Певицата, която ваеше с глас като скулптор

Една от легендите на българското оперно изкуство – Александрина Милчева – навършва 90 години на 27 ноември. Юбилеят на голямата певица ще бъде отбелязан и със специална постановка от Софийската опера – ще се играе „Адриана Лекуврьор“, операта, в която тя съгради една от най-успешните си и значими роли.

„Българката с кралския глас“ е заглавие на рецензия във френската преса, а Мишел Глотц – един от най-влиятелните музиканти-импресарио, ú признава:

„За мен ти си най-красивият женски глас“.

В този дух мога да продължа да цитирам авторитети от световен ранг – диригентите Карл Бьом, Рикардо Мути, Зубин Мета, Джеймс Ливайн или певците Рената Тебалди, Хосе Карерас, Пласидо Доминго, Николай Гяуров…

Защото мецосопраното Александрина Милчева винаги силно е привличала публиката (у нас и зад граница) с великолепния си глас – топъл, чувствен, дълбок, с блестящи височини; той създава особената аура на героините ú. Той, ведно с фината ú чувствителност, музикалност, отлична техника и артистичност, я отведе до най-престижните оперни театри. В продължение на две десетилетия Александрина Милчева шества по сцените на света – Парижката опера, „Ковънт Гардън“, Арена ди Верона, Залцбургския фестивал, Метрополитън опера, Миланската скала, Болшой театър, Театро „Колон“- Буенос Айрес, в Рио де Жанейро, в Япония, Мексико, Турция… Без да прекъсва участията си в Софийската опера. Само във Виенската Щатсопера тя има внушителните 168 спектакъла и получава австрийско гражданство за заслуги към австрийската култура. В Миланската скала е аплодирана за Марфа в „Хованщина“, за Марина Мнишек в „Борис Годунов“, а в Париж е участвала в седем постановки на опери от Верди, Бизе, Мусоргски. В тези години на интензивна дейност тя се развива и утвърждава и като великолепна изпълнителка на камерна и кантатно-ораториална музика – не знам български мецосопран да е канен толкова много пъти за участие в „Реквием“ на Верди. Беше на 70 години, възраст, в която певците живеят тихо и кротко със спомените си, а тя не бе забравена и пя в Париж. Впрочем, кариерата ú, която започва през 1960 година във Варненската опера, от 1968-а – в Софийската опера, продължава до 2008 г., когато са последните ú спектакли – в Миланската скала и в Тулуза.

Александрина не се вмества в конвенционалния образ на примадоната, защото славата, блясъка на живот под прожекторите, венцеславенето никога не са я примамвали. Може би това се дължи на възпитанието ú – дъщеря е на свещеник, споделя, че „завистта не ú е вродена“, не обича конфликтите, задкулисните интриги и не е ламтяла за роли, постове, награди. Твърде трудни са били – заради произхода ú – началните години от кариерата. Тя е спъвана, унижавана, поваляна, но винаги намира сили да се изправи и тихо, но упорито да продължи напред. Никога не е забравила с колко усилия успява да „пробие“ системата и да замине на големия международен конкурс в Тулуза, защото никой от оценяващите авторитети не вярвал, че ще успее. А тя се връща с първа награда! Не я допускат да се състезава в прочутия някога Международен конкурс за млади оперни певци в София. Още горчиви утайки има на дъното на душата ú – и от колеги, и от чиновници, журналисти… Споделя ми, че след големия успех в Тулуза дава много материали за вестник „Народна култура“, но излиза няколко реда съобщение; запитан защо, журналистът нагло ú отговаря:

„Какво си въобразявате? И на това да се благодарите!“.

Александрина Милчева бе от малкото артисти в Националната опера без лоби и влиятелни покровители и въпреки това винаги получаваше големите мецосопранови партии. Докато някои губеха енергия, за да обикалят кабинетите на диригенти и режисьори, да търсят покровители в Комитета за култура и в ЦК, Александрина учеше нови роли, изнасяше камерни концерти с интересни програми, правеше записи в Радиото, в „Балкантон“ („Хованщина“ с нейното участие в ролята на Марфа получи награди и най-висока международна оценка) и гастролираше неспирно. Всички известни наши диригенти, режисьори и композиторите Любомир Пипков, Парашкев Хаджиев, Александър Райчев я избираха, предпочитаха, уверени, че участието ú е залог за бъдещ успех. И макар без патос и величаене от медиите, популярността ú растеше, певицата се прочуваше все повече и повече.

Наскоро ú бях на гости и отново се удивих на жизнеността и на бистротата на ума ú. Александрина винаги е обичала и ценила семейството, уюта на дома си, подреден стилно, излъчващ нейната естественост и топлота. И на 90 години, макар вече да води по-затворен живот, тя е все така обаятелен събеседник, с когото можеш да побъбриш и за миналото, и за настоящето, информирана е и за обществения, и за музикалния ни живот. Щастлива е, че годишнината ú ще се отбележи с една от нейните любими и от най- успешните ú роли – на принцеса Де Буйон в „Адриана Лекуврьор“ в Софийската опера. Това е повод да си припомним и за други партии, с които неизменно въодушевяваше публиката – като Кармен, която е изпяла в над 100 спектакъла, много от тях в Париж, Амнерис („Аида“), Принцеса Еболи („Дон Карлос“), Улрика („Бал с маски“), Мис Куикли („Фалстаф“), Азучена („Трубадур“), Далила („Самсон и Далила“), Орфей в едноименната опера на Глук, Марфа, Керубино („Сватбата на Фигаро“), Октавиан („Кавалерът на розата“), Ефросина („Момчил“), Саламбо… Изброяването ще е много дълго, ако прибавя и концертните ú изпълнения.

Александрина Милчева като Керубино в „Сватбата на Фигаро“. Снимка: Софийска опера и балет

Разговаряхме доста време, пих отлично кафе и се потопих в ежедневието на една забележителна жена и музикант. Александрина беше свежа, оживена, заредена с енергия, макар преди това да е имала два часа уроци. Вдъхновено ми разказва за учениците си, за методиката си, върна се и към началото на педагогическата си работа през 90-те години на ХХ век, припомни ми за прочутия тенор Камен Чанев, с нескрито удоволствие отбеляза и успешната кариера на германката Таня Баумгартнер, на Виолета Радомирска, Йорданка Дерилова, Евгения Ралчева, които са добре известни и на българската публика. А на въпроса ми какво пожелава на младите певци, отговори:

„Често сравнявам оперния певец със скулптор, защото трябва да се научи да извайва всеки елемент от партията си – не само с глас, но и с тялото си, за да оформи един пластичен, въздействащ образ. Правя паралел и със стила сецесион, защото в пеенето трябва да има и фини, и дебели, плътни линии, и ажурено, изящно направени фрази и да е богато на динамични и темброви нюанси, със съответните темпо, сила на звука, експресия. Най-вече се опитвам да им внуша, че пеенето не е само глас и техника, а трябва и интелект, мисъл и душата да участва. Без душа няма музика“.

В разговора ни става дума и за някои ужасни в естетически аспект съвременни постановки, за тенденцията певците днес да не отказват неподходящи за гласа им партии. Причините са комплексни – да не се изпусне възможност за изява в добър театър, привлекателен хонорар и т.н., но за съжаление това води до съкращаване на творческия живот на артиста. Някога тя бе отказала на великия Караян да изпее принцеса Еболи, защото не се е чувствала узряла за партията. Винаги е преценявала реално възможностите си, което я съхранява гласово. Смеейки се, ми казва, че и досега учениците ú се удивляват, когато им изпее нещо – все още гласът ú е запазил звучност, свежест. А по повод предстоящия си юбилей, сподели:

„Годините ме връхлетяха ненадейно и не разбрах кога станах на 90. Все гледах да не казвам цифрата, но тя съществува. А музиката не ме освобождава и нощем звучи в главата ми – чувам откъси от опери, арии, понякога само интервали, например различни терци. Будя се винаги с музиката в мен. Благодаря на академик Пламен Карталов и на Националната опера, че правят този жест – да отпразнуваме юбилея ми“.

И си пожела:

„Да съм здрава, да не губя памет и докато имам сили, искам да помагам на младите“.

Лион, 1976 г. От ляво надясно: Иван Маринов, Благовеста Карнобатлова, Боянка Арнаудова, Димитър Петков, Александрина Милчева и Любен Чакъров. Снимка: Софийска опера и балет