Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Журналистите като „Неудачници” в края на вестникарската ера

Дебютният роман на Том Ракман разказва за отиващия си свят на хартиените медии (откъс)

Дизайнът на „Неудачниците“ е на художничката Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Кръг“ - Журналистите като „Неудачници” в края на вестникарската ера

Дизайнът на „Неудачниците“ е на художничката Милена Вълнарова. Снимка: Изд. „Кръг“

Вестта за смъртта на вестниците съвсем не е преувеличена. Това осъзнаваме всички, които живеем във времето на неистовата бързина на новините онлайн. Промениха се представите за всичко – от типичните медии до типичните журналисти. „Неудачниците” на Том Ракман е за вестникарите, роман за едно отиващо си време и скица за бъдещето, в което днес живеем.

Трудно е да се повярва, че това е дебютен роман. Ракман го пише още през 2010 г., когато интернет е далеч от днешната доминация в новините. Хората в „Неудачниците” са част от екипа на американски ежедневник, който излиза в продължение на десетилетия в Рим. Историята на медията е историята на хората, които я списват. Техните лични преживявания са интересни колкото и новините по страниците и хвърлят светлина върху особеностите на времето. Това е усетил някак инстинктивно, но твърдо авторът, и го е предал без излишна маниерност в едно добро повествование, напомнящо структурата на класическите компилативни романи – много разкази, обединени от една червена нишка – в случая вестникът в Рим. Хората, щрихирани чрез минималистичното перо на Ракман, са като илюстрации в хартиено издание – много история в малко думи.

Преводът на „Неудачниците“ е на Ангел Игов.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Кръг“.

„Ядрени откачалници“
Руби Зейга, страниращ редактор

Гадовете пак са ѝ взели стола – онзи стол, за който се сражава шест месеца. Невероятно. Тези хора са просто невероятни. Тя обикаля из нюзрума, докато вътре в нея кипят проклятия и от време на време изскачат навън. „Копелета!“ – измърморва. Просто трябва да напусне. Да си подаде оставката. Никога повече да не стъпи на това място. Да зареже тези идиоти в калта.

Но чакай, спри! Ето го: столът е хей там, зад диспенсера за вода. Тя се завтича натам и го сграбчва. „Да си намерят собствен стол, нещастници!“ Закарва го до полагащото му се място на редакторското бюро, отключва чекмеджето си и вади своите оръдия на труда: възглавничка за кръста, ергономична клавиатура и мишка, неопренови стягащи ленти за китките, антибактериални кърпички. Дезинфекцира клавиатурата и мишката. „На това място е невъзможно да се почувстваш чист!“

Тя наглася височината на стола си, намества с потупване възглавничката и сяда. „Отвратително!“ Седалката е затоплена. Някой е седял отгоре. „Защо просто не си тръгна!“ Сериозно. Няма ли да е страхотно. Никога повече да не вижда тези мизерници.

Вестникът е единственото място, на което Руби Зейга някога е работила. Постъпи тук, след като се отказа от докторантурата по богословие. Тогава беше на двайсет и седем и се чувстваше неудобно от това, че е приела неплатен стаж през лятото. Вече е на четиресет и шест и още е във вестника, работи като страниращ редактор, нравът ѝ е по-избухлив, а тялото – по-трътлесто, макар че се облича точно по същия начин, както и при постъпването си през 1987-а: гривни, сребърни обеци във форма на халки, непретенциозни рокли, пристегнати с разхлабен колан, черни клинове, бели кецове. В ред случаи не просто стилът е същият, а и са същите вещи – избелели и осеяни с мъхнати топчета.

Тя винаги идва по-рано на смяна, защото тогава нюзрумът е празен, с изключение на Мингис, който сякаш никога не си отива вкъщи. За съжаление, колегите, с които дели редакторското бюро, в крайна сметка пристигат.

Днес първият, който цъфва там, е редакторът, отговарящ за запълването на броя, Ед Ранс. Той изскача от асансьора с течащ нос, проветрявайки мократа си подмишница с вълнообразни движения на ръката. Ед идва на работа с колело и се поти обилно, камуфлажните му панталони са винаги лекьосани. Тя няма да му остави шанса да не я поздрави – ще го непоздрави първа. Втурва се към тоалетната, скрива се в една кабинка и показва на вратата среден пръст.

След малко се връща, вече закъсняла за началото на смяната си.

– Опитай се да идваш навреме – казва Ед Ранс.

Тя стоварва с трясък задника си в стола.

Ед Ранс и другият дежурен редактор, Дейв Белинг, тъкмо изчитат сутрешното издание. Ед Ранс връчва на Руби за проверка последните няколко страници – най-смотаните, – после прошепва нещо на Дейв Белинг. Двамата се разсмиват.

– Какво? – пита тя.

– Не говорим за теб, Руби. Да знаеш, светът не се върти около теб.

– О, добре. Защо изобщо се занимавам с вас.

Действително не говорят за нея, а за Саддам Хюсеин. Денят е 30 декември 2006-а и призори Саддам е увиснал на бесилката. Двамата си търсят забавление, ровейки из интернет за кадри от екзекуцията.

Междувременно всички старши редактори се скупчват около бюрото за макета, за да обсъждат първа страница.

– Имаме ли визия?

– Каква? С диктатор на въжето?

– Телеграфните какво дават?

– Дават го легнал на някаква плоча. Главата му е някак под ъгъл. Тоест, цялата е извита настрани.

– Това ще е брутално.

– Можем ли да пуснем стопкадър от „Ал Джазира“?

Някой решава да пошегува:

– А защо не пуснем стопкадър на цялата първа страница от „Ню Йорк Таймс“ и да я публикуваме така? И после можем да си ходим вкъщи.

Това печели шумни овации и бързо стихващо хихикане – колегите не обичат да се смеят взаимно на шегите си.

Дейв Белинг намира онлайн кадри от обесването и вика приятелите си Ед Ранс и Клинт Оукли. Тримата гледат как Саддам отказва да му нахлузят качулка. Екзекуторите слагат примката на шията му. Стягат възела. Видеото спира тук.

– Това ли е? Няма ли да увисне?

– Горкият мил Саддам.

– Горкият възхитителен Саддам.

– Някъде някой ангел току-що се е сдобил с крила.

– Някъде някой ангел гърми с пушка из Рая.

Руби не е била поканена да гледа.

– Нещастници.

Преструват се, че не са я чули, и продължават да търсят ново видео, този път нещо по-сочно.

Всъщност тя харесва инфантилния им хумор – и нейният вкус е такъв. Но те винаги я изключват. А когато тя пусне някой майтап, реагират с отвращение. Защо се отнасят с нея като с някакъв изрод? „Все едно съм заразна.“
Това сборище от мизерници, зяпащи мацки по Ютюб – а в същото време нея я мислят за климактериумен трол. Но тя е същата като тях: на средна възраст, перверзна, отегчена. Защо трябва да я карат да се чувства като някакво говно? „Защото са бебета, ето защо.“

Малко по малко пристигат материалите за късното издание. Залата притихва. Тук човек може да се ориентира за точния час по равнището на шума. Рано през деня нюзрумът бръмчи от плиткоумни шеги. По-късно, ето сега, настава тишина и се чуват само тракащи клавиатури и нервни прокашляния. Дойде ли време да затварят броя, започват крясъците.

Руби се втренчва в мигащия курсор. Не са ѝ пратили нищичко, нито един текст за редакция. И после ще ѝ стоварят Саддам тъкмо преди затварянето на броя.

– Задници.

Но когато пристига статията за Саддам, Ед Ранс я пуска на Дейв Белинг.

– Нещастници.

Вместо да ѝ поверят нещо важно, Руби получава поредица затъпяващи кратки дописки: в Нигерия се взривил нефтопровод, в Могадишу се водят престрелки, руснаците шикалкавят за газа. После Ед Ранс ѝ дава новинарски анализ за ядрените оръжия в Иран и Северна Корея със смехотворен размер на заглавието. Материалът е огромен, две хиляди думи, но заглавието е миниатюрно: една колона широчина и три реда височина. Как обобщаваш цялата тази плява в три думи? Държат се с нея, все едно е някаква скапана робиня.

– Копелета.

Както си му е навикът, Хърман Коен се отбива до редакторското бюро на тръгване, застава зад всеки редактор поред и се зачита в екраните им. Дейв Белинг държи до себе си разтворена кесия със слънчогледови семки и Хърман си гребва от тях, без да пита, както прави винаги, щом зърне каква да е отворена храна. Той дава нареждания за дребни промени в заглавието за Саддам и се отдалечава с тропот.

Старшите редактори се обаждат по мобилния телефон на Катлийн да обсъдят първа страница. Пускат я на говорител, така че всеки да се отчете с подкрепа за нейните идеи, после затварят и започват да ѝ се подиграват, сякаш за да проветрят помещението от своето подмазване.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах