Силвия НЕДКОВА
06.10.2026
Всяка постановка на театралната режисьорка Диана Добрева е с мащабите на катедрала – казвам го с увереността на човек, гледал почти всичко, което тя е поставила на сцена. „Влюбеният дирижабъл“ не прави изключение. Този спектакъл е парадокс, гравитационна бомба – в кратка форма и насечен ритъм е събрана изключително много енергия.
Шаблонното мислене би могло да подведе неподготвения зрител и да го накара да очаква повече камерност в постановка, изградена върху стихове. Поезията, казват, е интимно преживяване. И принципно е така, но Диана Добрева има силата и таланта да разбие аксиомите. „Влюбеният дирижабъл“ не е Купидонова стрела, а таран. Влиза едновременно в личното и колективното съзнание, събаря стените около персоналната душа и около общия дух, и покорява.
Драматургичният текст на Александър Секулов е изграден върху стиховете на Миряна Башева, Добромир Тонев, Иван Методиев, Георги Трифонов. Стихове, които лично аз знам наизуст, чела съм и съм ги препрочитала десетки, дори стотици пъти. И макар да знам всяка дума в тях, ги чух за пръв път от сцената снощи.
„Влюбеният дирижабъл“ не е нов спектакъл, поставен е в Драматичен театър – Пловдив през 2025 г., а снощи гостува на Театъра на Армията в София. Постановката вече има дълъг списък с впечатляващи награди – награда „Аскеер“ за най-добро представление през 2026 г., номинация за „Икар“ в същата категория, награди за музика и актьорски изпълнения. Всички тези признания са напълно заслужени, но това не е най-важното. Същественото е, че Диана Добрева и Александър Секулов създават прецедент. Те са върнали поезията на сцената, като са я освободили от рецитационния патос, от идеологическите превземки и от заблудите, че е изкуство за избрани.
Привидно статичната сцена, над която виси макет на дирижабъл, а в центъра ù стои самотен стол, създава усещането за непрекъснато движение. Всеки елемент от нея е част от посланието, всеки детайл е включен в сценичния „танц“, подчинен на поетичния ритъм. Трудно е човек да си представи каква дисциплина изисква драматургична хореография, при която всяко перо дори застава на точното си място в синхрон с музиката, с движението на актьорите по сцената, с отварянето и затварянето на очите им дори. Синхрон, който се постига само с много концентрация на творческа енергия от целия екип.
И като споменах ритъм, задължително е да се отбележи – Диана Добрева владее драматургичния ритъм до съвършенство, но и успява да овладее актьорите виртуозно, обвързвайки ги с някаква невидима вътрешна нишка, която не се натрапва, но се усеща. Ритъмът е основата на всяко добро изкуство, поезията не може да съществува без него, театърът – също. А в този случай всичко, абсолютно всичко – музиката, движенията, думите, светлината – всичко бе подчинено на магнетична вътрешна ритмика. Публиката бе майсторски хипнотизирана – всички заедно и всеки поотделно.
Вече казах – знам наизуст повечето от стиховете, които чух отново в спектакъла. Разнищвала съм ги, анализирала съм ги, премисляла съм ги отново и отново в различни житейски ситуации, приемала съм ги за свое мото, сънувала съм ги. Това са някои от най-добрите поетични творби в българската литература. А „Влюбеният дирижабъл“ ме накара да ги осмисля така, както никога досега не ми се беше случвало. И да плача публично, да трия очи и да ми е трудно да овладея хлипането си, макар да чувах същото от съседите си в залата.
Не беше нужен контекст – нито личен, нито обществен – за да се възприемат тези стихотворения като най-важното нещо в точно този момент. Да видиш как стотици хора фокусират вниманието си върху тях в един и същи момент, да почувстваш общата енергия в залата, беше едновременно страшно и обнадеждаващо. При това става дума за поезия, писана от наши съвременници – все още противоречиви, все още осмисляни. „Влюбеният дирижабъл“ обаче изковава ореолите им по-бързо, отколкото го прави времето.
Елегантен детайл показва уважението, което режисьорката изпитва към публиката си. Един от елементите на спектакъла е Бялата богиня – тя се появява към края му, уловила за юздата проскубан Пегас. Намекът за Бялата богиня, прастарата богиня на раждането, любовта и смъртта, която е истинският източник и вдъхновител на цялата истинска поезия, за която Робърт Грейвс разказва в едноименното си изследване, е поднесен фино, без превземки, с очакване публиката да го разпознае несъмнено.
А накрая Паола Маравиля изплака цялата поема на Миряна Башева „Любов“, която завършва с думите:
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.
И вече нямаше сухи очи, нямаше отделни хора, нямаше шум, а тишината в залата беше жива. И беше част от ритъма на целия спектакъл. Убедена съм, че Диана Добрева е предвидила и това. И не е имала никакво намерение да ни извади от хипнозата. Завинаги.
Текстът е част от проекта „Критика и дуелизъм“ на „Площад Славейков“, подкрепен по програма „Критика 2025“ от Национален фонд „Култура“.
