Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Завръщането на Първа дивизия и Стените на плача

Музеят за история на София подготвя изложба с одисеята на Военния мемориал в памет на железните шопи

Надписът на централната плоча гласи: „Благословени бъдете от майката родина - вечна ви памет“. Снимки: Музей за история на София - Завръщането на Първа дивизия и Стените на плача

Надписът на централната плоча гласи: „Благословени бъдете от майката родина - вечна ви памет“. Снимки: Музей за история на София

„Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда. И все пак вие ни сочите една хартия. Ние ви сочим сто победи! Ние, Първа дивизия! Желязната!”
Поручик Георги Георгиев, „Един от Първа дивизия”

Покрай палежа и шумотевицата около него позабравихме, че пред НДК ще бъде възстановен мемориалът с имената на хиляди воини от Първи и Шести пехотни полкове. Музеят за история на София подготвя за септември изложба в чест на железните шопи със снимки и автентични документи около одисеята на трите „стени на плача“, както са били наричани от софиянци по онова време.

Началото на ХХ в. е време на три войни за България. Между 1912-а и 1918 г. българската войска поема върховното усилие за обединение на нацията в общи граници. Редица кампании срещу Османската империя, Сърбия, Гърция, Черна гора, Румъния, Великобритания, Франция и Русия показват, че България е страна, с която Европа трябва да се съобразява. Победите на „балканските прусаци” почти постигат целта си. В крайна сметка обаче жертвите на поколението от тези героични и страшни години стигат до поражение. Знамената са свити за по-добри времена. Страната навлиза в период на нестабилност, подклаждана от агресивната политика на новообразувалия се Съветски съюз, който се стреми към износ на революция. Коминтернът предизвиква Септемврийското въстание. Само седем години след края на Първата световна война комунисти взривяват софийската катедрала „Света Неделя”. Жертвите са стотици.

Още девет години по-късно, през 1933-1934 г., България вече е по-спокойна. Страната излиза от следвоенната криза и се обръща към близкото си минало, за да отдаде почит на загиналите си синове. Повечето населени места в царството се сдобиват със скромни паметници на българския войник. Обикновено това са плочи с имената на местните мъже, останали завинаги в мечтаната Македония, в Добруджа, по Морава, във Влахия и Беломорието. На много места може да се види и непретенциозна изправена статуя на войник.

В София войнишките паметници от това време са два: паметникът на загиналите в обсадата на Одрин през 1912-1913 и мемориалът на жертвите от двата софийски полка край стените на казармите. Идеята за превръщането на пространството между стените на казармите в място на паметта е на тогавашния началник на софийския гарнизон, генерал Константин Соларов. Проектът е възложен на архитект Александър Обретенов, а художественото изпълнение на младия скулптор Михаил Михайлов. Мемориалът представлява пространство, оградено от трите стени, върху които са поставени плочи с между 3000 и 4500 имена на мъже, загинали и погребани извън границите на България. В средата между стените с имената се намира скулптура на лъв. Мемориалът се превръща в място за официални военни церемонии и отдаване на почит към падналите. Вдовиците и майките на тези мъже превръщат стените в истинско място за поклонение. Тъй като загиналите нямат свои гробове в България, помените и панихидите, устройвани от семействата им, се провеждат край тази особена празна гробница. С годините софиянци започват да наричат мемориала „Стените на плача”.

Всяка от стените на Военния мемориал има различно мото.

До началото на Втората световна чуждестранни военни и дипломатически делегации също отдават почести на българските герои на това място. В разгара на войната, през 1943-а или в началото на 1944 г. съюзническите бомбардировки над София увреждат една от трите стени. След нахлуването на съветската армия и деветосептемврийския преврат мемориалът е укрепен, но губи официалния си статус. Новата Българска народна армия скъсва с традициите на царската войска и търси други места, на които да изпълнява военните си церемонии. До началото на осемдесетте години мемориалът съществува в занемарен вид. Посещават го най-вече потомците на загиналите във войните за национално обединение. Неофициално там продължават да се провеждат помени и панихиди за загиналите родители на по-старото поколение софиянци.

„Самопожертвали се храбро в предана служба на царя и отечеството“

В края на седемдесетте и началото на 80-те години, по времето, когато Людмила Живкова направлява културната политика на комунистическия режим, се провежда цялостна и много скъпа програма по издигане на нови паметници из цялата страна в чест на 1300-годишнината от основаването на Първата българска държава. В София започва строежът на НДК, а в дъното на парка пред двореца, където все още се издигат стените с имената на българските войници, е решено да бъде издигнат абстрактният ансамбъл „1300 години България” на Валентин Старчев.

През 1980 г. Министерството на народната отбрана, Националният институт за паметниците на културата и Столичният съвет за култура взимат съвместно решение за ремонт на запазените стени от стария мемориал. Шест години по-късно заместник-министърът на отбраната Борис Карамфилов пише до столичния кмет Стефан Нинов, че „при изграждането на НДК „Л. Живкова” се е наложило да се демонтират мемориалните плочи”.

„Загинали геройски за свободата и обединението на българския народ“

Самите плочи с имената, наличната документация за мемориала и архитектурните декорации са предадени за съхранение във Военноисторическия музей. Според Борис Карамфилов мемориалът следва да бъде възстановен на ново място. Самият той предлага това да стане край гарнизонното стрелбище в Южния парк. През февруари 1989 г. скулпторът Борис Гондов и архитектите Атанас Агура, Станислав Константинов и Искра Щетинска подписват договор, според който Главна дирекция за изграждане на София им възлага създаването на проект за изграждане на мемориален комплекс в памет на загиналите във войните. Проектът е трябвало да започне да бъде реализиран още в 1990 г., но разпадането на Източния блок слага край на начинанието.

Паметникът „1300 години България” започва да се разпада още през 80-те години, много скоро след като е завършен. Оцелелите до днес части от него са в лошо състояние и той на практика не може да бъде възстановен. Отделна тема е, че той така и не става особено любим на софиянци и е наричан с иронични имена. Междувременно официалните военни церемонии се преместват при също новия Паметник на Незнайния воин край старинната базилика „Света София”.

Плочите с имената на знайните воини от двата софийски полка още се съхраняват във Военноисторическия музей. Лъвът, поставил предната си дясна лапа върху щит, носещ контурите на Санстефанска България, се намира в двора на музея. Въпреки шума и престъпния палеж на демонтиращия кран пред НДК, съществува както възможността, така и моралният дълг за възстановяването на мемориала на нашите прадеди, загинали за България. Оригиналното място се освобождава от само себе си, защото натрапената абстракция на Валентин Старчев се разпада.

Истинската българска история е далеч по-убедителен източник на самочувствие от рушащите се останки на украшателството. Време е купчината измислици да се доразчисти и паметта на железните шопи да бъде възстановена. Първа дивизия отново ще дойде на мястото си. Както винаги – без да обръща никакво внимание на противниковия огън.

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90