Нека да опитаме да мислим като терористите

Параноични политици, журналисти, падащи си по сензации – вербовчиците на ДАЕШ сигурно са очаровани как вървят нещата след жестокостите им в Белгия.

Нека опитаме да мислим като врага. Да предположим, че аз съм терорист от ДАЕШ. Не се занимавам с бомби и куршуми. Оставям мръсната работа на смахнатите типове ниско в йерархията. Работата ми е това, което става после. Създавам последиците от клането, превръщам разкъсаните тела в политика. Аз съм терорист-консултант. Нося костюм, а не експлозиви. Кръвта е само средство. Истинската цел е власт.

Тази седмица имах огромен успех. Превърнах един гнусен акт на психопатология в събитие, предизвикващо войнствени реакции, ужасяващо цели населения и променящо политиката. Хвърлих в шок цял континент. Популярни политици зарязаха всичко и ме отрупаха с клишета. Короновани особи ме заляха с великолепна омраза.

Измервам успеха си в инчовете, които заемам по вестникарските колони, в телевизионни часове, в разрастващи се бюджети за сигурност, осакатени свободи, законодателни промени и – най-вече – в омразата към мюсюлманите, която ги хвърля в моите обятия. Не се занимавам с действия, а с реакции. Аз съм политически манипулатор. Работя чрез глупостта на предполагаемите си противници.

Учебниците по тероризъм определят ефекта му четиристепенно: първо идва терорът, после публичността, сетне политическият сблъсък и накрая – гигантската политическа промяна. Първоначалният акт е банален. Жестокостите от Брюксел практически са ежедневие по улиците на Багдад, Алепо и Дамаск. Западните ракети и бомбите на ДАЕШ избиват за една седмица повече хора, отколкото умират в Европа за цяла година. Разликата е в медийната реакция. Мъртвият мюсюлманин е нещастна единица в грешното време и на грешното място. Мъртвият европеец е новина на челна страница.

Така че във вторник телевизиите се държаха като вербочици на ДАЕШ. Преувеличенията им заместиха всякаква сдържаност (същото се отнася и за повечето вестници). Би Би Си прати Хю Едуардс в Брюксел. Двайсет и четири часа ни облъчваха с ужасяващи картини и думите „паника“, „заплаха“, „опасност“ и „ужас“. Журналистите се къпеха в кръв и вътрешности. Един репортер заговори за бъдещи жертви в Лондон и изпоплаши публиката си. Това е направо мечтата на терористите.

На така подготвена почва политиците не пропуснаха реда си. Френският президент Оланд обяви, че „цяла Европа е ударена“, разтръбявайки престъплението на ДАЕШ. Рейтингът му веднага се покачи.

Дейвид Камерън също влезе в бункера и провъзгласи, че „Обединеното кралство е изправено пред много сериозна терористична заплаха“. Атака срещу Великобритания сега е „много вероятна“ според службите за сигурност. Флаговете са свалени наполовина. Айфеловата кула е украсена в белгийските цветове. Доналд Тръмп пък каза, че Франция и Белгия „буквално се разпадат“. Президентът Обама прекъсва посещението си в Куба „от солидарност с Белгия“. Надали нещо може да рекламира по-добре каузата на ДАЕШ.

Осама бин Ладен навремето замисли 11 септември, за да демонстрира, че западните нации са параноични и слаби, а техният либерализъм – лесно за изтриване повърхностно лустро. Няколко експлозии и претенциите им се изпаряват. Те стават не по-малко авторитарни от коя да е ислямска страна.

Във вторник вечер лудостта беше повсеместна. Лобитата на службите за сигурност също се включиха. Законопроектът на Камерън за увеличаване правомощията на разследващите органи беше посрещнат като полезен за нацията. Скоро историята на браузванията на всеки гражданин ще бъде достъпна за службите въпреки опозицията и в парламента, и от експертите. Правителството буквално ще може да ни шантажира.

Под правителствената „превантивна стратегия“ университетите и училищата ще трябва да развият програми за предотвратяване на „ненасилствен екстремизъм и атмосфера, насърчаваща терористи“. Ще трябва да бъдат докладвани прояви на „подозрително поведение“. Пътниците ще бъдат проверявани във влаковете. Англия се превръща в бившата Източна Германия.

Лагерът на евроскептиците, воден от Найджъл Фараж и UKIP, тръби, че Брюксел доказва нуждата от напускане на Европейския съюз. Вътрешният министър Тереза Мей казва обратното. Терористите според нея ще си ходят на свобода, защото извън ЕС техните ДНК проби ще стигат до нас за 143 дни, вместо за обичайните 15 минути, както е вътре в Съюза.

Да се реагира другояче, тоест да не се работи пряко за нуждите на терористите, изглежда наистина трудно. Свободните медии се чувстват задължени да съобщават събитията, а политиците смятат за свой дълг да демонстрират, че могат да защитят гражданите. Но тази трудност да се покаже въздържание не е извинение за активната реклама на терористите. Всеки замесен носи отговорност – от журналистите през политиците до лобистите по сигурността, тоест тези, които имат интерес от сянката на тероризма. Тук има много пари – колкото по-страшно изглежда всичко, толкова повече пари.

Можем да отговорим на събитията в Брюксел с тихо и достойно съчувствие, със свещи и мълчание. Да реагираме скромно не е омаловажаване. Терористите имат особени цели, те използват жестокостите си по политически начин. Не съществува разумен начин едно свободно общество да се защити от тези кръвопролития. Но можем да се защитим от целите им. Можем да го направим, като покажем овладяност и известен кураж, а не скока на Камерън към обществените страхове. Няма смисъл от законодателните промени, от ограничаването на свободи, от преследването на мюсюлмани.

При далеч по-опасните и постоянни бомбени атентати на ИРА през 70-те и 80-те лейбъристките и консервативните правителства настояваха тероризмът да се третира като престъпление, а не като политическо действие. Те разчитаха полицията и службите за сигурност да си вършат работата срещу заплаха, която не може да бъде елиминирана, а само намалена. Общо взето, това работеше, а гражданските свободи бяха защитени.

Живеещите в свобода знаят, че тя си има цена, а тази цена е известен риск. Плащаме държавата да ни защитава, но това трябва да става спокойно, без постоянни хвалби или насаждане на страх. Знаем, че всъщност животът във Великобритания никога не е бил по-сигурен. Това не се харесва на някои хора, но не променя факта.

В чудесния си учебник „Тероризмът: как да отвърнем“ белфасткият учен Ричард Инглиш определя за заплаха срещу демокрацита не тази ограничена опасност от смърт и разруха, а риска от предизвикването на зле преценени, екстравагантни и контрапродуктивни държавни мерки.

Заплахата след случилото се в Брюксел лежи не в терора, а в реакциите ни спрямо терора. От реакциите би трябвало да ни е страх. Свободата никога не живее в бункер.

Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Най-страшното в историята с Брюксел са нашите реакции“. 

*Саймън Дженкинс е журналист и писател. Пише за „Гардиън” и води предавания в Би Би Си. Бил е редактор в „Таймс” и „Лондон ивнинг стандарт”. Сред последните му книги са „Стоте най-красиви места в Англия” и „Мисия изпълнена? Кризата на международните интервенции”.