Силвия НЕДКОВА
21.10.2026
Почти шест десетилетия след барикадите в Париж и студентските въстания в Европа и Америка светът преживява нова вълна от младежки протести. През 2026 г. университетите от Белград до Техеран, Париж и Ню Йорк отново се превръщат в политически средища. Но ако поколението на 1968 г. се бунтуваше срещу обществото, в което живее, днешното все по-често се бунтува срещу обществото, в което няма да може да живее.
На 8 октомври 2026 г. млади французи се събират на площад „Бастилията“ в Париж, за да протестират срещу недостига на преподаватели, претъпканите класни стаи, остарялата училищна инфраструктура и влошаващите се условия за образование. Мнозина са гимназисти. Протестите, започнали през септември в парижките предградия, вече са обхванали голяма част от страната. Появяват се блокади на училища, демонстрации и сблъсъци с полицията. Към учениците постепенно се присъединяват учители, родители и представители на други обществени групи.
Сцените неизбежно предизвикват исторически спомени. През май 1968 г. Париж също е разтърсен от студентски бунт, започнал с недоволство от университетската система и прераснал в най-голямата социална и политическа криза във Франция след Втората световна война. Тогава протестиращите изграждат барикади от паветата на Латинския квартал. Днес младите хора блокират училищни входове и разпространяват видеозаписи от демонстрациите си в социалните мрежи.
Франция обаче далеч не е единствената страна, в която поколението на младите оспорва политическите решения и обществения ред днес. През октомври протести започнаха в Белгия, Италия, Испания, Португалия, Албания, Индонезия… В Сърбия продължава почти двегодишното студентско движение срещу корупцията и държавното управление. В Иран университетските активисти са подложени на арести и изключвания. В САЩ студентските организации продължават да поставят въпроса за отношението между академичната свобода, външната политика и правото на протест.
2026 и 1968. Прилики и разлики
Сходството с 1968 г. е очевидно, но има и съществена разлика. Преди 58 години голяма част от западната младеж се бунтува срещу консервативното общество, което според нея ограничава свободата и личния избор. През 2026 г. много от протестиращите настояват преди всичко да получат достъпно образование, жилище, работа, справедливи институции и някаква сигурност за собственото си бъдеще.
През пролетта на 1968 г. Франция изглежда стабилна и икономически успешна държава. Президент е генерал Шарл дьо Гол, страната преживява последните години на продължителния следвоенен икономически подем, а университетите приемат все повече млади хора. Но зад привидното благополучие се натрупва недоволство.
В Нантер студентите протестират срещу строгите правила в общежитията, авторитарното университетско управление и ограничените възможности да участват в решенията, които засягат живота им. На 22 март група активисти окупират административни помещения. На 3 май полицията влиза в Сорбоната и арестува протестиращи. Намесата предизвиква нови демонстрации. През нощта на 10 срещу 11 май в Латинския квартал са издигнати десетки барикади, а сблъсъците с полицията продължават с часове. Радиостанциите предават случващото се почти в реално време.
През май 1968 г. Париж е разтърсен от студентски бунт, започнал с недоволство от университетската система и прераснал в най-голямата социална и политическа криза във Франция след Втората световна война. Снимка: Ерик Кох/Уикимедия
Няколко дни по-късно протестът вече не е само студентски. Синдикатите организират стачки, работниците окупират предприятия, транспортът е нарушен, а милиони французи прекратяват работа. Между 7 и 10 милиона работници участват в стачната вълна в разгара на кризата, според различните исторически оценки.
На стените на Париж се появяват лозунги, които ще останат в историята: „Забранено е да се забранява“, „Бъдете реалисти, искайте невъзможното“, „Под паветата е плажът“.
Те изразяват нещо по-широко от искането за университетска реформа. Студентите оспорват йерархиите, традиционния морал, капитализма, консуматорското общество, отношението между половете и самата идея за безусловно подчинение на авторитета.
Накрая Дьо Гол успява да овладее политическата криза. На парламентарните избори през юни голистите печелят убедително мнозинство. Революцията не се осъществява, но френското общество започва да се променя.
През октомври 2026 г. френските ученици и студенти имат по-различни искания. Те настояват за достатъчно преподаватели, адекватни условия за учене и достъпно образование. Към това се прибавят въпросите за цената на живота, публичните услуги и социалните неравенства. След като демонстрациите се разрастват, правителството обещава мерки за кадровия недостиг в училищата и отстъпки по спорни образователни предложения. Протестите обаче продължават, а част от тях прерастват в насилствени сблъсъци.
Ако през 1968 г. студентите смятаха, че обществото им предлага материално благополучие, но недостатъчно свобода, през 2026 г. мнозина се опасяват, че обществото вече не може да им гарантира дори материалните условия, с които са израснали предишните поколения.
Това е една от основните разлики между двата бунта. През 1968 г. се оспорва смисълът на следвоенния просперитет, а през 2026 г. се оспорва разпределението на неговите все по-несигурни остатъци.
Особено показателно е сравнението между Югославия от 1968 г. и Сърбия през 2026 г. И в двата случая студентският протест излиза извън университета и се превръща в общонационален политически въпрос.
През юни 1968 г. студентите в Белград започват битка срещу социалните неравенства в социалистическа Югославия. Те обвиняват управляващите, че са създали привилегирована бюрократична класа, която живее все по-далеч от обикновените граждани. Протестиращите говорят за „червена буржоазия“, настояват за социална справедливост и оспорват привилегиите на партийния елит. На 2 и 3 юни започват сблъсъци с милицията, след което студентите окупират университетски сгради. В продължение на няколко дни Белградският университет се превръща в център на политически дискусии, демонстрации и искания за промени.
Президентът Йосип Броз Тито успява да овладее кризата с телевизионно обръщение на 9 юни, в което признава основателността на част от студентските искания. Бунтът постепенно стихва, но проблемите, които го пораждат, остават.
Днес Белград отново е център на студентско недоволство, този път срещу управлението на Александър Вучич. Началото на протестната вълна е поставено с трагедията на 1 ноември 2024 г., когато се срутва бетонната козирка на железопътната гара в Нови Сад. Загиват 16 души. Инцидентът предизвика обществен гняв и обвинения, че корупцията, непрозрачните обществени поръчки и липсата на институционален контрол са допринесли за трагедията.
Студентите започват блокади на университети, организират масови демонстрации, шествия и акции в памет на жертвите. Постепенно движението се превръща в едно от основните пространства на опозиция срещу управляващите. През 2026 г. то продължава да настоява за разследване на корупцията, независимост на институциите и политическа отговорност. Към октомври 2026 г. движението вече прави и преход от уличния протест към изборната политика. Създадената с участието на протестните среди Студентска листа се подготвя за предсрочните парламентарни избори на 25 октомври, като издига около 250 кандидати, сред които има преподаватели, експерти и представители на различни професионални среди.
През март 1968 г. студентите във Варшава протестират срещу забраната на театрална постановка по произведението „Задушница“ на Адам Мицкевич. Полските комунистически власти възприемат антируските мотиви в пиесата като опасна алюзия за съветското господство.
На 8 март студентите организират митинг във Варшавския университет срещу цензурата и изключването на свои колеги, сред които е бъдещият известен дисидент Адам Михник. Милицията и изпратени от властите групи от т.нар. работнически актив нападат демонстрантите.
Протестите се разпространяват в други университетски градове. Управляващите отговарят с арести, изключвания и антисемитска кампания, която впоследствие принуждава приблизително 13 хиляди полски евреи да напуснат страната. Така бунтът за свобода на словото прераства в една от най-тежките политически и обществени кризи в комунистическа Полша.
През 2026 г. съпоставим пример за държавни репресии срещу университетски активисти може да се открие в Иран, макар политическите и историческите условия да са различни. Според доклад на Центъра за човешки права в Иран от 16 юли 2026 г. над сто студенти са арестувани, изключени, отстранени от обучение или лишени от свобода в рамките на засилените действия на властите срещу университетското несъгласие. Организацията документира случаи на преследване за участие в мирни протести, критики към властите и подкрепа за антиправителствени демонстрации.
Друга отчетлива историческа връзка минава през американските университети. През 1968 г. студентските протести в САЩ са насочени преди всичко срещу войната във Виетнам и расовата дискриминация. Университетите се превръщат в места, където се поставя въпросът дали академичните институции могат да останат политически неутрални, когато участват в дейности, свързани с военната политика на държавата.
През април 1968 г. студенти окупират сгради на Колумбийския университет в Ню Йорк. Един от поводите е участието на университета в Института за отбранителни анализи, свързан с американското Министерство на отбраната. Друг е спорен проект за университетска спортна зала, срещу който протестират и представители на чернокожата общност в Харлем. На 30 април полицията разгонва окупациите и арестува над 700 души.
През 2026 г. Колумбийският университет отново присъства в международния дебат за студентския протест, този път заради демонстрациите срещу войната в Газа и американската подкрепа за Израел. Макар най-мащабната вълна от университетски окупации да е през 2024 г., последиците от нея и споровете за академичната свобода продължават.
На 23 септември 2026 г. „Амнести интернешънъл“ и Американският съюз за граждански свободи публикуват съвместен доклад за ограниченията върху пропалестинските студентски протести. Изследването обхваща 80 държавни и частни висши училища в 28 щата и окръг Колумбия. Авторите му документират случаи на прекомерни полицейски мерки, дисциплинарни действия и ограничения на свободата на изразяване. Университетските администрации, от своя страна, защитават част от мерките с необходимостта да осигуряват безопасност, нормално обучение и защита от дискриминация.
Сходството с 1968 г. е в конфликта около война извън територията на САЩ, която разделя американското общество, и в обвиненията, че университетите участват пряко или косвено в поддържането на тази политика.
Но двете ситуации не са идентични. През 1968 г. американските студенти са изправени и пред перспективата лично да бъдат изпратени във Виетнам. През 2026 г. университетските спорове са свързани преди всичко с външната политика, инвестициите, правото на протест и границите на допустимото политическо изразяване.
Младежките протести през 2026 г. все по-често се пораждат от усещането за нарушен обществен договор. От младите хора се очаква да учат, да работят, да плащат данъци и да участват в обществото, но все по-малка част от тях са уверени, че това ще им позволи да постигнат икономическа независимост.
Брюксел 2026 г. Снимка: Dries Basraoui/Pexels
Съществува и още една съществена разлика между 1968 и 2026 г. – организацията на протеста.
През 1968 г. движенията се разпространяват чрез студентски съюзи, комитети, плакати, листовки, университетски събрания и радиопредавания. Политическата литература има огромно влияние. Студентите четат Маркс, Мао, Херберт Маркузе и Жан-Пол Сартр. В редица държави идеологическата принадлежност е важна част от студентската идентичност.
През 2026 г. организационната среда е коренно различна. Протестите се координират и популяризират чрез социални платформи и приложения за комуникация. Видеозапис, публикуван от един участник, може за часове да достигне до милиони хора и да предизвика международна реакция.
Много съвременни движения предпочитат децентрализирана организация и избягват излъчването на един-единствен лидер. Това се вижда особено ясно в Сърбия, където студентските пленуми играят важна роля в продължителната мобилизация. Но новите технологии създават и нови проблеми. Социалните мрежи могат да ускорят разпространението на протестите, но също така улесняват дезинформацията, манипулацията, цифровото наблюдение и бързото изчерпване на общественото внимание.
Показателни са и протестните движения в Южна Азия. През 2024 г. младежката мобилизация играе значителна роля за политическите промени в Бангладеш, а през 2025 г. подобни протести разтърсват Непал. През октомври започват студентски вълнения в Индонезия. Изследователи от Националния университет на Сингапур предупреждават, че общият етикет „протести на поколението Z“ прикрива важни различия в организацията, политическите цели и резултатите на тези движения.
Това е предупреждение, приложимо и към сравнението с 1968 г. Младежката възраст сама по себе си не създава обща идеология. Студентите могат да се противопоставят на различни политически системи, да поддържат противоположни икономически идеи и да изискват несъвместими политики. Обединява ги по-скоро готовността да оспорват установения ред, отколкото единна представа за неговия заместител.
В България е почти тихо през 1968-а
На фона на масовите протести във Франция, Германия, Полша и Югославия българската 1968 г. изглежда необичайно тиха. В страната няма мащабни студентски демонстрации. Комунистическата партия контролира университетите и студентските организации, а Държавна сигурност следи проявите на политическо несъгласие. Публичното противопоставяне на решенията на властта може да доведе до изключване от университета, уволнение или затвор.
Но и в България има студенти, които решават да протестират. След нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия през август 1968 г., в което България участва, трима студенти от Софийския университет решават да изразят несъгласието си. Това са Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. Те разпространяват позиви срещу военната интервенция. Според архивното изследване на историка Стефан Дечев, в рамките на първата акция са разпространени 247 позива в София и Пловдив.
След донос тримата са арестувани на 29 октомври 1968 г. През януари 1969 г. получават ефективни присъди, които впоследствие са намалени след обжалване – три години за Генов, две за Димитров и една година и два месеца за Радев. Докато Париж е покрит с революционни лозунги, а в Белград студентите публично оспорват социалните привилегии, в София разпространяването на позиви срещу една военна интервенция води до затвор.
Историческото значение на 1968 г. не се състои в това, че студентите постигат непосредствено всички свои цели. Напротив, много от протестите завършват с поражение. Въпреки това 1968 г. остава исторически прелом. Тя променя обществените представи за властта, университета, гражданските права, отношенията между поколенията и личната свобода. Част от студентите по-късно стават политици, журналисти, преподаватели и интелектуалци. Други се разочароват от политическия активизъм. Трети продължават борбата си в нови граждански движения.
Дали 2026 г. ще има подобно значение, все още не е сигурно. Събитията продължават, а резултатите им зависят от националните политически условия, способността на протестните движения да съхранят обществената подкрепа и реакциите на управляващите.
Днес младежките движения обхващат в парадоксално единство демократични държави, авторитарни режими и общества в политическа криза. Техните искания се различават в детайлите, но в значителна част от тях се повтарят темите за социалната несигурност, корупцията, свободата на изразяване и липсата на доверие в институциите.
И ако поколението на 1968 г. влиза в историята с призива да се иска невъзможното, поколението на 2026 г. все по-често настоява за неща, които доскоро са изглеждали като разбиращи се от само себе си – достъпно образование, сигурна работа, жилище, справедливост и право на участие в решенията, определящи живота му.
Преди 58 години студентите се питат защо трябва да живеят според правилата на своите родители. Днес въпросът все по-често е дали могат да си позволят живота, който родителите им са имали.
