Едно от проклятията на света, в който живеем, е, че най-талантливите учени работят най-често за военната промишленост и огромен потенциал от идеи остава завинаги в секретните документи на военните. Надпреварата в изобретяването на все по-успешни оръжия и техники за поразяване на враговете не е спирала от зората на човечеството, а технологичната революция я пренесе почти на територията на фантастиката.
И ето че едва вчера главнокомандващият на най-мощната армия в света – тази на САЩ – заплаши с „ад“ жителите на друга военнолюбива и тиранична държава като Иран, която също не жали средства за изобретяване на все по-ужасяващи оръжия. Вождовете все още дрънчат с мечове и щитове, озъбени срещу противника…
В средата на ХХ век, когато едва Втората световна война е приключила, а светът внезапно е бил разделен на две от Желязна завеса, започва Студената война. На двата полюса са САЩ и СССР. Започва ескалация във въоръжаването, двете свръхсили взаимно се шпионират, крадат идеите си, измислят нови… Тогава се ражда и намерението Съединените щати да бъдат унищожени с помощта на огромна вълна.
От септември 1961 г. в „Ню Йорк Таймс“ започват да се появяват съобщения: „Съветският съюз се готви да изпробва мощна експлозия“, „100 милиона тона тринитротолуен са били предназначени да създадат гигантска вълна, която да опустоши тихоокеанското и атлантическото крайбрежие на Съединените щати“. Проектът „Лавина“ предвижда създаването на изкуствено цунами, което да причини масови жертви сред цивилното население, подобни на детонацията на ядрена бомба.
Твърди се, че авторът на бомбата за цунами е академик Андрей Сахаров, човек, който става един от създателите на водородната бомба, по-късно получава Нобелова награда за мир, става лице на съветското дисидентство и е смятан за един от най-великите хуманисти на XX век.
Този смъртоносен проект, напомнящ повече сценарий за филм, всъщност не е руска идея. Първите опити за генериране на контролирано цунами са предприети от американците. Тяхната свръхсекретна операция е наречена „Проект Печат“ и целта ù е абсолютно същата: да заличат врага от лицето на Земята чрез свръхмощна вълна.
Един ден военноморският офицер Е. А. Гибсън забелязал как взривяването на коралови рифове около тихоокеанските острови генерира големи вълни. Като изчислили, че размерът на вълната е пряко свързан със силата на експлозията, военните решили да проверят тази теория. Тестовете започнали през 1944 г. край бреговете на Нова Каледония, където били взривени 3 700 бомби, а по-късно и близо до Оукланд, Нова Зеландия.
Съветският съюз бързо получава разузнавателна информация за американските тестове и оценява идеята за изкуственото цунами. Съветското ръководство я смята за много по-перспективна от самолети с ядрено оръжие, които могат да бъдат проследени и свалени от противовъздушната отбрана. Никита Хрушчов, тогавашният лидер на страната, нарежда да започнат изследвания.
По това време СССР вече е разработил собствена водородна бомба, а физикът Андрей Сахаров е един от нейните създатели. Група учени, включително и той, са натоварени със задачата да изпробват бомбата при нови условия – във вода. Предизвикателството е било как да я доставят до желаното място за детонация.
„След като тествах „голямото“ устройство – огромна водородна бомба, наречена Цар Бомба, се притесних, че няма добър носител за него (бомбардировачите не се броят, те са лесни за сваляне) – тоест, във военен смисъл работехме напразно. Реших, че такъв носител може да бъде голямо торпедо, изстреляно от подводница. Разбира се, унищожаването на пристанища – било чрез надводна експлозия на 100-мегатонно торпедо, „изскачащо“ от водата, или чрез подводна експлозия – е неизбежно свързано с много големи човешки жертви“, пише Сахаров в мемоарите си.
Сахаров споделил идеята си с контраадмирал Пьотр Фомин, който отговарял за ядрените оръжия и ядрените изпитания на флота. Фомин бил шокиран от проекта, наричайки го „канибалистично“ клане на цивилни.
„Засрамих се и никога повече не обсъждах проекта си с никого“, спомня си Сахаров.
Въпреки това, активно се обсъждат и други методи за доставяне на заряда. Предложено е торпедо със свръхмощен заряд да бъде изстреляно от безопасно разстояние, оборудвано с механизъм за синхронизация. По този начин то би експлодирало в точния момент, причинявайки цунами. Друг вариант бил торпедото да се превърне в бомба със закъснител и да се остави край бреговете на САЩ. То би могло да бъде взривено по всяко време.
Заедно с това и СССР, и САЩ продължават с изчисленията дали ефектът от една свръхвълна би могъл да унищожи другата държава. Тестовете обаче показват, че е малко вероятно.
Физикът Борис Алтшулер разказва как няколко американски ядрени физици посетили Физическия институт на Руската академия на науките през 2002 г.:
„Един от тях ми каза в личен разговор, че когато е работил в Лос Аламос в младостта си, е бил натоварен със задачата да изчисли параметрите на водородна бомба, чиято детонация в дълбокия океан би създала вълна, способна да унищожи СССР“.
Той извършил изчисленията си с необходимото старание и заключил, че създаването на цунами с височина един километър в Северния ледовит океан е напълно осъществимо. Но заключението на доклада му било отрицателно – географският размер на Съветския съюз правел цялото начинание безсмислено.
„Вълната нямало да достигне Москва или сибирските ядрени силози. Да не говорим, че тази вълна ще се разпространи в концентрични кръгове във всички посоки, включително Съединените щати, Канада и Европа“, се казва в доклада.
Юрий Смирнов, сътрудник на Сахаров по проекта за супербомба, също твърди, че това няма да проработи. Атлантическият океан е твърде плитък и гигантско цунами в Тихия океан би унищожило само Калифорния. Планините Кордилери не биха позволили на вълната да премине по-далеч, което би я направило военно безполезна.
САЩ прекратяват проекта, а Хрушчов отменя заповедта за оборудване на подводници с водородни бомби.
Когато академик Сахаров пише мемоарите си, той отдавна вече е загубил симпатии към съветското правителство и признава: „Създадох си илюзорен свят, за да се оправдая“. Но през 50-те години на миналия век той е твърд комунист и е убеден, че Съединените щати, страната, която изпепели Хирошима и Нагасаки, един ден може да направи същото със собствената му страна.
Нещо повече, той вярвал, че е негов морален дълг да предотврати тази заплаха и никога не е показвал разкаяние за участието си в тези „канибалистични“ проекти (за които е удостоен със званието академик на 32-годишна възраст). Сахаров тогава вярвал, че тези проекти предотвратяват трета световна война:
„Днес термоядрени оръжия никога не са били използвани срещу хора във война. Най-пламенната ми мечта (по-дълбока от всичко друго) е това никога да не се случи, термоядрените оръжия да възпират войната, но никога да не бъдат използвани“.
До 1975 г., когато Сахаров печели Нобеловата награда за мир, той вече се е превърнал в глас на дисидентските и правозащитни движения и е един от водещите разобличители на престъпленията на Сталин пред западната публика.
