Преход от хомо към сапиенс

„Свободата, Санчо…”
Дон Кихот

Всичките ни национални злополучия се дължат до голяма степен на перманентния ни недостиг на съзнание за историчност. Така е било от веки веков – боя се, че и до веки веков така ще бъде. Лавровите венци пред монумента край Правец на най-деспотичния и малограмотен тиранин в цялата ни хилядолетна история, гротесковите чествания на девети септември като ден на свободата, екзалтираните демонстрации, които с показна ненавист тъпчат и горят европейското и развяват триумфално руското знаме вещаят бъдещи национални неволи. Докато паметта за съдържанието и символиката на днешния ден вехне и гасне, тези деструктивни явления, които са на път да ни изхвърлят от общоевропейския цивилизационен процес нейде в балканските дебри, ден след ден набират сили.

Думата ми е за всички онези носталгици по добрите стари времена, които аз окачествих като реставратори и хранители на злото. А за да подхранват така успешно това велико национално зло, те самите са подхранвани от късата ни национална памет – толкова къса и толкова немощна, че и до най-близкото ни минало не е в състояние да се добере. А историческият процес си има железни закономерности, които в своята неумолима обективност не могат да бъдат нито надхитрени, нито заобиколени и които един предстоящ, един неизбежно предстоящ ден ще ни заставят да си платим в брой за днешната идеологизирана слепота. Слепота, с която изчисляваме и съпоставяме като кварталните бакали, които явно сме си, цената на луканката и безплатните почивни станции на любимите профсъюзи от вчера и днес, а не виждаме обезчовечаването, с което петилетка след петилетка се разплащахме. Това е същата слепота, с която недовиждаме простичкия факт, че на 10 ноември ние победихме робството в името на свободата, че от обезправени крепостници се превърнахме в еманципирани граждани, че напуснахме тресавището на съветската империя, за да се приобщим към светския дух на времената.

Каквито и да са всички съчинени в пропагандните лаборатории на днешните неокомунисти социални предимства на комунизма, те имат една неприемлива, една недопустимо висока цена: робството. Каквито и да са – от другата страна на барикадата – днешните (често действителни) пороци на младата ни демокрация, те имат едно безценно, едно екзистенциално по своята значимост качество: свободата. Фактът, че днес ние я подценяваме и недооценяваме, я прави неустойчива пред изпитанията на времето: човекът на новото време има морала и волята да брани само благата, които цени – не и онези, които обезценява.

Това пагубно за националната ни участ обезценяване си има и обективни предпоставки. Които започват с обстоятелството, че днешната ни свобода бе не толкова наше дело, не наш риск и наша саможертва, колкото дар, подарък и продукт на независещи от нас международни процеси, в които ние участвахме само като свидетели. А всяка неизстрадана свобода е неубедителна и дори нежелана – последователното ни дистанциране от най-проспериращите световни сили и тенденции и дискретното ни приобщаване я към коликтивистичната руска империя на кагебиста Путин, я към мюсюлманския автократизъм на кагебиста Ердоган говорят красноречив език. Този некрофилен процес се подхранва от отсъствието на национални демократични традиции, на които да стъпим днес, но и това отсъствие е не проклятие свише, а наше собствено дело – всеки народ си е сътворявал сам миналото, сам твори и настоящето си.

1989 г., така се започна…

И най-добрата, и най-съвършената демокрация не е в състояние да надхвърли равнището на собствените си избиратели – учи циникът Бърнард Шоу. Няма да го надхвърли и нашата – докато диктатурите носят облика на диктаторите, демокрациите носят облика на собствените си граждани. Собствените ни граждани предпочитат да живеят в градове като Димитровград и Благоевград, собствените ни граждани красят по градове и паланки парковете си с мемориали на Георги Димитров и компания, собствените ни граждани провъзгласяват собствените си палачи за национални герои и идоли, собствените ни столичани предпочитат да битуват десетилетия наред в демокрация в суровата сянка на Паметника на съветската армия. А ако и аз битувам там, правя го по тяхна – не и по своя собствена воля.

Садо-мазохистичната наслада, с която, казано с думите на Асен Игнатов, захвърляме от плещите си пъстрите одежди на цивилизацията, за да се хвърлим в обятията на един или друг тиранин, свидетелства за гражданския ни инфантилизъм, илюстрира печалния факт, че психологическата ни потребност от робство е не по-малко насъщна и жива от потребността ни от свобода. Как тогава да не повярваш на печалната констатация на Оскар Уайлд, че ние знаем само цената на нещата – не и тяхната ценност?!

Що се отнася лично до мен, горчивината, която излях, е разредена от обстоятелството, че написах тази вечер настоящия текст, без да се боя, че утре сутринта на вратата ми ще позвънят двама с меки шапки и шлифери, за които Георги Марков казваше, че ще ги разпознаеш още от гарата, ще ми щракнат белезниците и ще ме поведат по етапите към Белене или Ловеч, откъдето, както свидетелстват тленните останки на хиляди мои предшественици, връщане няма. Само това да беше сторил 10 ноември, стига – всички останали материални придобивки и дефицити губят значение пред този епохален преход от хомо към сапиенс…

Текстът е публикуван първоначално на 9 ноември 2016 г. в „Площад Славейков“.