Време е да полети

Бузлуджа е Голготата на Хаджи Димитър, а не космодрум на БКП

За всеки нормален българин паметта на Хаджи Димитър струва много повече от някаква си летяща чиния, останала от режим, обявен за престъпен по силата на действащ закон. Снимка: БГНЕС - Време е да полети

За всеки нормален българин паметта на Хаджи Димитър струва много повече от някаква си летяща чиния, останала от режим, обявен за престъпен по силата на действащ закон. Снимка: БГНЕС

„Този връх висок е: тя ще ни съзре…”

Отново и отново два или три вечни български спора се сливат в един: как да постъпим с паметниците от миналото. И дали да не подхождаме различно с различните паметници? Този път темата беше подхваната заради „летящата чиния” на връх Бузлуджа. Но Бузлуджа е само повод и тук ще си позволя по-широк коментар по въпроса.

Всъщност спор за миналото и съдбата на различните паметници у нас няма. Нито има място за него, нито той се води по същество или пък с почтени средства. Затова ще изложа някои прости факти в неполемичен, окончателен дух. Защото полемика може да има само там, където повече от една страна има някакви основания. А където една от страните няма никакви смислени аргументи, тя си служи с лъжи, фонов шум и разсейващи похвати. Тези техники не заслужават внимание, а отхвърляне.

От Античността до Третото българско царство

Здравият разум сочи, че всички стари крепости, храмове, бани, манастири, църкви, гробници, джамии, тюрбета, синагоги, обществени сгради, красиви къщи и прочие трябва да бъдат добре съхранени и направени достъпни. Античността, Средновековието, османският период, Възраждането и Третото българско царство са с еднаква историческа ценност. И тук определено нямам предвид унищожителната мода на „малко бутафория” – тоест чалгизацията и македонизирането на историческите обекти. Както готическите катедрали на запад не са строени заради туристите, така и нашите старинни обекти не трябва да бъдат профанизирани чрез шашми като тази на Ларгото.

Съществува почтителен начин да се съхраняват и демонстрират останките от миналото – именно уважението към мястото го прави привлекателно за посетители и носи приходи. Докато превръщането на една древна сграда в бетонно-итонгово посмешище или в пластмасов кич е проява на пълна безотговорност. Това на практика означава гарите от барон Хиршовата железница да не се превръщат в строителен материал за ужасната пародия, кощунствено издигана в момента на мястото на някогашната Голяма базилика в Плиска.

Отделно може много да се каже за съзнателното неглижиране на османските сгради в България. В това отношение у нас вина носят хора на най-високи позиции в администрирането на културното ни наследство. Те трябва да бъдат разследвани и наказани, защото става въпрос не само за некадърност, а вероятно и за злоупотреба с пари, с много пари. И примерът им в съсипването на нашите старинни паметници никога повече не трябва да бъде следван. Бетонът и пластмасата трябва да си идат. Необходимо е много по-изискано, щадящо и цивилизовано отношение към материалните следи от българската древност. Запазване, а не доизмисляне. Достъпност, а не чалга.

Комунистическият период

Народната република, съществувала от 1946 до 1991-а, ни остави три вида паметници: монументите на своята пропаганда, архитектурата си и следите от терора на режима срещу българската нация. Отношението към тях по необходимост трябва да е различно.

Монументите, тоест белезите на триумфа на тази власт, трябва да бъдат в най-голямата си част унищожени. Разбира се, някаква част от тях може и трябва да оцелее в специални музеи на социалистическото изкуство – просто за илюстрация на стила и вкуса на периода. Но запазването на всички тези тържествуващи Альоши и партизани е немислимо: това е все едно статуите на Вермахта, нацистките орли и свастики да бяха запазени след 1945-а. Аргументът „и това е история” няма никаква стойност и следва да бъде отхвърлен с презрение: да, това действително е история. Историята се съхранява в книги, а и по още един начин, за който ще стане дума по-долу. Така че не е никаква загуба повечето от паметниците на безчовечната комунистическа идеология да бъдат срутени. Историята няма да пострада от това, а истината само ще спечели – защото България е страна с традиционна култура, култура на малките църкви, на училищата, на симпатичните войнишки паметничета от 1878-1945, на оброчищата и манастирите. А не страна на съветските хипер-Альоши.

Съдбата на статуите и арките на Вермахта от цяла Европа сочи съвсем ясно какво трябва да се направи с плашещите грамади на сталинизма и живковизма. Това е въпрос преди всичко на морал. Напомням, че съществува действащ Закон за обявяване на комунистическия режим за престъпен. И още два малки детайла за размисъл: мястото пред НДК принадлежи на плочите на Първи и Шести пехотен полк с имената на нашите прадядовци, сражавали се за България; а връх Бузлуджа е Голготата на самия Хаджи Димитър. Очевидно е, че за всеки нормален българин паметта на Хаджи Димитър струва много повече от някаква си летяща чиния, останала от режим, обявен за престъпен по силата на действащ закон.

Архитектурата от 1946-1991 най-често още се използва. За съжаление, много от най-значимите й сгради са нарочно издигнати на мястото на стари църкви. И също за съжаление, в този период последователно са унищожени много от паметниците и на османския период, и на Третото българско царство. Но все пак съществуващите сгради могат да продължат да се използват, когато няма по-добри идеи за съответното място. Разбира се, тъжно е, че не можем да възстановим (без бутафоризация) изцяло онзи стар, изискан, централноевропейски облик на България отпреди 1944-а. Но пък можем поне да запазим оцелялото до наши дни и така да завещаем на бъдещето образите на двете Българии – свободната и комунистическата. Кой знае защо, повечето непредубедени посетители се чувстват по-уютно сред сецесионни къщи вместо в бруталистки партийни домове и панелни блокове.

Следите от комунистическия терор са най-добрите носители на историческа информация за периода. Вместо нашите и европейските пари да бъдат харчени от Министерството на културата за бутафория или за ремонти на отречените от духа на закона монументи, тези средства могат да идат за поддържане на паметта за невинните жертви. В Полша и Германия нацистките концлагери и до днес свидетелстват каква е истината за чудовищното всекидневие на Третия Райх. Доскоро даже в Русия имаше действащи експозиции в комплексите на бившия сталинистки ГУЛАГ. Следователно и у нас подходът следва да е същият. Ето я историята на комунизма: „трудови” лагери, ями на смъртта, бараки, затвори, отсечки с фалшива гранична бразда, бодлива тел, вишки с картечници, за да не бяга никой от социалистическия рай. Белене или Персин, Ловеч и толкова много други места могат да послужат на нашата историческа съвест толкова добре, колкото например страховитите музеи в Аушвиц и Бухенвалд изпълняват тази полезна функция за Германия и Полша. Предлагам на нашите предполагаемо отговорни институции да се заемат точно с тази задача.

Време е Летящата чиния да отлети.

Bookshop 728×90