Софийски международен панаир на книгата

Сочим вербуваните от ДС, но не и техните палачи, вербовчиците

Юлия Кръстева. Снимка: www.kristeva.fr - Сочим вербуваните от ДС, но не и техните палачи, вербовчиците

Юлия Кръстева. Снимка: www.kristeva.fr

Мисля, че в голяма степен се разминаваме със смисъла от отваряне на досиетата – с преживяването на катарзис, с осъзнаването на собственото си минало и с надмогването на собствената си слабост. На форума ечи преди всичко злорадство, кроене на дребни идеологически и политически сметки, дори удовлетворение по повод на поредното доказателство, че всички са маскари.

В България досиетата бяха отворени много късно. Зная, че е по-добре късно, отколкото никога. Но мисля, че разкриването на тази част от истината, която се оказа достъпна, понякога създава превратни представи за живота по време на комунизма сред поколенията, които имат привилегията да не познават тази епоха от българската история. По време на комунизма (след масовата съпротива от 40-те и 50-те години, сломена от репресиите на режима) останаха малцина тези, които се противопоставиха открито и съзнателно на болшевишката тирания. Тези хора платиха с живота си и те са наши национални герои – малцина на брой, но герои. Останалите се деляхме на властници – велможи на режима, подлеци – съзнателно творящи зло и унижение за другите в сътрудничество с режима, и хора, които търсиха допустимата за тях самите степен на компромис с режима, която им позволяваше да водят що-годе приличен живот.

Законът за досиетата даде възможност да бъдат разкрити част от деянията на подлеците – сътрудници на режима и да бъдат осветени компромисите, направени с властта от голям брой хора, неможещи – и нежелаещи да влязат в малката група на съпротивляващите се герои. За съжаление, този закон има два големи недостатъка. Първият от тях е, че направените в съответствие с него разкрития не дават достатъчна възможност да бъдат разграничени подлеците от тези, които са направили компромис със съвестта си, но са се въздържали, или са правили минимално необходимото – или неизбежното в ущърб на други свои съграждани. Вторият – и по-голям недостатък на закона се крие във факта, че той разкрива деянията на завербуваните от ДС, но пази както тайната, така и легитимността на вербовчиците, на тъмничарите на милиони човешки души, на палачите на човешкото достойнство от онази епоха. Вербовчиците и техните наследници са новият стар български елит – стопански, политически, културен… Те пречиха на отварянето на досиетата в продължение на 15 години, защото трябваше да използват оказалата се срамна тайна на сътрудничество с ДС за да инфилтрират „своите хора“ в институциите и общностите на българското посткомунистическо общество. Когато тази вторична употреба на завербуваните – вече след края на комунизма – изтощи полезния си за веврбовчиците потенциал, те самите решиха да отворят досиетата. Идеята се появи в обкръжението на вътрешния министър Румен Петков и двама негови съветници – известни социолози. Речено – сторено. Целта е ясна – вербовчиците са от „нашата страна“ на политическото разделение. Мнозинството от завербуваните са „оттатък“. Хайде още малко да им се надсмеем и да им натрием носа…

Не отричам ни най-малко ползата за обществото от това макар и закъсняло отваряне на досиетата. Но не съм сляп, за да не видя и ползата за самите вербовчици. Те получиха възможността да унижат още веднъж своите жертви – не само подлеците и „самоинициативниците“, но и тези, които са направили компромис, за да могат да водят донакъде нормален живот. Не мога да обвинявам или да оправдавам когото и да било – най-малкото, защото съм направил своя дял от компромиси в годините преди 1989-а. Искам обаче да кажа няколко думи на тези, които не помнят тези времена.

Америка за България

Драги мои по-млади съграждани, комунизмът не беше изпитание, което трябваше да се изтърпи в името на едно по-добро бъдеще, очаквано да настъпи след неизбежния му край. Никой от нас не вярваше в края на комунизма. В неговия край не вярваха и западните му изследователи – „кремлинолози“. Комунизмът беше зло, обещаващо да остане безкрайно, във всеки случай – много по-дълго, отколкото собствения ни живот. Ние нямахме идея и представа за възможен живот след комунизма. Единствената възможност за раздяла с него бе бягството зад граница – с неговите рискове от залавяне и досъсипване на живота ни, с изпитанията, на които неизбежно бяха подлагани близките на избягалия „невъзвращенец“.

Комунизмът беше затворническа килия – по- тясна и задушаваща или по-широка и по-комфортна според случая, но килия. Нашите мисли, нашите думи и нашите действия бяха вързани за синджира на дължимото поведение, отвъд което се попадаше в долните кръгове на ада. Припомням това, защото когато при някого идваха представители на вербовчиците, отказът от сътрудничество не бе свързан с временни изпитания в очакване на справедливия край на тази система и този режим. Отказът най-често представляваше отказ от нормален живот до края – до живот.

Сигурно прекалявам с черната краска, защото има мнозина, които по един или друг начин са отказали да сътрудничат – с хитрост, с отлагане, с демонстрация на некадърност да служат и т.н. Но същността бе тази – мнозинството от хората, до които стигаше „поканата“ за сътрудничество, трябваше да направят компромис между собственото си достойнство и почтеност и необходимостта да платят данъка на „кесаря“.

Тук трябва да се направят важни и необходими разграничения, които законът и обявяващите фактите от досиетата не правят – и не могат да направят. Някои от завербуваните са направили компромиса от меркантилни подбуди – за да получат пари, обществено положение, за да ги пуснат в чужбина… Други – за да направят възможно кариерното си развитие, вървящо нагоре при съгласие за сътрудничество и застрашено от провал при отказ. Трети, защото са притиснати до стената от „буржоазен произход“. Четвърти, защото трябва да спасят живота на близък човек – с операция в чужбина. Причините са многообразни като самия живот. За да имаме катарзис, трябва да имаме възможност да оценим това многообразие, да преценим степента на компромиса, който е направен. Трябва да преценим и да отхвърлим греха и да простим на грешника. Но не и да простим на режима, на системата за тоталитарно изнудване на милиони хора.

Colibri april 2017

А сега се получава точно обратното. Почти три десетилетия след края на режима „ангелогласни“ лицемери и негодници пеят носталгични химни за „изгубения рай“ на Живкова България, а хора, направили компромис в името на оцеляването си, са покрити с позор и насмешка. С чувство на дълбока обида си отиде от този живот Вера Мутафчиева, която освен носител на буржоазен произход бе и талантлив историк – османист и писател. Представяте ли си как режимът би допуснал тя да работи в турските османски архиви, ако не я „завербува“. С тихо отвращение и сарказъм си отиде писателят Георги Данаилов (също с „буржоазен произход“), когото са „завербували“, за да разрешат животоспасяващо лечение в чужбина на негов близък.

Смятам, че откриването на досиетата – на истината за миналото, макар и частична и несъвършена, трябва да продължи. За да има справедливост обаче, историята на всяко едно досие трябва да бъде максимално справедливо разказана. А историята на вербовчиците – на елитарните душегубци на режима – трябва да бъде безкомпромисно разкрита. Защото зад тази история стои цялата истина за същността на режима, по който и днес плачат тесни кръгове бенефициенти и широки кръгове глупци.


Коментарът е от профила на автора във Фейсбук.

Bookshop 728×90