го от партията с всичките последици – творчески забрани, изолация, тотална цензура…

И тогава потърси спасение и утеха в преводите на големите…

„А тук е топло и приятно/ и скрито от враждебна реч”, писа за своите преводачески сладки мъки поетът: „И чувствам колко много значи/ при гения да си чирак”…

Признавал е, че от великия английски бард е черпил „невероятното човекознание и мъдрост”. Той „повалерчи Шекспир”, похвали навремето шеговито майсторството на своя приятел Христо Ганев.

В началото на новия век Валери Петров се хвърли отново в най-дълбокото – Гьотевия „Фауст”, и през 2002-а представи нов български прочит на над 500-страничния шедьовър. После пък извади на белия лист у нас ренесансовия италиански сатирик Трилуса…

Спомняте ли си една метафора от блестящата му поема „В меката есен” – стъпки от хора, които сякаш са минали като двойка, но са оставени „с разлика от… час”. Е, понякога откриваме странни родства между хора, живели в различни страни, в противоположни светове. Когато прочетох блестящите преводи от Валери Петров на босненския поет Изет Сарайлич, се учудих на такова „кръвно братство”, прекосяващо граници и живот – вечната ирония и самоирония, неочаквани метафори, сходен поглед към нещата от живота. Срещнах Изет Сарайлич в Сараево преди 10-ина години, докато отразявах събития на литературната фондация „Балканика” – част от международна проява с организатор Франция. Някогашната олимпийска столица още беше с пресни рани от войната – разрушения, гробове дори между жилищата на хората… И в един и същ оцелял от взривовете хотел течаха литературните прояви и конкурс за мис Сараево. Докато интервюирах достойния поет, наричан от сънародниците си „босненския Омир” заради трагичната му съдба – в кафенето на близка маса седяха младежи, дошли за празника на „миските“. Но изведнъж шегите спряха, те замлъкнаха, вслушани в думите на своя поет – и неочаквано за мен, започнаха да ръкопляскат след всеки от неговите умни и тъжни отговори. Зарязаха „купона”, за да го чуят и аплодират, без да знаят на кого и защо говори за участта, сполетяла отечеството им… И във фантазиите си сега виждам как млади българчета ръкопляскат на своя мъдрец Валери Петров.

Той обичаше поезията, която разказва „с думи прости” за живота. Доверявал е:

„Нали това, което пишем, трябва да бъде прочетено и разбрано”.

В наш разговор в началото на новия век цитира фраза на Марк Твен за любимия му Шекспир, изречена по повод някаква постановка на „Хамлет”:

„След нея старият спор кой е бил Шекспир ставал лесен, писал Твен, достатъчно било да се копае и покойникът, който се е обърнал в гроба, бил великият бард…”.

„Стълбовете на художествените критерии се чупят като сламки под напора на търговския интерес, сурогатите в изкуството, залели пазарите, се надсмиват над литературните качества”, отчиташе с болка поетът. И напомняше шеговитото стихче на Пушкин: „Не продается вдохновение, но можно рукопись продать”.

Последните 24 години от живота му бяха справедливо щедри към него и Валери Петров предпазливо поемаше върху крехките си плещи всяка нова награда: Яворовата, Международната Ботева за поезия, отличие за 100-годишнината на киното ни, „Аскеер“ за цялостно творчество в театъра, титлата академик, „Христо Г. Данов” за цялостно творчество, почетното звание „европейски гражданин“ на Европарламента…

„Вече съм във възрастта на наградите”, опитваше се да снижи патоса по „валерипетровски” скромно лауреатът.

Така, както през 1993-а наруши официозния етикет, след като френският посланик Жак Рюмелар го провъзгласи за „Кавалер на ордена на изкуствата и литературата”. Поетът разказа мила смешка:

„Млад френски аристократ получил орден от Луи XIV и навеждайки се към краля, промълвил: Ваше Величество, не го заслужавам. Знам, отговорил Кралят Слънце, но чичо ви много настояваше”.

На фона на безбрежното писателско фанфаронство в родните географски ширини, пък и отвъд тях – самоироничното присъствие на Валери Петров изпълва с почит. Спомням си сега шеговитите му думи от последното интервю пред мен за „Преса“:

„Графомани сме всички, но едни все пак имат основания“.

Поетът до последно не се отказваше от малките радости на живота. Виждала съм го в компанията на отдавнашните приятели Христо Ганев и Анжел Вагенщайн да се черпят с водка и приятни смешки в почти „домашната“ кръчма „Старата липа“ в Лозенец. Всяка неделя четеше книжки и рисуваше с правнуците си в дома на дъщеря си Бояна Петрова, известна наша преводачка от италиански, и зетя Иво Хаджимишев, който пък ни остави ценни фотоси на поета. В публичното пространство не обичаше да говори за „глобалните си уплахи”, а често повтаряше, че е „човек на надеждата”. Или както се казва в друга популярна песничка по негови стихове:

„Животът, естествено, е нещо сложно,
понякога даже звучи печално,
но да се живее е по принцип възможно –
това е доказано експериментално!“

Стари неща малко по новому

Поетът е роден в София на 22 април 1920 г. Майка му Мария Петрова е преподавател по френски в Образцовата гимназия, а баща му – Нисим Меворах е доктор, а по-късно и професор по право. Бил е преподавател, наш посланик в САЩ и български представител в ООН (отзован в родината заради доноси, „както си беше редно”, по думите на прочутия му син). Родителите на бъдещия поет се запознават, докато следват в Женева, Швейцария, и след няколко местения се установяват в къщата на тиха столична уличка в днешния квартал „Лозенец” (назована по-късно на името на един от артистичните ѝ обитатели – Елин Пелин). В нея на № 8 поетът остана до края на живота си.

За баща си в анкета пред Иван Сарандев казва:

„Много начетен, с тънък интелект, мек и с чувство за хумор”.

Който познаваше отблизо самия поет, би го обрисувал по същия начин. Бащата като млад пишел тайно стихове и драми, които пък малкият Валери „тайно четял”. Бил „бляскав ум”, „отличен педагог, обичан от студентите му”, другарувал с художници и писатели. За майката в същата анкета пред Сарандев, е по-лаконичен.

„Тя е дисциплиниращото начало в семейството, под нейно въздействие основният дух в него бе българският”, споделя поетът през 1997-а.

„Потопен съм изцяло в българската култура, в езика, пейзажа, историята, бита на България – признава той пред Сарандев, – усещал съм еврейските 50 процента в себе си, когато съм се сблъсквал с обидите към мен по тази линия и с гоненията срещу еврейския народ.”

Проф. Меворах и съпругата му приемат протестанството, а по-късно, вече с поетичен стаж, Валери взема майчината фамилия – Петров.

В Италианския лицей отрано овладява различни чужди езици – италиански, немски, френски… включително и латински.

„Без древните езици човек не може да бъде истински културен, особено в хуманитарната област”, казвал е по-късно.

Всъщност, първата му артистична изява е карикатура в сп. „Ученически подем”, там публикува и най-ранните си стихотворения. А дебютната му стихосбирка излиза, когато е на 18 – „Птици към север”, с псевдонима Асен Раковски. Истинската му изява в поезията обаче е 2 години по-късно, през 1940-а – цикълът „Нощи в планината” в сп. „Изкуство и критика”.

Позабравен факт е, че поетът завършва медицина в Софийския университет (1944 г.) и дори за малко работи като лекар – във военна болница и в… Рилския манастир. В края на 1944-а пък известно време е в Радио София, после във в. „Фронтовак” пише по време на втората фаза от войната срещу нацистка Германия. Съпругата си Доменика – професор по биология, среща за пръв път още в Италианския лицей.

Останалите дати накратко: един от основателите на в. „Стършел” (1945 – 1962 г.); аташе по културата в посолството ни в Рим (1947 – 1950 г., през това време пътува до Америка, Швейцария, Франция, Китай); редактор в Студия за игрални филми „Бояна”, в издателство „Български писател”… И май с това се изчерпва „щатната” му биография. За кратко 1990-1991 г. е депутат в VII-ото ВНС.


Откъс от книгата „По думите ще ги познаете“ на Ива Йолова.

Лист

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3