Синод и йога

Звучи досущ като заглавие на басня? И правилно – приятели и съседи – защото това е басня! Но в басните обикновено става дума за животни, които говорят и действат човекоподобно, правилно и с лек упрек, отбелязвате вие. Така е – обикновено в басните става дума за животни, които говорят и действат човекоподобно. Не се вълнувайте, защото това е именно такава история – ние не смятаме тук да говорим за хора, най-малкото от уважение към светлата памет на нашите баби (в семейството ми наричахме моята баба „стара майка“) и дядовци и техните бащи и майки, които с любов ни вмениха, че когато видиш свещеник, задължително го поздравяваш, а на този отец от енорийската ти църква даже целуваш ръка и никога не се се обръщаш към божиите служители свойски с „Дядо попе”, като някой пролетарий, а дори ръка им целуваш и винаги тихо и по възможност смирено ги наричаш „Отче“…

Не, напоследък хич не е уместно тук, в България, да наричаш нещата с истинските им имена. Че какво напоследък тук, в България, е истинско? Животът ли, смъртта ли? Или онова, което стои тук, на тази точно земя, между теб и тях? Ако Светият Синод бе човек, как да погледнеш ти на такъв човек? Неразумен, напоен с неистинност човек, като дюнер с глутамин Аладин, до такава степен самодоволен от самия себе си човек, че дори и да пада от някой петдесети етаж, той между всеки по-долен и още, и още по-долен етаж, той ще си мърмори под нос: „Дотук – добре, дотук – добре…“

Ето затова сега това е басня, ще говорим за нещата като за божии животинки, а не за човеци. Най-малкото Светия Почитаем Синод в отредените ни напоследък времена можем да наречем Човек, защото не е човек онзи, който се гнуси да бъде сред братята си, страни от тях той и напълно е загубил връзка с тях – нито пишещият тези редове, нито този, който може да ги прочете, ще го отрекат, защото то е това, което се случва, и е по-истинско и по-мъртво от действителността!

Но какво правим ние, къде се заплеснахме, като Епископите-пастири се улисахме, заплеснахме се и разпиляхме заблудените си животинки! И сега тази басня, пред очите ни става басня, без твар, която говори и действа човекоподобно. Ние гледаме, ние участваме вече в нещо неблизко Богу и нам, в нещо чуждо, не от тази земя, в нещо съвсем пластмасово – бливит (според писателят К. Вонегът, бливит е кесия от 1кг в която са натъпкани 2кг лайна) – в басня не с участници животни, ние участваме в истинска басня, с истински като самите нас, същински хора…

Да се опомним, моля първо себе си аз, после всички останали, които ще пожелаят да чуят – и Епископите са хора, те са призвани да служат, с помощта на Бог да ни поучават, а не да размахват анатеми и пръсти. Но на кои хора, посредством упованието си в Господа, да служат и поучават те, тези Пастири? Та Епископите вече познават ли други хора, освен самите себе си?

И не забравиха ли тези първослужители, че всеки от нас е брат на брат си и също е глупав като останалите? Кого да погалят точно тези Пастири и кого да утешат точно те, щом именно те, със своя си пример овълчиха своите овчици, които овчици, щом вече видят расо, си представят на мига първо шум на банкноти, после и ерективни въздишки зад солидните манастирски стени?

И с коя от свещеническите си ръце – с дясна ли, с лява ли – да погалят и благословят тези гладни и духом, и телом миряни, тези точно и не рядко свещенически ръце, като не могат да се повдигнат от тежината на ролекси за 15 000 евро! С тези ръце ли?

И как да им вярват човешките им братя, щом тези служители, наричащи себе си също „братя“, се отделят от тези, на които, посредством Бог, са поставени да помагат и превеждат през подивелите без Вяра тротоари и улици?

И на какъв език говорят тези Пастири на своите паства? На един мъртъв език, на който дори по-възрастните миряни вече почти не ги разбират, а за по-младите (ако изобщо по-младите се вяснат в черквата) този език би звучал по-непознат и от думите на киборги в компютърна игра за викинги? Тези ли Пастири, които трябва да са първи по ревност към Бога и още по-първи в смиреността си към своите братята, но смирено седят само в кожените кресла на лукозни и, почти без изключение, по поръчка коли и когато ги попитат – дали е редно така – отговарят с – това ли е най важното? Или онези от тях, които легнаха на земята, за да попречат на свой брат, Римски Епископ, да влезе в катедралния храм, защото не можело, Господ да им прости, да позволят свещеник от Запад да (моля те от сърце, прости ми за тази думичка, Боже) ОМЪРСИ православния под със съвсем простите си, обикновени, римски сандали… След това се разбра, че същите (преди така ревностно лягали) лягат да отпочинат от православната си неумора в прекрасни кревати, застлани със съвсем канонически чаршафи „Версаче“? Може и азиатски масажи да ползват, не бих се учудил.

Само виждам, че където има силна Църква – има и силна държава! Само помня – роден съм през социализма – тук и само тук, в България, в проклетия социализъм, който нито някой оплю, никой някой посмя да оспори. Млад съм – не помня Унгария и Чехия, но съм достатъчно възрастен, за да си спомням за Полша, нека отрече някой, че само чрез Вярата в нещо, в Бог например, стените могат и най-сетне – падат! А чистота е половината от Вярата.

Но къде е тук чистотата? Та по нашите места, напуснати отдавна и от скотовете, и от младите лайна дори, не да говориш, а дори и да пееш – няма много да слушат! Защото ясно е – преди музиката и след нея е Бог, музиката е Бог, защото и Той, и тя не се нуждаят от превод – и онези Пастири, които са длъжни да пеят, за да съберат разпръснатото ни в заблудата стадо, дори не успяват да отворят сърца, камо ли устни, да ни кажат достатъчно ясно и така да го проумеем, че е лесно да отговорим на думите с думи, но – КАК ЩЕ ОТГОВОРИМ НА ЖИВОТА НИ ТУК И ИЗОБЩО КЪДЕТО И ДА Е?

А те, тези Епископи и Пастири, се загрижили, клетите, за разните там и чужди, и свои, и ама все пак все второстепенности, и още и тути и кванти, и най-важното – Йоги… Но, помилуй мен и – моля Теб – нека аз да съм най-грешният от всички ни, Господи – но е нужно, когато говоря, като на себе си да говоря – и ще псувам!