Петър Богдан или Възраждане преди Възраждането

Католическата общност от Чипровци през ХVІІ в. и връзките й с Италия са известни на историци и любители. Но дали откриването на първата „История на България” от архиепископ Петър Богдан не може да доведе до дебат за началото на българското национално Възраждане?

Историографският въпрос

Началото на българското Възраждане и на модерната българска нация по традиция се свързва с „История славянобългарска” на йеромонах Паисий Хилендарски от 1762 г. Историята на отец Паисий придобива огромно влияние. Преписи, адаптации и извлечения от нея действително залягат в учебниците на възрожденските даскали, които създават модерната представа за древността на българския народ. Този процес по изграждане на нацията, типичен за цяла Европа през XVIII и XIX в., протича едновременно със светското Просвещение и националните романтизми, показващи местната история в идеализирана, героична светлина. Целта е възпитаването на високо самочувствие и на граждански добродетели. Българското Възраждане е пример за успеха на такова голямо просветителско движение и съвсем естествено завършва с национална революция, освободителна война и началото на модерна държава. Дали обаче Паисий идва на празно поле?

Османска България и началото на Възраждането

В края на XIV (или в първите две десетилетия на ХV в., ако предпочетем по-нетрадиционна представа) българските средновековни държави спират съществуването си. Османското завоевание заличава една стара монархическа традиция и унищожава дори самостоятелната българска Църква. Според историографската традиция, българите от ХV до XVIII в. пропускат Ренесанса и ранното Ново време, продължавайки да живеят в едно късно, османско Средновековие. Те изгубват аристокрацията и църковната си йерархия, почти спират да водят градски живот и за почти четири столетия се оказват население от земеделци и скотовъдци с неясната идентичност на „християни” и „рум милет”. Собствената им литературна традиция почти отмира, а споменаването на самото име „българи” и „България” спада до спорадични бележки в пътеписи и хроники на чужденци.

Самите османски султани не добавят титлата на български царе към дългата си титулатура, макар да държат, че са например приемници на последните византийски императори. Не може ли на този традиционно катастрофичен разказ за българските тъмни векове да бъде противопоставен примерът за едно по-ранно, локално Възраждане, представено от българската католическа общност в Чипровци – и в частност от личности като Петър Парчевич, Илия Маринов, Петър Богдан и първата българска история, съставена около 1667 г.? Двете представи за началото на възрожденския период могат взаимно да се обогатят и допълват, защото стои открит въпросът за значението и влиянието на католическата общност в Чипровци върху по-късното, след-паисиевско Възраждане.

Петър Богдан Бакшев или Петър Деодат Бакшич

Роден в Чипровци през 1601 г., Богдан Бакшев (или Бакшич) е един от младите българи, започнали издигането си чрез образованието, давано от францисканския орден. На седемнайсетгодишна възраст той става монах, приема името Петър (в чест или на свети апостол Петър, или на покровителя си, хърватския мисионер и католически епископ в българските земи Петър Солинат) и заминава за Анкона в Италия, където първоначалното му обучение се превръща в задълбочено образование.

В този период католическата Църква обучава и други българи – софийският епископ Илия Маринов вече е преминал през юридическо образование в Римския университет, а връстникът на Петър Богдан – бъдещият епископ и австрийски барон Петър Парчевич – също следва юридически науки, отново в Рим.

През 1622-а Петър Богдан вече е свещеник. В следващите няколко години пътува между родния си град Чипровци и Италия. Последователно става ръководител на францисканците в България, получава синекурната титла Галиполски епископ (вероятно останала в католическата йерархия още от епохата на Четвъртия кръстоносен поход и превземането на Константинопол от въоръжените поклонници в началото на ХІІІ в.) и се издига до викарий на реално действащия Софийски католически епископ Илия Маринов. В края на 30-те години Петър Богдан (или Петър Деодат, защото „Деодат” е латинската версия на името „Богдан”) вече е написал първото от няколкото си съчинения, предназначени за прелатите от римската Курия. В началото на 40-те години той наследява софийската католическа епархия, а увеличаването на броя на католиците в Западна България става причина и за издигането му в ранг на архиепископ. Петър Богдан на практика вече е един от принцовете на Църквата.

Възможно е успехите в разширяването на католическото паство в Западна България през този период да идват главно от проповедите на Петър Солинат, Илия Маринов и самия Петър Богдан най-вече сред павликянското население, което е податливо на религиозни конверсии. В други райони на Османската империя павликяните (или наследници на богомилите) относително лесно се поддават на ислямизиране и на католически влияния. Много малко от тези хетеродоксни християни се връщат към източноправославно изповедание.

През 40-те години архиепископ Петър Богдан пише няколко поучителни труда и пътува често, срещайки се със сръбския патриарх Гаврило и с влашкия воевода Матей I Басараб. Архиепископът и чипровският кмет (по онова време кнез, както са били наричани кметовете в Западна България) Франческо Марканич помагат на Петър Парчевич в дипломатическите му мисии, целящи образуването на поредна антиосманска коалиция в Източна Европа. В този период Петър Богдан се оказва замесен в опасна авантюра: софийският източноправославен митрополит Мелетий (вероятно грък) обвинява католическия си съперник в шпионаж в полза на австрийския император. Порядките на османските власти позволяват на Петър Богдан да се спаси чрез обичайните „подаръци“.

През целия си живот католическият архиепископ продължава да пише. Известно е, че е изпратил в Рим голям брой доклади и писма. Извън текстове с пряко религиозно приложение за енориашите си, той създава и няколко исторически текста, известни в наши дни само със заглавията си. Сред тях са история на Моравската мисия на светите братя Кирил и Методий, история на старата българска столица Охрид и описание на българското царство, запазено и преведено на български. Новооткритата от проф. Лилия Илиева от ЮЗУ „История на България” от 1667 или 1668 г. е отдавна известна на съвременните учени като заглавие, споменавана е като изгубен труд още от акад. Иван Дуйчев, но първото откритие на фрагменти от текста датират едва от 1979-а. Възможно е тази история да е написана в Чипровци и да е отпечатана във Венеция едва след смъртта на автора. Това е и първата специално написана история на България, създадена 94 години преди „История славянобългарска” от Паисий Хилендарски.

Предговорът на ръкописа, датиращ около 1667 г.

Петър Богдан Бакшев умира в 1674 г. в Чипровци. Погребан е в олтара на католическия храм „Света Богородица” в местния францискански манастир.

Чипровското въстание

Четиринайсет години след смъртта на Петър Богдан храмът е унищожен при османското настъпление срещу града в резултат от Чипровското въстание, избухнало по време на Войната на Свещената лига срещу Османската империя. Това е периодът на Втората обсада на Виена от 1683 г. и на последната голяма османска офанзива към Централна Европа. По това време католическата общност от Чипровци се опитва да влезе във връзка с австрийския пълководец принц Евгений или Ойген Савойски, но градът е опожарен от отрядите на унгарския протестантски принц Имре Тьокьоли. След края на въстанието католическото население на Чипровци е разпръснато и епархията се мести в Пловдив.

Препогребване на костите на Петър Богдан през 2018 г.

Гробът на архиепископа е преоткрит през 80-те години на ХХ в. в развалините на чипровската „Света Богородица”. Директорката на Чипровския исторически музей Анита Комитска сподели пред „Площад Славейков“, че костите на Петър Богдан ще бъдат препогребани в нарочно построен параклис през 2018 г., с благословията на никополския католически епископ Петко Христов. Поводът е 330-та годишнина от Чипровското въстанието.