Веселин Маринов: Това не е светът, в който искам да живея

Продължение от стр. 1

– Какво ви е дала Русия като изпълнител?

– За голямо мое щастие аз израснах във времена, в които съм имал възможност да пътувам – е, не като други български звезди… Аз бях много млад, много непопулярен в годините на социализма. Тогава българските големи звезди като Васил Найденов, „Щурците“, Лили Иванова, Емил Димитров, братя Аргирови, „Тангра“… всички пътуваха в тогавашния СССР и пееха в претъпкани салони и спортни зали. Аз успях да отида там малко по-късно, в края на тези години, в началото на демократичните промени. И мога определено да кажа, че от всички места, където съм пял по света, няма по-грамотна публика от руската. Там ги възпитават още от деца какви са качествените умения на един артист, един музикант, един спектакъл, симфонична или попмузика. Руснаците дават приоритет на родната си музика – нещо като Сърбия или Гърция. Това поражда самочувствие и води до по-високо качество на изпълнителите.

По време на моите безкрайни пътувания по света, когато съм казвал, че съм българин на някакво непознато място и някой се е зарадвал от това истински, това е било в Турция и в Русия. Живях в Германия пет години, там когато се качвах в трамвая през ’89-а, изглеждах като някакъв самотен субект, за който отдалеч беше ясно, че е чужденец. Тогава в Германия нямаше емигранти, имаше основно русоляви, бели хора. Затова мога да кажа, че от всички мои пътувания най-добре съм се чувствал в Русия. На онзи концерт в Москва от българска страна бяхме Лили Иванова и аз. Участваха още Патрисия Каас, Лучано Павароти, Крис де Бърг, Филип Киркоров, Алла Пугачова. Аз бях на една сцена с тези хора. И с оркестър, на който само щрайхът беше от 250 цигулки и виоли.

– Какво е отношението ви към Русия днес?

– Мога да кажа само, че нашите ръководители трябва да управляват в интерес на България. Така е по-добре, отколкото да търсим врагове. Не трябва да се затварят вратите навсякъде, да се търси сляпо одобрението на нашите решения от американците. Не може всичко да се подчини на това. Трябва да се помни историята, да се връщаме назад по малко и да я уважаваме.

– Мислил ли сте какви биха били животът и кариерата ви, ако България не беше приключила със социализма?

– През призмата на всичко, през което минах през тези 37 години на прехода, мога да кажа, че има много неща, които не бих искал да съм преживял. Има и много неща в онези години, към които не бих искал да се връщам. Но човек не трябва сляпо да говори за комунизъм и социализъм, все едно сме големите демократи. Нека погледнем реално какво беше България, как стоеше като икономика, като младо население, в колко компоненти от селското стопанство и промишлеността сме били на първо място на глава от населението. Не може сляпо да твърдим, че е било страшно и лошо време.

Преди много години, когато дъщеря ми беше малко момиче, спряхме пред бившия Мавзолей, вече беше разрушен. Попитах я знае ли какво е имало тук преди. Тя каза: „Тук е бил мавзолеят на някакъв диктатор, на който не му знам името“. Мълчаливо се върнах назад в годините. Като ученици ние сме чакали на опашка, която стигаше до Военния клуб, за да влезем и да видим нашия ръководител, който е направил така, че да сме социалистическа държава. И се питам къде е истината? Коя е истината? Кое е правилното? Историята се пише от тези, които ни управляват, и които са ни отгоре. Говорим само лоши неща за руснаците, а въведохме всичко американско в България. Дори имената. Оня ден записвах видеоклип в Дряново, направихме кастинг за 3 момчета и едно момиче. Имената им бяха Никълъс, Дъглас, Вивиен… И това са българчета. Всеки ден раздавам автографи и мога да ви кажа, че при 90% от децата до четвърти клас няма българско име. Това също е продукт на новото време – всичко трябва да отречем. Аз съм на мнение, че си отиваме. Може би няма да успея да видя този край на света. Заради технологиите и чуждопоклонничеството ни ще оставаме на опашката.

– От какво си отиваме?

– Аз не искам да живея в този свят. Нямам какво да направя, трябва да се пригодя, но за мен това не е светът, в който искам да живея. В него няма чувства. Всичко е в телефона. Изчезнаха чувства като вярност, приятелство. Няма любов. Всичко е интерес. И е до вчера, до днеска.

– Това ли е българският хоризонт – вчера?

– Това е световният хоризонт. Това е светът. С тези темпове, с които човешкият прогрес се развива, аз вярвам, че краят на света ще настъпи до 20 години.

– Заради липсата на човешко общуване?

– Заради развитието на технологиите. Вече няма роден край. Няма манджите на мама. Светът е една къща. Няма чувство на тъга, няма чувство на носталгия.

– Каква е перфектната България за вас? Перфектният свят, държава и родина, в която желаете да живеете?

– Аз бих искал да живея в онази България, в която има силна училищна система. България, в която има голям респект към учителя. Този, който дава нашия път. Бих искал да живея в държава, в която има предвидимост и спазване на законите. Да мога да вървя спокойно, както преди много години като младо момче, или едно момиче  да може да върви в четири часа сутринта и да не я дострашее – стига само да не стъпи накриво с токчетата. Днес това е невъзможно. Бих искал да живея в страна, в която хората да бъдат добри. Липсват ми онези хора, които едно време, всеки петък и събота, сядаха под асмата на нашата къща, смееха се, пееха песни с китари. Когато имаше събор в нашия град, майка ми и кака ми – жената на брат ми – цял ден червени от готвене и от посрещане на гости, не можеха да седнат, защото беше пълно с хора. Вече няма гости. Аз не си спомням някой да ме е поканил скоро и жена му да е приготвила нещо специално заради нас. Всичко е полуфабрикат. Отношенията ни, целият ни живот. Бих искал да се върне това, защото го е имало. Да вземем само това, хубавото, от онези години. Не искам репресиите, макар че те са били в началото, в 50-те и 60-е, когато се е установявал новият строй. Искам хората днес да се трудят по същия начин.

Днес аз съм жив представител на капитализма, имам фирма, хора, инвестирам, вечно съм в кредити – за да бъда по-качествен, да представям на хората по-добър продукт, да бъда по-съвършен. Да мога, както досега, на всяка сцена, като се изправя, да виждам следващата, която е малко по-високо.

Така ми се иска да бъде и нашата страна. Но реалността някакси е малко по-различна.

– Животът, който описвате, все още съществува в много кътчета на България. Може би вие сте го изгубили?

– Аз съм бил много обичано дете. Израснал съм в едно съвършено семейство. Във времена, в които разводите бяха събитие в махалата. Сега вече няма случаи хората да не са се развели поне веднъж – ако изобщо са се събирали. Сега не се раждат деца. Съвременният човек консумира привилегиите, технологиите, не за да живее. Когато бях в Германия през 1989 година в цялата махала, където живееше моят мениджър и където често оставах да спя, нямаше семейство без три деца. Моята любима Германия. Само за няколко десетилетия това приключи. Има и такива семейства, но са вече нещо екзотично, на което се радваме и казваме: „Браво, как е възможно!“. Днес за едно младо момиче вече не е приоритет да ражда. Ето това са първите наченки на края.

– Липсват Ви традиционните ценности, така ли да Ви разбирам?

– Не си говорим. Хора вече се правят в епруветки. Всичко става, както е във филмите. За извънземните например. Гледате някой филм и след двайсетина години това вече се случва и по света. Едно време не са вярвали, че може да съществува жълтата подводница, как така под водата… Всичко в един момент се сбъдва, предвидено от хора, които са го написали, или са го направили на филм. А това, което виждам, ме кара бързо да сменя канала, защото не ми е приятно, не е човешко. Ако няма убийства, ние сменяме канала, не ни е интересно. Израснах във времена, в които филмите, които гледахме, бяха френски и италиански. Не бях чувал за Холивуд. Гледахме филми със смисъл, с радост. Израснах във време, в което се раждаха изпълнители като Брайън Адамс, „Дийп Пърпъл“, „Бийтълс“, „Бони Ем“, „Смоуки“. Сега ако ми кажете един световен образец такъв, ще се изненадам много и ще се извиня. Всичко е отражение на света.

– Лейди Гага, смятам, е такъв изпълнител. Не разбрах дали ме попитахте, или беше риторичен въпрос.

– Лейди Гага е отражение на всичко, за което говоря – поведението ù, клиповете ù, облеклото ù. Не мога да отрека, че има много стойностни песни. Това е един цялостен продукт, за който мисля да ви опонирам, а не да се съглася.

– Песимист сте…

– Виждам и хубави неща. Виждам пълните зали с хора, които мислят като мен. Хора, които намират на сцената и в залата себеподобни, които вярват в истинските чувства, в искреността; вярват, че когато хванеш ръката на една жена е събитие, нещо, което ще помниш цял живот, а не сега още от първата вечер да се стига до… Когато аз бях млад, преоткривах любовта сам. Когато за първи път подарих роза на едно момиче, не спах цяла нощ. Как да върна това време? Не мога. Звучи като нещо отшумяло. Но аз вярвам, че това са хубавите неща. Днешното поколение гледа всичко в интернет – то не ги е преоткрило, то е направо презрадоволено. Няма вече мъже. Те делят сметките с жените. Къде ги тия кавалери?

– Традиционните ценности ви липсват, г-н Маринов, доколкото разбирам.

– Това ми липсва, да. Може би това съответства на факта, че съм на 65 – видял съм и онова, и това, и мога да правя разликата.

На основата на това време ще се гради нашият свят занапред. Аз все още съм актуален като изпълнител и ще бъдат такъв още много години. Но в същото време съм и реален човек. Изкарвал съм си парите и съм дал път на моето дете във времена, които мога да оценя, да търся разликата и да намирам и на онова време лошото, и на днешното време лошото.

– Защо търсите непременно лошото? Нека да търсим хубавото.

– Защото лошото е повече. Много е. Прикалено много. Всичко това, което казах, това не е песимистично, това е реалността. Човешкото го няма вече, няма го компромисът, чувствата ги няма. Не се интересуваме какво е станало с нашия приятел, който е бил уволнен, питаме кой е новият на неговото място. Такъв свят стана. Затова съм щастлив, че моите зали се пълнят. След концертите оставам с часове, до 1 часа през нощта хората стоят и искат да си говорят с мен, да се снимаме, да бъдат със себеподобни.

Душата, сърцето, чувствата къде отидоха? В телефона. Живеем във време, в което хората се придвижват на 500 метра с навигация. Всичко замина. С това не съм съгласен – и никой не може да ме обори, че светът не си отива. Докъде ще доведе този прогрес? Докъде? Мой приятел бил на изложение за дронове в Китай, показали как летят колите, кацат на съседни сгради.

– Прогресът е навсякъде, в момента ни управлява „Прогресивна България“…

– Прогресът не се изразява само в дигиталните постижения, в технологиите. Може да бъде от всякакво естество, промяна в нашия тон, промяната на мисленето, да започнем да се обичаме. Прогресът е да бъдем по-спокойни, да намерим правилния път и да ни управляват хора, които обичат тая държава най-сетне. А не хора, които идват само да се облагодетелстват. Прогресът е да можеш да признаеш успеха на близкия и да му го кажеш. За това не са нужни технологии. Ние не можем да намерим сили да признаем успеха, не можем да сме съчувствени, да си дадем ризата така, както Господ казва. Но да признаем успеха на някого, който е в нашия кръг – това е невъзможно.

Затова България е на опашката. В България няма град, който да няма таверна. Омръзна ми да пея на някой празник на фирма, и като запея една-две македонски песни, хората да ми танцуват сиртаки. Като тръгна за Австрия през Сърбия, не чувам друга песен освен сръбска. И ги виждате тия хора как не се уплашиха, а застанаха на мостовете пред американците. И пак са сърби. Ние ходим на техните ресторанти, защото е качествено. Направиха околоръстен път в Белград, който ние никога не можем да помислим да направим. Едно чудо на строителството. Отидете в Гърция, ще чуете ли друга музика, освен гръцка? Ние сме балканска държава, особени хора сме, всички войни са тръгвали от тук. Ние сме темпераментен народ.

– Имаме велика история. Какво ни пречи да бъдем велик народ?

– Манталитетът ни. Тези, които управляват държавата, разбират, че сме такива и се възползват от това. Ние можем всичко, гледаме само нашата къща да не гори. На съседа – може, но нашата да не гори. И си мълчим. И ги оставяме по 5-6-8 години да управляват. Не знам откъде вече още има живот.