Някой ден отново ще се ръкуваме и целуваме…

Не искам да забравям какво беше. И си го искам обратно

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Някой ден отново ще се ръкуваме и целуваме…

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Сега имаме повече време за мислене. Затова и вероятно като много хора и аз си преговарям живота. Давам си сметка, че поколението, към което принадлежа – тези хора, които днес са в своите 40 и 50 години – преживя досега какво ли не. Пораснахме в социализъм, където ни учеха, че сме братя (другари), парите са капиталистическа отживелица, която един ден със сигурност ще премахнем и бъдещето е светло. Здраво подплатени с идеологически принципи, в които повече престорено, отколкото искрено вярвахме, трябваше да влезем в живота.

Точно го направихме, и всичко се смени. За има-няма месец комунизмът падна, а с него взе да се клати и всичко онова, за което ни бяха подготвили. Естествено дойдоха митингите, стачките, съкращенията от работа, последствията, от които ние усещахме повече покрай родителите си, отколкото на собствен гръб. Полека започнаха да се случват и ситуациите, за които не бяхме подготвени – режим на тока, режим на водата, купонна система, необходимост да не научиш да преговаряш за пари. Дойде инфлацията, която лично усетих на гърба си, когато в един и същи ден сутринта можех със заплатата си да купя малка печка „Раховец“, а вечерта – един хляб и две кисели млека.

Бяхме на по двадесет и нещо, когато вече създавахме семейства, защото тогава всички правеха това приблизително на тази възраст. Съответно се сблъскахме с жилищни кризи, преустройваща се медицинска помощ, почти несъществуваща банкова система, безработица. Издръжливи се оказахме. Устояхме на първата, втората и третата вълна мутри, на бързите кредити, мултилевъл маркетинга, финансовите пирамиди и изреждащите ни се един след друга поредни политически проекти, които все повече ни обезверяваха. Крещяхме по митинги толкова, че прегракнахме. Прекарахме по градове на истината, палаткови лагери, студентски стачки и демонстрации немалко време от живота си. Видяхме как героите на нашата младост се превърнаха в арогантни господа на позиции. Чухме как заедно с тембърите се смениха и идеите им. Преживяхме и все още преживяваме решенията им да ни отстраняват от пътя си, когато не сме удобни, прекалено много питаме или сме твърде критични. Къде им се подчинихме, къде не, но така или иначе живеем повече в техния свят, отколкото в онзи, който си представяхме. Живеем настоящето си, като се справяме поединично. Бъдещето ни изглежда по-несигурно, отколкото изглеждаше някога, защото вече е много по-лесно предвидимо. В този смисъл сме почти напълно наясно, че старостта ни (ако я доживеем) по-скоро няма да е достойна. Най-малкото, защото се очертава и пенсии да нямаме.

Въпреки това вече не протестираме – май наистина се уморихме да го правим. Затова се надяваме на децата си, както нашите родители се надяваха на нас. Възпитахме и добри деца. Възпитахме и такива, които дрогирани ни премазват по кръстовищата, докато спазваме правилата. Направихме, каквото можахме. И все още продължаваме да го правим, макар и по-лениво, по-обезверено и повече просто от инат.

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

Сега до главите ни дойде и това с коронавируса и изолацията.

Гледам го нашето поколение и ми става мъчно за нас си, че в този живот почти не ни се удаде ей така да се наслаждаваме. Нямаше кога или нямаше как, защото все ни връхлитаха събития, с които или трябваше да се справяме или да се примирим. Санитарната криза, която изживяваме в момента, изисква и двете – да се примирим, че нищо не можем да направим срещу нея, така и да намерим начин да се справяме с последиците ѝ. Когато всичко това започна, нямахме точна идея какво ни предстои. Лошото е, че сега, почти два месеца по-късно, все още нямаме. Балонът, в който ни се наложи да се самоизолираме, всеки ден се раздува още и още и светът отвън – онзи свят, който познавахме – като че губи очертанията си и изглежда все по-химерен. Когато гледам филми отпреди кризата (то и други все още почти няма), забелязвам неща, които иначе щях със сигурност да пропусна – хора се здрависват и прегръщат, бутат се в метрото, ходят на ресторанти, танцуват, плътно допрели телата си, лежат един до друг на плажа, докосват се. Трябва да ви кажа, че понякога се улавям да мисля, че това никога повече няма да се случи. Усещам как ситуацията започва да ме надвива и ненормалността ѝ полека става норма в собствената ми глава. Ето това най-много ме плаши. Защото не искам да забравям какво беше. И си го искам обратно.

И без да съм психолог съм наясно, че след толкова време полузатворнически живот минаваш през всякакви състояния на духа. Имаше чувство за хумор и надежда, имаше паника и ужас, сега като че ли сме в депресия. След нея лично аз очаквам някаква форма на личен бунт, особено когато навън наистина грейне слънце и стане топло. Ако в някаква степен не си подредим картините на бъдещето, не си нарисуваме някакъв сравнително достоверен сценарий за това, което предстои, този личен бунт може да се превърне във всебоща лудост. Масовото изперкване, както знаем, размърдва пластове, но никога не можеш да знаеш дали резултатът след това няма да е трагичен. В този смисъл наистина ни е нужно някак да си представим какво идва. Да се опитаме, на базата на опита си, заради онези всички обществени и лични центрофуги, през които оцеляхме, да се намерим.

Сигурно десетки пъти съм си представяла живота ни след всичко това. Картината, която си рисувах, приемаше нюансите на настроенията ми. Те бяха крайни и непрекъснато променящи се, като на човек, затворен в клетка. Един ден обаче реших да събера всичко научено от соца, новия капитализъм, режимите, финансовата криза, силовите групировки, бедността, несигурността и каквото се сетите, и да се опитам да го въвлека като капитал в новата непозната ситуация. Размествах като в шаха разни решения, пренареждах пъзела от случки и изводи и в крайна сметка построих някаква своя, нематематическа, несоциологическа, неполитическа, невизионерска и неясновидска картина на живота „веднага след“. Представям ви я без претенции – като отправна точка, откъдето да тръгнем да разговаряме по темата, не като програма. И от позицията на човек, който много обича живота във всичките му измерения и въпреки постоянните му видоизменения.

В първия ден след извънредното положение няма да излезем на улицата и да се прегърнем. Страхът от смъртта, толкова силно катализиран от вируса, ще ни държи дълго и ще промени в голяма степен и не за кратко онова, което сме свикнали да правим с телата си. Сигурно няколко години няма да се ръкуваме и целуваме, когато се срещаме. Вместо това ще си помахваме от метър разстояние или примерно ще си докосваме лактите. Не вярвам обаче, че завинаги ще забравим здрависването. Разтърсването на китките е много стара традиция. Някога са се здрависвали рицарите, като идеята е била да си разклатят взаимно ръцете, за да са сигурни, че в ръкавите на дрехите и доспехите на другия няма скрито оръжие. Този начин на поздрав е преживял чума и проказа, испанска треска и туберкулоза. Ще преживее и COVID-19.

Може би обществената ни култура за известно време ще се промени. Вероятно в ресторантите масите ще останат наполовина, за да можем да спазваме някакво препоръчително здравословно разстояние едни от други. Нищо чудно още година да не можем да се събираме на големи групи и да не е възможно да организираме големи партита, концерти по стадиони и масови събития. Сигурна съм обаче, че това няма да е принципната нова реалност, а просто временна форма на съществуване. Съвсем истински си представям едни времена, в които ще започнем да се събираме заедно по онзи, хубавия начин, но с маски, ръкавици и защитни очила. Съгласна съм, че ще приличаме на масовка от научно-фантастичен филм, но тъй като видяхме как фантастиките се превръщат в действителност, няма да ни е толкова странно и емоционално неприемливо. Все пак по-добре заедно и опаковани, отколкото както си искаме, но изолирани.

Фактически животът все пак ще надделее, а с него и нуждата да го поддържаме. Работата от къщи абсолютно ще ни е писнала, но след отпускането на мерките ще останем още известно време на този режим, поне където е възможно. Дезинфектантите и стерилизацията ще бъдат част от ежедневните ни ритуали поне няколко години. Сигурно ще се налага да го правим на влизане в обществени сгради, в магазини, галерии, театри и библиотеки, в транспортни средства, на гости. Ще пазаруваме както го правим сега – предпазливо, на разстояние един от друг, с повече мисъл за това какво и колко ни трябва. Ще водим децата си на детска градина и училище, където те ще седят по един на чин и ще слушат учители, подсигурени с прозрачни шлемове. В болниците ще ни лекуват хора, чиито лица няма да познаваме, защото няма да ги виждаме. Всяко дочуто кашляне ще ни кара да бъдем особено подозрителни.

В тази почти кинаджийска реалност къде ще се впише изкуството? Ще го има, разбира се – в дните на тази обществена самота то се оказа единственото, което ни обединява и ни дава сили да се надяваме на края и да чакаме по-доброто. След падането на извънредното положение театрите и кината няма да отворят веднага. Киното си намира път да стигне до екраните ни и сега, но магията на киносалона може би ще бъде достъпна при специален режим – разстояние между хората и задължителни предпазни средства. Що се отнася до театъра, мисля, че е наложително още отсега да се търсят начини той да започне да се случва така, че хората, които го създават, да могат да получават заслуженото за труда си. Това с отворените онлайн и безплатни представления беше чудесно за първите стресиращи моменти на извънредното положение, но не е начин това изкуство и неговите хора да продължават да съществуват. Подозирам, че много голяма част от театралната и оперна продукция в света ще продължи да се представя онлайн, но е справедливо тя да бъде с платен достъп. Тези суми могат обаче да са съвсем достъпни, като се има предвид, че броят на зрителите онлайн практически е неограничен.

Когато дойде денят, в който се отворят театрите, и там очаквам етикетът да е съобразен с последиците от присъствието на коронавируса. Местата ще се продават през едно, на гардероба ще се минава през задължително дезинфекциране, поднасянето на цветя на сцената сигурно няма да е разрешено. Едно балетно студио във Франция например обмисля да монтира гигантски плексиглас пред сцената, за да изолира публиката от танцьорите. Наскоро си говорих по работа с един мениджър на малък театър в Испания, който пък смята да преустрои салона в нещо като зала за пийп шоу – с малки кабини за зрителите, но с мобилни прозрачни стени между тях и възможност за бързо префасониране в по-големи, семейни ложи. Изглежда странно, като си го представиш. Но е далеч по-добре от съпреживяването на театър през плоския екран на компютъра на кухненската маса вкъщи.

Каквото и да се случва нататък, делничният ни живот ще се развива и ще се стреми един ден да си върне старата свобода. И това неминуемо ще стане, повярвайте ми. Ще мине не чак толкова много време, всъщност ще мине нищожно време на фона на всемирната вечност, и пак ще сме същите онези хора, които бяхме преди два месеца. И всички онези прогнози за нашето душевно очистване, да духовното ни извисяване и осъзнаване, за новата и по-силна емпатия, човеколюбие и разбирателство, дето така романтично си ги предвиждахме в началото на кризата, няма да се случат. Ще сме такива нови и съвършени хора за малко – примерно три дни, времето на всяко чудо. Ще се впуснем пак в обичайните отпреди това състезания и спорове, ще си правим плановете и ще си гоним личните интереси, ще ритаме срещу несправедливости и после най-вероятно ще се примиряваме с тях, разчитайки, че е време децата да си погрижат. Казвам всичко това от позицията на представителка на онова поколение, което описах в началото на този текст. Моето поколение, което не само знае две и двеста, но и редовно му се налага да ги събира и изважда, да ги умножава и дели, да ги цепи на малки парченца или пък да ги гледа отдалече.

Ние преживяхме социализма и новия капитализъм, Чернобил и режими, Берлинска стена, Обединена Европа и Брекзит, инфлация и мутри, олигарси и поръчкови убийства. Ще преживеем и невидимото нещо, наречено COVID-19. Повече отвсякога днес на всички ни се иска всъщност да си бъдем такива, каквито си бяхме. Малко завистливи и много раними, изискващи и воюващи за себе си и нехайни за общото и другите, напористи и мързеливи, работливи и лентяи, добри и не толкова добри хора. И като че ли за първи път от много време насам това ни е окей. Защото все пак е част от онази нормалност, която си искаме обратно с всичките ѝ недостатъци.

А после… ами после ще започнем наново. Нашето поколение знае, че е възможно.

Лист

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3