Ще спре ли човечеството да чете?

Възприемаме четенето като разбиращо се от само себе си – познаваме буквите, свързваме ги в думи, разчитаме изреченията, разкриваме историята. Но всъщност човечеството е променяло начина, по който чете, много пъти. Различни са били подходите му към написаното слово, а и писмената са били абсолютно различни едно от друго. От глинените плочки през свитъците от папирус, ръкописите на пергамент, хартиените книги до електронните устройства – хората са привиквали към нови стандарти на четене от век на век. Съхранявали са общата и личните си истории с пиктограми, йероглифи, букви…

В днешните библиотеки е тихо, най-силният шум е от клавишите на клавиатурите. Но четенето наум е късно явление. Много дълго – в древността и Средновековието – да четеш наум е било странно. Римският стоик Сенека дори се оплаквал, че постоянният шум от четене в обществената библиотека го разсейвал от работата му. Между  IV и V век Августин Блажени пише в своята „Изповед“, че неговият ментор Амвросий Медиолански обичал „тихо четене“ в килията си. Августин описва тази практика като изключително необичайна.

Слухът е бил първото сетиво, чрез което се е възприемало словото. Масовата неграмотност на хората позволявала те да научават новините, да потъват в житиетата на светците и да възприемат Библията само чрез чутото от други, чрез устни разкази или публични четения. Оттогава е останал и оценъчният израз за написаното слово, съществуващ в много езици – „звучи зле“.

Средновековните книги са писани с оглед на това, че ще бъдат четени на глас. Авторите им често призовавали аудиторията си „слушайте внимателно“. Това била и една от причините да не се поставят препинателни знаци и дори паузи между думите, това си било задача на четеца.

Друга разлика е разположението на знаците по посока на погледа. Типичното за Европа движение на погледа по редовете отляво надясно не е характерно за целия свят. В Близкия Изток се чете отдясно наляво. Старите китайски и японски текстове са писани във вертикал. Маите са писали в сдвоени колони, а ацтеките са завъртали реда в спирала. Съществували са и древни писмености, в които редът е завършвал вдясно, а следващият е започвал отдясно наляво и после се е обръщал отново. Египетските йероглифи и шумерската клинопис не са използвали паузи между думите. В началото латинската и кирилската писмени системи също не са зачитали паузите, а после са ги възприели бавно, процесът е продължил столетия. Смята се, че за паузите между думите западната култура трябва да благодари на ирландските монаси. Те не винаги знаели добре латински, но пък били чудесни художници. Затова за удобство при четенето и за красота разделяли думите и украсявали началото на абзаца с цветни букви. Едва през XIV век паузата става общо правило в Европа.

Същото важи и за пунктуацията, която се е налагала в течение на столетия. Първите препинателни знаци са се появили през II век преди новата ера благодарение на Аристофан Византийски и са били възприети охотно от писмовниците от Александрийската библиотека. Но първоначално са изглеждали различно. През VII например вместо днешната запетая се е поставяла повдигната точка, а със специфично съчетание от точки и тире се е обозначавал краят на фразата.

Физическата форма на книгите също се е променяла през вековете. Днес на път взимаме лек таблет за четене, а у дома може и да отворим дебел хартиен том. По същия начин в древността от съображения за удобство тежките глинени плочки – най-древните съхранили се носители на писменост – са били заменени от свитъци и книги със зашити листове. Дългите свитъци от папирус били по-удобни от месопотамските плочки, но и те имали ограничения – четецът трябвало да държи свитъка с две ръце и постоянно да го навива.

Според древноримския историк Светоний, ръкописни книги, наподобяващи днешните – зашити заедно парчета папирус – раздавал на войниците си Юлий Цезар. Новият формат бил усвоен от християните, които трябвало усърдно да крият забранените си свещени текстове. Освен това в книги от отделни страници било по-лесно да се търси конкретен текст. По страничните полета можело да се оставят коментари, а размерът позволявал и по-лесно книгите да се пренасят на дълги разстояния.

Някъде около XII век в Италия започват да правят хартия, която постепенно изместила пергамента. Това позволило размерът на книгите да бъде смален още повече и те станали по-достъпни. Но новата епоха идва с Гутенберг, който изобретява книгопечатането. Това наистина превръща книгите в масов продукт.

Само няколко столетия по-късно се появяват електронните устройства и започва сериозният дебат дали те ще изместят хартиената книга, както неведнъж се е случвало в историята. Умберто Еко и Жан-Клод Кариер заедно стигат до извода, че интернет и електронните устройства едва ли ще заменят книгата, каквато я познаваме, при това заради собствената си изменчива природа. Новите устройства имат нужда от допълнителна грижа като зареждане и ъпдейт, носителите на електронна информация се сменят непрекъснато, докато книгата е значима сама по себе си. И макар техните разсъждения да са с давност поне 10 години, времето доказва, че са прави.

Изследвания показват, че текстът върху хартиени страници се запомня по-добре. Самата форма на книгата влияе върху възприятието на съдържанието. Корицата, подвитите ъгълчета на страниците, дори забравените между страниците бележки – всичко това се включва в изживяване, което електронното устройство не може да даде.

И все пак хронологията на развитие на книгата и писмеността не дава отговор на това какво е четенето като процес и феномен на интелектуално-духовната дейност. Философи и физиолози от различни епохи създават собствени концепции за това как информацията, получена с помощта на зрението, се превръща в знание и възприет опит. Като се опират на трактатите на Аристотел, много средновековни мислители предполагат, че данните от сетивните органи се отправят в общо хранилище в мозъка, съединено със сърцето, което се превръща в център на преживяванията. Леонардо да Винчи нарича това „здрав смисъл“ – там информацията попада чрез центъра на въображението, преценява се и се съхранява в центъра на паметта в съгласие с повелята на сърцето.

През всички епохи учените осъзнават, че не става дума само за познаване на буквите. Четенето въвлича не само непосредственото възприятие, но и мисленето, навиците, паметта. Изследвания на офталмолози доказват, че четенето на текст не е линейно преминаване през редовете, а скокообразни улавящи движения на очите. Четем на зигзаг, дори когато не се опитваме нарочно да използваме техника за скоростно четене, и все пак схващаме смисъла.

Съвременният лекар и изследовател на невропсихологичната структура на езика Андре Рош предполага, че информацията, получена от текст, се обработва от няколко особени групи неврони, всяка от които влияе върху определена функция. Психологът Оливър Сакс стига до извода, че естествената реч не се състои от думи, а от изказвания, съдържащи смисъл. До подобни изводи стига в късните си трудове и Лудвиг Витгенщайн – естественият език включва заповеди, молби, възклицания и отделни думи, които не съдържат точно имената на нещата, но са разбираеми в контекст.

Така разбирането се оказва нещо много по-голямо от разпознаването на лингвистичните единици.

Четейки, ние виждаме смътни образи, визуализираме локации, представяме си външността на героите на текста. Понякога не мислим визуално, но съпреживяваме прочетеното телесно – изпитваме тръпки от възторг или погнуса от неприятни сцени. Всички способи са индивидуални, защото няма двама еднакви читатели.

Според Умберто Еко значението на прочетеното зависи от четящия и неговата интерпретация преобразява текста. За да бъде произведението наистина въздействащо, са нужни образцов авторски стил и образцов читател, който не само да е завладян от сюжета, но и да разчита оставените от автора препратки, да разпознава скритата механика на текста, която предизвиква допълнителен ефект.

В западната култура е възприет азбучният тип писменост, наричан още фонетичен, при който всяка буква предава един звук. Има и вътрешноезикови изключения, при които съчетание от букви предава един звук или са налице букви, които изобщо не се четат.
В пиктографската писменост знаците буквално означават изобразения от тях предмет. В древността хората са изсичали петроглифи в скалите, като чрез тях са разказвали истории.

Идеографската система, приета в Древен Египет и Шумер, е ориентирана към предаване на абстрактни понятия и отчита реда на думите. Идеограмите, наричани още погограми или йероглифи, предполагат определено изписване на знаците по начин, разбиран от всички носители на писмеността. Значенията им са много, но не заемат територията на други елементи – например знакът за „лък“ може да означава и самото оръжие, и стрелбата, но не и лов като цяло.

В някои държави идеографската писменост съществува едновременно с други системи. Така е в Япония и Корея, където заедно с китайските йероглифи се използва сричкова азбука и буквено-сричкова писменост. Подобна сричкова система, където всеки знак изобразява не цяла дума, а последователност от звуци, се нарича силабическа. Подобни системи има в някои индийски и етиопски езици. За да се разчете силабическото писмо, трябват навици за декодирането му. Но пиктограмите и някои идеограми могат да бъдат разшифровани интуитивно, ако човек е дълбоко запознат със съответната култура.

В продължение на векове светът е бил пълен с алегории – религиозни, алхимически и др. Върху тяхната символика са създадени хералдическите системи, паричните знаци и униформите, а в съвремието – маркировките на продукти и символите за опасност. В архаичните култури информацията понякога е била предавана чрез така нареченото предметно писмо – определени комбинации от камъни или нанизани на връв раковини. Послания са се изпращали и с директни символи – ако вождът на племето получи брадва от вожда на съседите, това буквално означава обявяване на война. В тези безписмени според съвременните разбирания култури все пак е имало начин за символично предаване на информация.

Сократ е критикувал желанието целият свят да бъде превърнат в текст. Той предполагал, че писмеността ще направи хората по-лесно забравящи и „мнимо мъдри“. Проповядвал предимствата на устното слово, което сближавало хората в живо общуване, а писмеността наричал „загуба на високото ниво“, постигнато от безписменото общество.

Това напомня до голяма степен днешните опасения, че новите технологии ще лишат бъдещите поколения от „живо общуване“ и ще се стигне до „загуба на високото ниво на грамотност на миналите поколения“. Днес обаче виртуалният свят предлага нова символика, която обединява познатите ни от миналото писмени системи и се превръща в писмеността на бъдещето. Светът ще продължи да чете сам себе си.

По материали от чуждестранния печат