Милен Русков изрази собственото си отношение към Нобеловите награди за литература и резултата от награждаването през 2026 г. Авторът на „Възвишение“ и „Чамкория“ заяви във Фейсбук, че също е разочарован от тазгодишната Нобелова награда, но не защото не я е взел Георги Господинов.
„Той всъщност никога не е бил номиниран; това е някаква либералска рекламна измишльотина – пише Русков. – А защото пак не я взеха наистина големи майстори. Не я взе Томас Пинчън. Той дори „Пулицър“ не е вземал. Когато през 1973 комисията предлага Gravity’s Rainbow, Управителният съвет я отхвърля с довода, че книгата е „нечетивна“. (През същата 1973 г. обаче Gravity’s Rainbow (Дъгата на гравитацията) взима Националната награда за литература на САЩ (National Book Award) – бел. ред.) В това впрочем има нещо вярно. И в същото време това е велика, колосална книга. Ултрапараноична. Едни американски войници обикаляха там пътищата на Англия и само чакаха да ги тресне ракетата „Фау“. Супероръжието на Хитлер. И те карат с джипа по някакъв черен път и гледат в небето лети нещо. И си казват: „Леле, това е ракетата „Фау“! Край, мъртви сме!“ Но за щастие не била тя. Обаче после дотичва един и казва: „Ти чу ли? Германците са изстреляли ракетата „Фау“! В момента лети към Лондон“. И те си казват: „Е, да, време беше. Край, мъртви сме!“ Там впрочем имаше и едно говорещо куче. Не си спомням дали и то не казваше нещо за ракетата „Фау“.
Милен Русков разсъждава и върху други варианти за Нобелов лауреат.
„Или пък Джон Барт. Той също не получи „Нобел“. (Джон Барт почина през 2024 г., а Нобелова награда се връчва само на живи автори – бел. ред.) А дори и американците така и не му дадоха „Пулицър“. А книгата му Sot-Weed Factor е прекрасна, страхотна класа. Sot-Weed Factor впрочем означава „търговец на тютюн“. „Factor“ е „търговец“, а „sot-weed“ е „тютюн“ – на английския език от 17 в., с чието стилизирано подобие е написана тази книга. (Книгата не е превеждана на български, но често е споменавана в българското литературознание във връзка с постмодернизма и официализираното ù заглавие у нас е „Факторът махорка“ – бел. ред.) Там има един герой Ебен Кук, който е просто незабравим. Те са двама души, които приличат на Дон Кихот и Санчо Панса. Книгата е в известен смисъл пародия на пародията. Пародия – или иронично подобие – на „Дон Кихот“.
Ако не си чел тези две книги, непременно го направи. Това е наслада за душата. Но не е лесно, имай и това предвид. Не се поддава, не е любезно и не е дружелюбно. Наистина е някак нечетивно, но не защото е скучно, а защото е много странно и написано на особено труден език. Или пък Lost in the Funhouse, сборник разкази пак на Джон Барт. Funhouse впрочем означава зала с криви огледала. Едноименният разказ е много, много странно нещо. И изключително очарователно. А не можеш да разбереш защо. Казваш си: „Абе тук има нещо много очарователно, обаче какво ли е то?“ Връщаш се и го препрочиташ и пак не разбираш какво е. Обаче то е там. Прилича малко на разказите на Селинджър, но не е същото.“
Русков споменава и едно от имената, често спрягани за Нобелова награда – Мишел Уелбек. Тази година Уелбек бе даван като пример в социалните мрежи у нас многократно като алтернатива на Георги Господинов, но не присъства в прогнозите за нобелов лауреат, точно както и българският автор.
„Но да се върна на Нобеловите награди. Гледам, те и Мишел Уелбек не искат да наградят. Те и него не го харесват по някаква причина. Аз се сещам каква е тя, но както и да е. Във всеки случай аз съм забелязал нещо: Най-добрите писатели почти никога не са нито най-награждаваните, нито най-четените. Може би това е така, защото хората, които наистина разбират от литература – а може би и от всяко друго изкуство, – са в действителност много малко. Другите просто следват модата или конюнктурата.
Във всеки случай съжалявам, че се заинтересувах пак от „Нобеловата награда“. Хубаво се бях отказал. Ще продължа да се отказвам и в бъдеще“, завършва анализа си Милен Русков.
