Много преди да бъде създаден терминът „геноцид“, падат първите му жертви през ХХ век. На днешната дата, 24 април, през 1915 г. започва Арменският геноцид, ужасяващо събитие от новата история на света, което и до днес събужда противоречия и спорове.
Най-малко 665 хиляди жертви дава арменският народ, наброяващ по това време 1,5 милиона души в рамките на Османската империя. Всъщност според неофициални данни загиналите са два пъти повече – около 1,2 милиона. Арменците наричат тези събития „Медс Йегерн“ („Голямото престъпление“) или „Агет“ („Катастрофа“).
Масовото изтребление на арменци дава тласък за възникването на термина „геноцид“ и неговото кодифициране в международното право. Юристът Рафаел Лемкин, създателят на термина и на идеята на програмата на Организацията на обединените нации срещу геноцида, многократно заявява, че младежките му впечатления от вестникарски статии за престъпленията на Османската империя срещу арменците са в основата на убеждението му в необходимостта от осигуряване на правна защита на националните групи. Отчасти благодарение на неуморните усилия на Лемкин, през 1948 г. Организацията на обединените нации одобрява Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид.
Повечето от убийствата през 1915-1916 г. са извършени от Османската империя, подкрепена от помощни войски и цивилни. Правителството, контролирано от партията „Съюз и прогрес“ (известна още като „Младотурци“), има за цел да засили мюсюлманското турско управление в Източна Анатолия чрез унищожаване на голямото арменско население в региона.
В началото на 1915-1916 г. османските власти извършват масови екзекуции в големи мащаби; арменците измират също по време на масовите депортации поради глад, дехидратация, липса на подслон и болести. Освен това десетки хиляди арменски деца са насилствено отнети от семействата си и помюсюлманчени.
Арменските християни са били една от многото значими етнически групи в Османската империя. В края на 80-те години на XIX век някои арменци сформират политически организации, търсещи по-голяма автономия, което подхранва съмненията на османските власти относно лоялността на огромното мнозинство от арменското население, живеещо в страната.
На 17 октомври 1895 г. арменски революционери превземат Националната банка на Константинопол, заплашвайки да я взривят заедно с над 100-те заложници вътре, ако властите откажат да предоставят регионална автономия на арменската общност. Въпреки че инцидентът завършва мирно благодарение на френска намеса, османските власти започват серия от погроми срещу арменците и убиват повече от 80 хиляди души между 1894 и 1896 г.
През юли 1908 г. политическа фракция, наричаща себе си “Младотурци”, завзема властта в столицата на Османската империя, Константинопол. Младотурците са предимно офицери и чиновници от балкански произход, които се организират през 1906 г. в тайно общество, известно като „Съюз и прогрес“, и го превръщат в политическо движение.
Младотурците се стремят да установят либерален конституционен режим, несвързан с религията, който би поставил всички народи в империята на равни начала. Те вярват, че немюсюлманите ще се интегрират в турската нация, ако са уверени, че подобна политика ще доведе до модернизация и просперитет.
Първоначално изглежда, че новото правителство ще може да се справи с някои от причините за социално недоволство в арменската общност. Но през пролетта на 1909 г. арменските демонстрации, изискващи автономия, ескалират в насилие. В град Адана и околностите му 20 000 арменци са убити от османски войници, нередовни войски и цивилни; до 2000 мюсюлмани са убити от арменски ръце.
Между 1909 и 1913 г. активистите на движението „Съюз и прогрес“ все повече се насочват към крайно националистическа визия за бъдещето на Османската империя. Те отхвърлят идеята за многоетническа „османска“ държава и се стремят да създадат културно и етнически хомогенно турско общество. Голямото арменско население на Източна Анатолия представлява демографска пречка за постигането на тази цел. След няколко години политически катаклизми на 23 ноември 1913 г. се извършва държавен преврат, в резултат на който лидерите на партията „Съюз и прогрес“ поемат властта и установяват диктатура.
Унищожаването на арменците е тясно свързано и със събитията от Първата световна война в Близкия изток и руския Кавказ. Османската империя официално влиза във войната през ноември 1914 г. на страната на Централните сили (Германия и Австро-Унгария), които се борят срещу силите на Антантата (Великобритания, Франция, Русия и Сърбия).
На 24 април 1915 г., опасявайки се от десант на съюзниците на стратегически важния полуостров Галиполи, османските власти арестуват 240 арменски активисти в Константинопол и ги депортират на изток. Днес тази операция се възприема като датата на началото на геноцида.
Османските власти твърдят, че арменските революционери са установили контакт с врага и са възнамерявали да съдействат за десанта на френски и британски войски.
От май 1915 г. правителството разширява мащаба на депортациите, изпращайки арменски цивилни в лагери, разположени в пустите южни провинции на империята – в днешна Северна и Източна Сирия, Северна Саудитска Арабия и Ирак. Много от ескортираните групи се отправят на юг от шест провинции в Източна Анатолия с високо арменско население – Трабзон, Ерзурум, Битлис, Ван, Диарбекир, Мамурет ал-Азиз и провинция Мараш. Впоследствие арменци са депортирани от почти всеки регион на империята.
Тъй като Османската империя е съюзник на Германия по време на войната, много германски офицери, дипломати и хуманитарни работници стават свидетели на зверствата, извършени срещу арменското население. Реакциите им са различни, вариращи от ужас и официални протести до изолирани случаи на мълчалива подкрепа за действията на османските власти. Тези ужасяващи събития повлияват и на разбиранията на цяло поколение германци за отношението към евреите през 30-те и 40-те години на миналия век.
Подчинявайки се на заповеди на централното правителство в Константинопол, регионалните власти, със съучастието на местните цивилни, започват масови екзекуции и депортации на арменци. Военните и силите за сигурност убиват повечето арменски мъже в трудоспособна възраст, както и хиляди жени и деца.
По време на ескортирани пътувания през пустинята, оцелелите възрастни хора, жени и деца са били подложени на произволни нападения от местни власти, разбойнически банди, престъпни групировки и цивилни. Тези нападения включват грабежи (например, събличане на жертвите до голо, отнемане на дрехите им и подлагане на телесни претърсвания за ценности), изнасилване, отвличане на млади жени и момичета, изнудване, мъчения и убийства.
Стотици хиляди арменци загиват, преди да стигнат до определения си лагер. Много от тях са убити или отвлечени, други се самоубиват, а хиляди други умират от глад, дехидратация, липса на подслон или болести по пътя. Докато някои жители на Османска Турция се стремят да помогнат на депортираните арменци, много други обикновени граждани убиват или измъчват ескортираните.
Въпреки че терминът „геноцид“ е въведен едва през 1944 г., повечето учени са съгласни, че масовите убийства на арменци отговарят на определението за геноцид. Правителството на младотурците се възползва от извънредното положение в страната, за да приложи дългосрочна демографска политика, насочена към увеличаване на дела на турското мюсюлманско население в Анатолия за сметка на християнското население (предимно арменци, но също и християнски асирийци). Османски, арменски, американски, британски, френски, германски и австрийски документи от това време свидетелстват за умишленото унищожаване на арменското население на Анатолия.
Според правителствените разпоредби, арменското население в определени региони не е трябвало да надвишава 10% (в някои региони не повече от 2%). На арменците е било разрешено да живеят в селища с не повече от 50 семейства, далеч както от Багдадската железопътна линия, така и един от друг. За да отговорят на тези изисквания, местните власти многократно са извършвали депортации. Арменците са прекосявали пустинята напред-назад без подходящи дрехи, храна или вода, страдайки от палещото слънце през деня и мръзнейки през нощта. Принудително преселваните редовно са били нападани от номади и дори от собствените си пазачи. В резултат на това, под въздействието на природни фактори и целенасочено унищожение, броят на депортираните арменци е намалял значително, като се е вместил в броя, който са предвиждали младотурците.
Османският режим финансира „турцизацията“ на Анатолия чрез конфискация на имуществото на убити или депортирани арменци. Перспективата за преразпределение на собствеността също насърчава широкото участие в нападения срещу съседи. Много жители на Османската империя смятали арменците за богати, но в действителност значителна част от арменското население живеела в бедност.
В някои случаи османските власти се съгласявали да предоставят на арменците правото да живеят в бившите си територии, при условие че приемат исляма. Въпреки че османските власти причинявали смъртта на хиляди арменски деца, те често се опитвали да ги обърнат в исляма и да ги асимилират в мюсюлманското, предимно турско общество. Като правило, османските власти избягвали масови депортации от Истанбул и Измир, за да скрият престъпленията си от чужди очи и да се възползват икономически от дейността на арменците, живеещи в тези градове, в процеса на модернизация на империята.
Арменският геноцид е съпроводен с насилствена ислямизация и лишаване от национална идентичност на десетки хиляди жени, момичета и деца. Турцизацията е проведена на държавно ниво. Освен това, арменски жени и деца са масово отвличани от депортационни каравани и лагери. В мюсюлманските домове и хареми арменските жени са били подлагани на насилствено помохамеданчване, насилие и домашно робство.
След поражението на Османската империя в Първата световна война през 1918 г., една от основните задачи на арменските и международните хуманитарни организации става възстановяването на арменската идентичност на сираците от турските сиропиталища и спасяването на жени и деца, насилствено обърнати в исляма и отглеждани в мюсюлмански семейства.
Въпреки ужасите на геноцида, арменците организират съпротива в различни региони на Османската империя. Продължителността на съпротивата варира от няколко дни до месеци. Арменците, често въоръжени само с пушки и ками, се сражават срещу редовните османски войски и полиция, които ги превъзхождат по въоръжение. Повечето от въстанията са потушени, но в няколко случая арменците успяват да защитят правото си на живот.
И до днес светът спори дали умишленото унищожение на огромна част от арменския народ в началото на миналия век трябва да бъде наречено „геноцид“. Турция често се опитва дори да оспори признаването на зверствата на държавно ниво. България едва през 2015 година прие декларация, с която призна събитието, но в нея то не е наречено „геноцид“, а „масово изтребление“, което привнася малко по-различен нюанс. Причината за промяната на термина беше по настояване на ДПС.
Но паметта за трагедията на арменците остава завинаги в златните страници на българската литература, възпята от Яворов:
„Изгнаници клети, отломка нищожна
от винаги храбър народ мъченик,
дечица на майка робиня тревожна
и жертви на подвиг чутовно велик –
далеч от родина, в край чужди събрани,
изпити и бледни, в порутен бордей,
те пият, а тънат сърцата им в рани,
и пеят, тъй както през сълзи се пей“.
