Отрежете ми кило и половина стихове, ако обичате!

Известно време работех в един вестник. Освен другите ми задължения, там правех и една страница с разказ и стихове веднъж седмично. Бях договорил добри хонорари за авторите – 150 лв. за разказ и сто лева за стихове. Авторите бяха щастливи. За някои от тях това беше единственият приличен доход от дълги месеци, и то пари, спечелени от любимия им труд.

Обаждах им се предварително, когато наближеше времето да вземат хонорарите си. Посрещах ги на входа на редакцията. Съпровождах ги по коридора до касата. Опитвах се да им внуша, че те наистина са важни и уважавани хора. Веднъж в редакцията дойде да си получи хонорара писателят Янко Станоев. Като видя залата, в която работя, тази „фабрика за думи”, изкуствената луминисцентна светлина, врявата, суматохата, разпраният линолеум, под който се гърчеха десетки кабели и можеха да се забележат размазани хлебарки, той ми каза: „Тук не бих могъл да издържа и пет минути.”

Но аз издържах година и половина. После някой затвори кранчето за хонорарите на авторите, страниците на вестника взеха да намаляват и страничката с разказа и стиховете веднъж седмично падна. Това е природен закон – навсякъде първо пада страничката с разказа и стиховете. Във вестника започнаха съкращения.

Един ден отидох на работа, огледах се и си казах: „Какво правя тук?” И казах на пряката си шефка: „Ами аз ще напусна.” „Деяне, много ме облекчаваш”, каза ми тя.

Отворих компютъра, погледах снимките на авторите, които бях събрал, стиховете им, разказите им, биографичните бележки, милата суета, която прозираше вътре, спомних си опадалите зъби на някои от тях, изтритите шлиферчета и палтета. „Съжалявам, казах си, братчета и сестрици мои.”

Изтрих снимките, изтрих разказите и стиховете, изтрих биографичните бележки, взех си шапката и си тръгнах.

Оттогава минаха пет години. Пълни с цели ешелони от изпушени цигари.

Затова, когато преди известно време тръгна един нов сайт и когато ми се обадиха от този сайт да им подбирам стихове и разкази, аз доста се окуражих. Доста се зарадвах. Като че ли това беше все пак някаква светлинка в тунела. Само че им казах: „Авторите трябва да получават някакви хонорари. Редно е.” „Ами добре, отвърнаха ми. 50 лв. добре ли е?” Че как да не е добре, казах си на акъла. А на тях: „Става”.

И започнах да звъня на този и на онзи. Да пращат. Така и така, ще има хонорари, по 50 лв. И хората започнаха да пращат. За късо време изпратиха удивително много текстове.

И за сетен път се убедих за колко много писатели 50 лв. са пари, но и нещо повече – пари, изкарани от любимия им труд. И колко важно е това за писателите – да изкарат пари от любимия си труд.

Минаха месец-два. Какво става с хонорарите, питах. Ами таковата, ами онаковата. Накрая платиха нещо – но парите за авторите от 50 лв. бяха станали на 20 лв.

И сега звъня на моите братчета и сестрици. Да им дам тези 20 лв. преди Коледа.

20 лв. са си пари. Повече от кило и половина месо. Четири кутии цигари. Две кила сирене. Една пура, от евтините. Една нова книга и пет билета за градския транспорт.

И докато правя тези сметки, пред очите ми е писателят Янко Станоев – как го видях веднъж да върви по алеята край канала, беше си купил един хляб, чупеше от хляба и ядеше. Писателят Янко Станоев, който тази година не взе наградата за литература на град София навръх 70-годишния си юбилей. Изглеждаше толкова свободен, изглеждаше като владетеля на град София, излязъл на разходка край реката.

В западната журналистика има един термин – „радикална яснота”. Това е писане с точните имена, с директно назоваване на проблемите, с казване на цялата истина.

Този текст не принадлежи към жанра, известен в западната журналистика с термина „радикална яснота”.