Пет години заедно на онлайн площада!

Аз, чудовището критик

Позволено ти е да харесваш шумно, но ако няма да харесваш - по-тихо или направо млък!

Снимка: Румен Добрев - Аз, чудовището критик

Снимка: Румен Добрев

„Мария, благодаря ти! Сърцето ме боли, но ти благодаря!”

Това съобщение ми върна вярата, че в критиката има смисъл. И че има хора на изкуството, които разбират, че тя им е нужна.

Получих го неотдавна от една прекрасна актриса по повод моя критическа статия относно нов телевизионен сериал, в който тя участва. Малко преди нея, със същото послание реагира и още един актьор, играещ в продукцията. Останалите… за останалите не знам. Всъщност от опит мога да предположа – всичко от мълчание, през псувни на маса и злословене по адрес на критика, до закани за физическа разправа. През годините съм писала немалко театрална критика – и ми се е случвало всичко до последното. Само бой от обидени творци не съм яла – не защото сломявам жестокостта им или излъчвам респект, а просто защото съм имала късмет. Иначе ми се е налагало да влизам в сериозен обяснителен режим с артисти, по чиято работа не съм ахвала, за да им изяснявам какво и защо не съм харесала, как може така, от позицията на каква си позволявам да пиша за техните творения и изобщо кой е тоя зъб, дето им го имам, че ги критикувам.

Изумявала съм се не толкова на често агресивното търсене на сметка за свободата да изразя негативното си мнение, колкото на причината за него, изтъквана от „наранените“ – отмъщение или омраза. Излиза, че колкото и обоснована да е позицията ти и както и да си я защитил, ти, чудовишето критик, работиш, за да разпръскваш принципната си ненавист към някого, прикрита в критически текст. Тази ненавист трябва да си има корени. И те се крият, разбира се, в някой факт от твоя живот – например искал си да станеш актьор, режисьор или сценограф, ама не си бил достатъчно талантлив, та затова си станал критикар на талантливите, като респективно ги ковеш от едната черна завист. Накратко, критиката е просто едно ядно отмъщение, избиване на комплекс или експлозия на омраза.

Честно казано, в страна, където народът вярва, че някой му насажда нов пол, е много трудно да защитаваш интелектуален труд, какъвто е критиката. Средата е такава, че принципно не търпи различност, камо ли пък такава, която я притеснява с нещо. За съжаление, често каквато масовката, такъв и културният елит – да харесваш шумно можеш, но ако няма да харесваш, по-тихо или направо млък! Не, че лично това би ме сплашило, разбира се, но лошото е друго – в дихотомичния свят, в който се живее у нас, критиката априори се приема просто като публичен израз на нечий лош характер. Зъл човечец (ако е жена, непременно е в цикъл или в дългосрочна липса на секс), имал късмета да превърне омразата си в професия. За такива висши неща като възприемане на артистичния факт, функционирането му в нечие друго, далечно от това на автора съзнание, посланията, които публиката чете и идеите, които незаразеният с творческата мисъл зрител открива, не става и дума.

За толкова години пазарно съществуване българското изкуство си извоюва заслужени права на свободна изява. Всеки артист може да прави това, което душата му поиска, по начин, който му харесва. Чудесно, така и трябва да бъде! Като искаш и ползваш свободата в работата си обаче, защо не можеш да понесеш същата свобода и в работата на другите? Защо, ако творческият акт изисква безграничност, за да може да се разгърне, онези, които го съпреживяват във вече готов вид да не могат да имат същата безграничност в оценките си? Още повече, че тези оценки обикновено с нищо не променят самото артистично произведение, тъй като то вече е създадено – на Мона Лиза усмивката няма да се спихне, ако един човек каже, че картината е грозна, нали?

Има една малко позната у нас художничка и авторка на книги – американка, казва се Лий Хамънд. Случайно тази седмица попаднах на един неин текст по темата с критиката и понасянето ѝ, който започва така:

„Като художник и писател, когато творя, аз отварям вратата за мнението на другите хора”.

Не мога да намеря по-точно определение на критическия труд – тази жена съвсем естествено го намира за част от собствената си работа! За нея произведението, което тя създава, има предназначението да отваря разговори, да пита, да се изказва. Диалогичността между автор и зрител, провокирана от творбата, всеки път и през всеки чифт очи я завършва наново и неповторимо. Без този разговор тя остава някакъв вид пожелателност, нещо съхранявано, музейно тихо и самодостатъчно. Истинският ѝ живот започва тогава, когато този диалог се прероди в следващ, и следващ, и следващ. Колкото повече и по-интересни са разговорите, толкова повече смисъл се генерира. По този начин самото творческо произведение излиза извън първоначалните рамки, зададени му от автора и нерядко дори го изненадва. А изненадата, знаем, е най-силният стимул да се прави още и още изкуство, защото само то ни дава изненадващи пътища към изненадващи открития за самите себе си.

Преди години един от известните и талантливи български театрални режисьори не можеше да преглътне факта, че не харесвах постановките му. Защо не ги харесвах, едва ли е нужно да изяснявам, но най-общо казано, почеркът му ми беше скучен, намирах го маниерен и много предвидим в работата си. Бях млада и още по-устата от сега, та и статиите ми (като театрален наблюдател, не като театровед – има огромна разлика) звучаха остро. Не по-остро обаче от дързостта на много творци да представят работите си пред публиката и да изискват от нея моментално да ги заобикне. По тази логика приемах, приемам и сега, че след като ползваш такава свобода за себе си и работата си, трябва да си готов да понесеш и същата свобода от страна на своите критици. Този режисьор, като доста други, добре се справяше със своята собствена свобода. Моята обаче, особено, когато се отнасяше до негативна критика, го притесняваше. Притеснението му стигна дотам, че веднъж, когато случайно се срещнахме на улицата, той почти ме притисна до една стена с тялото си и с топъл дъх и мокри очи ме попита:

„Ти защо не ме харесваш?”.

И не, нямаше нищо друго предвид – искаше просто да престана да ги пиша тия критики и или да го обърна на хвалби, или да млъкна. Понеже нито едно от двете неща не стана, след години чух, че обяснявал „специалното ми отношение към него” с факта, че навремето, като съм кандидатствала в театралната академия, той бил решаващият глас на комисията да ме скъса. Лично отмъщение, един вид, не, че може пък да има някой на тоя свят, който просто да не го харесва като творец.

Ей, богу, истински се изненадах от този изкопан аргумент, защото дори не си спомнях, че този човек е бил сред изпитващите! Още повече, че в крайна сметка бях и приета. Учих две седмици за куклена актриса в тогавашния ВИТИЗ, след което се отказах в полза на академичното знание в Софийския университет и писането като занимание.

Тази моя случка е като покана за танц пред разказите на колеги, които директно или по телефон са били „сплашвани“ от артисти, почувствали се обидени от тяхното публично изказано мнение. Без да мога да цитирам имена по обясними причини (няма как да го докажа), ще призная, че в гилдията ни се носят легенди за стиснати за гърлата театроведи, размахани пръсти в лицата на журналистки, телефонни забрани за писане на каквото и да е или директни заплахи от най-мутренски тип, като например, че „ше те качиме на Витоша и ше ти счупим краката“. Наричани сме всякак – „момченце“ или „момиченце“, „мърльо/мърла“, „тъпанар/тъпанарка“. Нагрубявани сме по толкова махленски начин, че направо да се чудиш откъде тази лошотия у един творчески ум и артистична душа.

И както сигурно ви е ясно, от това нищо хубаво не е произлязло. В дългосрочен план дори се случи нещо лошо – просто няма критика. По екраните и сцените се случва всичко и всякакво, но няма кой да го отрази. Като не го отразява, то остава там – в галерията, на сцената, в ефирното време, само за себе си и тези, които са успели да го видят. За него не се говори публично, културните предавания окапват в името на лайфстайла, а качеството е все по-компромисно, защото никой не дебатира самочувствието му.

След това логично идва моментът, в който изкуството изпищява, че никой няма нужда от него и не го разбира. Има нужда. И го разбира. Просто самите творци не му позволяват.

Критиката е начин за творците да погледнат на работата си отвън. Тя им дава възможност да се отделят от произведението си и да го срещнат отново през очите на публиката. Това не означава, разбира се, че всяка критика е основателна. Означава само, че всеки глас казва по нещо полезно. Благодарение на него можеш да опознаеш тези, които стоят срещу творбата ти и с възприемането си я донаписват, доизсвирват, дорисуват или доиграват. В това взаимоотношение няма правилно и неправилно – има просто разговор. А в размяната на някакво съдържание обикновено се ражда нова идея. От нея тръгва още изкуство…

Благодаря на онези актьори, художници, музиканти, режисьори и хора на думите, които са го разбрали!


Вижте още: ДЕ Е ТАЗ СЕЛСКА ИДИЛИЯ НА БИ ТИ ВИ?!

Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“

OPERA OPEN