Съществува ли българският език за света?

Послание на Юн Фосе по случай Световния ден на театъра днес бе разпространено от специалния международен сайт, посветен на празника, преведено на 30 езика. Сред преводите имаше македонски и черногорски. Но нямаше вариант на български, макар Юн Фосе да е преведен и познат у нас.

Българският език е упорито непознат за света. За да го осъзнаете без съмнение, е достатъчно да прегледате стрийминг каналите. Единствените две големи стрийминг платформи, които предлагат български субтитри, са НВО и „Скайшоутайм“, като втората разчита често на автоматичен превод с Гугъл (резултатът е кошмарен). „Нетфликс“ при стъпването си на българския пазар включи български субтитри, но скоро след това ги прекрати. Причината беше в поредната „българска работа“ – агенцията, на която е бил възложен преводът, е предоставила некачествени автоматични варианти. И от „Нетфликс“ просто се отказали. „Дисни +“ в момента са в период на налагане в целия свят. Но в България влязоха без български превод. Вероятно опитът на „Нетфликс“ вече свети като предупредителен знак за всички. „Прайм видео“ също не глези българските си зрители със субтитри.

Във времена на технологичен бум, когато светът говори на всичките си езици едновременно, в синхрон и без затруднения, българският е сврян в ъгъла и вината за това си е наша.

Защото по всички възможни начини се опитваме да „минем тънко“.

Двумилионната Македония, която все още не е член на ЕС, плаща сериозни пари от бюджета си, за да поддържа преподаватели и факултети по македонистика в целия свят. Това създава лоби не само на културата, но и на цялата държава. В крайна сметка Македония вече имаше и номинация за „Оскар“ – една от причините е, че не чака някой да открие „древната ù култура“, а активно я налага.

България обаче още преди трийсетина години спря да финансира факултетите по българистика, преподавателите по български език навън, преводачите от български. Остави собствената си култура да се спасява на самотен остров. Малцината ентусиасти преводачи като Мари Врина, Анджела Родел, Джорджа Спадони и др. не просто не получават институционална подкрепа от държавата, ами се налага да се борят с ограниченията ù. Битката им – до голяма степен обречена – е и с българските хейтъри, които успяха да обругаят и световно признатата преводачка на „Времеубежище“ на английски Анджела Родел, и влюбената в България Мари Врина-Николов, превела на френски някои от най-значимите български писатели от последните години. Сякаш – комплексирани до извратеност – им се присмиваме и ги мразим за това, че обичат нашия роден език.

„И ний сме дали нещо на света“, възкликнал преди повече от век Иван Вазов, като имал предвид езика и буквите ни. Сега това, което сме дали, сме си го взели обратно очевидно. Тупаме се в гърдите, че от България тръгва писменост, ограмотила над 300 милиона души в целия свят. Но се пъчим само пред огледалото, за домашна употреба.

Държавата е абдикирала от грижата за българския език (и за цялата култура всъщност). Хората го смятат за ненужна условност и отказват да спазват правилата му, демонстрирайки арогантна неграмотност. Подритваме собствения си красив език, като не си даваме сметка, че това отеква в света. Очакваме да ни признаят заслугите, дето ги нямаме, и твърдим, че някой „краде историята ни“, докато сами я подменяме.

Уважението към един народ започва с преклонение пред културата му. Българският език е гласът на българската култура. И наистина сме на самотен остров, на който няма с кого да си поговорим. За утеха сме го украсили с крепости от итонг и исторически измислици.