Софийска филхармония МЕГАБОРД 13.11.25 до 25.12.25

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

„Ние няма една чорба къде да изядем, ти камерна сцена ще правиш“

Директорът на Народния театър Васил Василев прави публична равносметка на 20 години кариера като театрален директор

Директорът на Народния театър Васил Василев. Снимка: Народен театър „Иван Вазов“ - „Ние няма една чорба къде да изядем, ти камерна сцена ще правиш“

Директорът на Народния театър Васил Василев. Снимка: Народен театър „Иван Вазов“

Равносметка за времето, което е прекарал като театрален директор, направи публично днес директорът на Народния театър Васил Василев във Фейсбук. Поводът е годишнината, която се навършва днес – първият ден, в който е заел поста директор на държавен театър в Ловеч.

Равносметката е позитивна, въпреки че Василев потвърждава, че се е сблъсквал с проблеми. В текста му не се споменава основният конфликт, с който се асоциира неговото управление на най-голямата българска сцена – между директора и главния режисьор на Народния театър „Иван Вазов“ Александър Морфов.

Но Василев споменава за почти комични ситуации, които обаче намира за показателни. Като случая в Ловеч, когато Василев, най-младият театрален директор в България тогава, само на 29 години, решава, че бившият ресторант на театъра – известен като „Гроба“, трябва да стане камерна зала.

„Намерих спонсори, без да искам средства от Министерството на културата, за да осъществим идеята свободно. Направих идейния проект и заедно с целия технически екип с двете си ръце изградихме новото камерно пространство. Малко преди откриването, на общо събрание, застанах наивно щастлив пред трупата, за да споделя радостта си от новата сцена. В този момент от залата се изправи един актьор, общественик и бивш директор, който ми заяви:
„Как не те е срам! Ние няма къде една чорба да изядем, ти камерна сцена ще ми правиш!
“.“

Директорът на Народния театър подчертава, че би посветил и следващите 20 години, за да променя подобни „културни“ виждания с делата си.

За кариерата си в Ловеч Василев разказва как е устоял на реформата през 2010 г. и е успял да запази театъра като държавен, въпреки че се е намирал в най-малкия областен град на България

„Той не последва съдбата на тези в Смолян, Монтана, Димитровград, Силистра, Добрич, както и на „Пътуващия театър“ и „Сълза и смях“, които бяха закрити, вляти или прехвърлени към общините. Драматичен театър – Ловеч оцеля заради постигнатите резултати и заради уникалния облик, който му дадохме – „Театър на младите“, разказва той.

Следващата му стъпка е била в Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ в Плевен.

„Превърнахме го в конкурент на най-добрите сцени в страната. Театър, който се отвори за мащабни международни проекти, наложи системно присъствие на националните награди и излезе на световни фестивали. Сцена, която даде пълна творческа свобода, запозна публиката с нови драматурзи и предизвика явлението „пътуващ зрител“ – хора, пътуваха от цялата страна, за да гледат представленията ни“, припомня директорът.

Василев казва още, че не приема позицията си като директор на най-големия и значим театър у нас – Народен театър „Иван Вазов“ – като даденост. Припомня, че за 20 години е продуцирал над 138 спектакъла на световни и български режисьори от различни поколения и е реализирал 25 свои спектакъла като режисьор в театри у нас и в чужбина.

„Творческите екипи, които съм ръководил, изиграха над 70 представления зад граница (наред със скромните мои десет като режисьор). Равносметката на ръководените от мен театри включва стотици отличия (и мои 11 лични признания), стотици дебюти на млади артисти, срещи с емблематични световни имена, два създадени от мен фестивала – „Дни на младите в театъра“ и Международният фестивал на кукленото изкуство „Шарено петле“, както и три нови камерни пространства/ сцени – по една за всеки театър.“

Той смята, че за две десетилетия е получил свободата да променя и благодари на всички, които са вървели заедно с него.

„20 години са кратък път, но и постоянна битка срещу инертността, самодоволството и идолопоклонническото нагаждане в професията. Те се оказаха нова епоха за българския театър – път към световните сцени, който мнозина упорито отричаха.“