В сряда вечер Бенедикт Къмбърбач излезе на сцената на Барбикан за първи път, за да изиграе своя дългоочакван „Хамлет“. Неизбежно, славата му в телевизионни сериали като „Шерлок“ и успехът във филми от „Игра на кодове“ през „Стар трек“ до „Хобит“ правят появата му още по-любопитна. Но въпреки всички вълнения около прехода на Къмбърбач от копоя на „Бейкър стрийт“ към съвестта на Елсинор, би било абсурдно да гледаме на този избор като на съмнително фаворизиране на нашумяла звезда.
Преди да пристъпи към ролята на принца, Къмбърбач чиракува дълго в театъра. За първи път наистина го забелязах, когато игра Тесман във възстановяването на Ибсеновата „Хеда Габлер“ от Алмейда през 2005-а. И го забелязах не само аз. Харолд Пинтър, който искрено се възхити от изпълнението на Къмбърбач, каза на жена си Антония Фрейзър, че този актьор никога няма да стигне до върха с такова име. Както казва Антония:
„Колкото и възхитителни да са качествата на Харолд, пророческият дар не е сред тях“.
Къмбърбач всъщност бързо създаде театралната си репутация. Той беше героят-неконформист от „Нсорог“ на Юнеско в Роял корт през 2007-а и историка-хедонист в „След танца“ на Ратигън през 2010-а. Сензационната му двойна роля като Франкенщайн и чудовището в Нашънъл през 2011-а (когато си разменяше ролята с Джони Лий Милър) го открои като може би велик класически артист. Първата ми мисъл беше, че този човек вече е готов да се захване с големите Шекспирови роли: Ричард ІІ, Макбет и Хамлет.
Дори неговият Шерлок потвърждава това впечатление. Спомням си, че колегата ми Бенедикт Найтингейл нарече Джон Уд „Хамлет от Бейкър стрийт“, когато той играеше великия детектив. Къмбърбач вложи в героя си същата смес от светкавичен интелект и вътрешна меланхолия. Бихте могли дари да видите д-р Уотсън в изпълнението на Мартин Фрийман като еквивалент на Шекспировия Хорацио.
Как ще се справи Къмбърбач с Хамлет?
Самата роля не спира да бъде вълнуваща. През 1899-а Макс Биърбом я описва като „препятствие, което всеки изтъкнат артист рано или късно трябва да се опита да прескочи“. Но приятелят на Биърбом Оскар Уайлд е по-точен, когато осем години по-рано пише:
„Всъщност няма такова нещо като Шекспиров Хамлет. Ако у Хамлет има завършеност, присъща за произведение на изкуството, то в него има и неяснота като в самия живот. Има толкова Хамлетовци, колкото и меланхолии“.
Това, което Уайлд има предвид, е, че индивидуалността на актьора е жизненоважна част от изпълнението. Това е вярно за всяка Шекспирова роля. Но артистът, играещ Лир, Фалстаф или Клеопатра, по необходимост е въвлечен в превъплъщение. Докато Хамлет като роля е несравним в изискването за използване на всички лични качества на изпълнителя. Джон Гилгуд подчертава лирическата вглъбеност на Хамлет. Лорънс Оливие – на неговата атлетична мъжественост. Никъл Уилямсън – на рязкото му отвращение. Марк Рилънс – на измъчената му изолираност, а Дейвид Тенънт – на горчивия му хумор.
Тази роля няма общо с възрастта. Виждал съм Дейвид Уорнър да я изпълнява на двадесет и четири и Майкъл Редгрейв – на петдесет. На своите тридесет и девет Къмбърбач повече или по-малко уравновесява крайностите.
Хамлет надхвърля и половете. От трите жени, които съм виждал в ролята, Франсиз де ла Тур беше забележителна с огромната си енергия, германката Ангела Винклер – с деликатната си нежност, и Максин Пийк – с вградения си детектор за нелепости.
Накратко, нито един артист не може изцяло да се провали като Хамлет. Не отричам, че ролята подлага на безмилостно изпитание вокалната техника и физическата форма. Но героят, съставен от проницателен здрав разум и екзистенциално отчаяние, безкрайни колебания и импулсивно действие, самоизмъчване и наблюдателна ирония, е толкова многолик, че все в някакъв момент ще пасне на част от личните качества на даден изпълнител. Истинското изпитание не е дали актьорът може да изиграе Хамлет, а колко от многоизмернстта на персонажа е способен да обхване.
Очевидно светът иска да види какво ще направи Къмбърбач с ролята. И ще е глупаво да твърдя, че телевизионната и филмовата му слава не са част от причините за вълнението. Но бих казал и че отношението към Шекспировата трагедия се промени пред очите ми. Отиваме да видим не просто звездно изпълнение; отиваме да гледаме пиеса. Елсинор вече не е просто незначителен фон, а важна част от представлението. В безброй постановки, включително тези на Юрий Любимов, Ричард Еър и Никълъс Хитнър, мястото на действието се е превърнало в мрежа на зловещ шпионаж.
Самият Хамлет все повече бива дефиниран от връзката си с обграждащите го персонажи. В скорошните постановки ловкият и прагматичен Клавдий на Патрик Стюарт, трагично обременената Офелия на Пипа Никсън и алкохолизираната Гертруда на Имоджен Стъб имат също толкова голямо значение като протагониста. Надявам се, че постановката на Линдзи Търнър в „Барбикан“ няма да бъде преценявана само като изпит за класическите умения на Къмбърбач. Вярвам, че тя ще бъде видяна и като пиеса с дълбоко мистериозен герой, който, както казва Уайлд, притежава цялата неяснота на самия Живот.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение